РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …………………
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети юни през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Роси Михайлова
при секретаря Цветослава
Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 826 по описа за 2020 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение № 240 397 от 10.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 11 704/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 40 състав са
отхвърлени предявените от Т.В.Б., ЕГН ********** срещу „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********
отрицателни установителни искове с правна квалификация чл.439 ГПК във връзка с
чл.124, ал.1 ГПК за установяване на недължимост поради изтекла погасителна
давност на следните вземания: 170,49 лева – възнаградителна лихва за периода от
15.12.2003 г. до 15.11.2006 г. по договор за банков кредит № **********от
16.11.2005 г. и 420,82 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от
13.01.2006 г. до 01.07.2010 г., за които вземания е образувано изпълнително
дело № 167/2015 г. по описа на ЧСИ А.Б.въз основа на изпълнителен лист, издаден
на 14.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 36 828/2010 г. по описа на СРС, 68 състав, като
неоснователни.
Със същия акт Т.В.Б. е осъдена да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 200,00
лева – разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно
решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Т.В.Б., действаща чрез
пълномощника й адв.Л. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като
са наведени доводи, че заповедта за изпълнение не се ползва със сила на
присъдено нещо и за процесните задължения за лихва продължава да се прилага
кратката 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Твърди се и че давността за
тези вземания е изтекла на 14.02.2014 г. и към момента на образуване на
изп.дело № 167/2015 г. на ЧСИ А.Б.на 29.01.2015 г. същата е вече е била
изтекла.
Моли да се отмени изцяло
обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се уважат предявените
от жалбоподателката отрицателни установителни искове като основателни и
доказани. Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – „Ф.И.“
ЕАД, *** не е депозирал отговор на същата в срока по чл.263, ал.1 ГПК. С молба
с вх.№ 323491/2021 г. е оспорил жалбата изцяло като неоснователна. Инвокирани са съображения, че съдът
правилно е приел, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери
приложение по отношение на вземанията, за които е налице влязла в сила заповед
за изпълнение, както и че към датата на образуване на изп.дело давността за
вземанията не е изтекла.
Моли
жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира
присъждането на разноски по делото.
Софийски градски съд като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси
той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/
№ 1/ 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и
че настоящият казус не попада в двете визирани изключения във визираното ТР на
ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните в жалбата оплаквания
относно неговата правилност.
Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като
законно средство за защита на длъжника с отрицателния установителен иск по
чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало,
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но
имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест.
Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична
на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване
на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на
факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на
длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното
изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на
факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното право, каквито
примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително
изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Предвид
нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът
предприеме действие – тя се прекъсва.
От
приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20158500400167 по описа на ЧСИ А.Б., рег.№ 850 на
КЧСИ, е видно, че същото е образувано на 29.01.2015 г. по молба на „Ф.И.“ ЕАД –
като взискател срещу Т.В.Б., ЕГН ********** – като длъжник въз основа на
изпълнителен лист от 14.02.2011 г., издаден по ч.гр.д.№ 36 828/2010 г. по описа
на СРС, ГО, 68 състав на основание чл.416, изр.2 ГПК и чл.404, т.1, пр.4 ГПК въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК, за следните
суми: 708,00 лева – главница, представляваща неизплатени вноски по договор за
кредит за покупка на стоки или услуги № **********от 16.11.2005 г., сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Т.В.Б.; 170,49 лева, представляващи
„печалба“ за дружеството за периода от 15.12.2005 г. до 15.11.2006 г. и 420,82
лева, представляващи законна лихва за забава върху главницата за периода от
13.01.2006 г. до 01.07.2010 г. по същия договор, заедно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК –
22.07.2010 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 25,99 лева – разноски по делото за заплатена държавна такса и на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата от
100,00 лева – адвокатско /юрисконсултско/ възнаграждение.
Не се спори в производството, че
вземанията по изпълнителния лист са придобити от „Ф.И.“ ЕАД по силата на
договор за цесия от 08.07.2014 г. с приложение № 1 към него, надлежно съобщена
на длъжника.
Съгласно данните от приетото
ч.гр.д.№ 36 828/2010 г. по описа на СРС, ГО, 68 състав издадената по него заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, е връчена на длъжника на
07.12.2010 г. при условията на чл.47, ал.6, пр.1 във вр. с чл.47, ал.5 ГПК, както
и че в двуседмичния срок по чл.414, ал.2 ГПК /в ред. до изм. с ДВ бр.100/2019
г./ не е подадено възражение срещу нея, с оглед на което същата е влязла в сила
на 22.12.2010 г.
От визираната молба по чл.426 ГПК
се констатира и че с нея е поискано предприе-
мането на конкретни изпълнителни
действия срещу длъжника – налагане на запор върху банковите сметки на длъжника
в „Обединена Българска банка“ АД, както и налагането на запор по трудови
правоотношения, банкови сметки и вземания от трети лица и възбрани върху
недвижими имоти след извършването на справки и имуществено проучване. На основание
чл.18, ал.1 ЗЧСИ на ЧСИ А.Б., рег.№ 850 на КЧСИ е
възложено извършването на всички действия за определяне на начина на изпълнение
и за събиране на вземанията.
Със запорни съобщения от
05.02.2015 г. и 11.03.2015 г. са наложени запори върху вземанията по всички
притежавани от Т.В.Б. банкови сметки в действащи в страната банки и банкови
клонове.
На 19.01.2016 г. е наложен запор
върху получено от Т.В.Б. от работодателя й „И.К.“ ООД трудовото
възнаграждение.
На 06.02.2016 г. е насрочен опис
върху движимито имущество на длъжника за 25.02.2016 г., който не е проведен.
Уведомлението за насрочения опис и оценка не е връчване на Т.Б. поради
ненамирането й на двата известни по делото адреса.
На 03.04.2018 г. са изпратени
запорни съобщения до „Интернешънал Асет банк“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД, получени от
същите на 12.04.2018 г., за налагане на запори върху банковите сметки, вложени
вещи в трезори и съдържанието на касетите, притежавани от Т.В.Б..
На 05.03.2019 г. са изпратени
нови запорни съобщения до същите банки, връчени на 07.03.2019 г., за налагане
на за налагане на запори върху банковите сметки, вложени вещи в трезори и
съдържанието на касетите, притежавани от
длъжника.
Съгласно нормативната уредба,
установена в чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, което в конкретния случай е моментът на влизане
в сила на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – на 22.12.2010 г.,
като в нито един момент след това не е изтекъл период от 5 години, в който да
не са заявявани и/или предприемани изпълнителни действия от страна на
кредитора.
По силата на разпоредба на
чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е винаги пет години. Съгласно
установената константна съдебна практика разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД
намира приложение и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение, независимо от неговия характер, тъй като тя установява с обвързваща
страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към
момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Така както длъжникът не може да оспорва
вземане, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до съдебното
дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не
може да оспорва вземане, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение
поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК. Неподаването
на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК се приравнява по правни последици на
признание на вземането от длъжника по чл.116, б.“а“ ЗЗД. Целта на
регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали
претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
в този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 100/20.06.2011
по т.д.№ 194/ 2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д.№
5140/2015 г. на ВКС, ІV ГО и др.
След
изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК за длъжника остава само възможността за
оспорване на вземането по реда на чл.424, ал.1 ГПК и чл.439 ГПК. При всички
хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено,
или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва
стабилитет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на
заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно и оспорването
на фактите и обстоятелствата относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудират. С влизането в сила на
заповедта се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като е
разрешен правният спор относно съществуването на вземането /в г.см. решение
№ 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1722/2021 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4063/2021
г. на ВКС, III ГО; решение № 37/24.02.2021 г.
по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО;
решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №
93/17.05.2021 г. по гр.д.№ 2766/2020 г. на ВКС, ІV ГО; определение №
60818/15.12.2021 г. по гр.д.№ 2482/2021 г. на ВКС, IV ГО; определение № 60523/24.06.2021 г. по гр.д.№
3523/2020 г. на ВКС, IV ГО;
определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО и мн.др./.
Съобразно
приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по
тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от
това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл.18, ал.1 ЗЧСИ, представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на
запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Погасителната давност е
материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на
неговите субективни права. Както е прието в мотивите на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г., постановено по
тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, които съображения се споделят и от
настоящия състав, активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на
давността, защото той не може сам да извърши изпълнителното действие.
Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително
дело е правноадминистративен почин на органа по изпълнение и негово задължение,
чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от
действията на кредитора. Правно и фактически действията на взискателя следва да
са необходимите, които законът предписва и му позволява осъществяване на принудително изпълнение:
▪ изразена воля в писмен вид поради препращането в чл.426, ал.3 ГПК,
▪ пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на
изпълнителен титул – чл.426, ал.1 ГПК, ▪ с посочен изпълнителен способ –
чл.426, ал.2 ГПК, съотв. възлагане по чл.18 ЗЧСИ, които условия в дадения казус
са изпълнени.
В
конкретния случай до подаване на исковата молба в съда на 26.02.2019 г. взискателят
не е бездействал. След влизането в сила на заповедта за изпълнение през 2010 г.
в рамките на образуваното изп.дело № 20158500400167 по описа на ЧСИ А.Б., рег.№ 850 на
КЧСИ, теченето на давностния срок по чл.117, ал.2 ЗЗД е многократно прекъсвано
със заявените от взискателя искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи и предприети от съдебния изпълнител на
основание чл.18 ЗЧСИ такива, съответно на: 29.01.2015 г., 19.01.2016 г.,
06.02.2016 г. и на 03.04.2018 г. След
като е предприето изпълнително действие, с което материалноправната норма на
чл.116, б.“в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният
фактически състав и погасителната давност е прекъсната /в т.см и мотивите по
т.3 от Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г., постановено по
тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС/. На основание чл.117, ал.1 ЗЗД от всяко прекъсване на
погасителната давност е започнала да тече нова петгодишна такава.
В разпоредбата
на чл.433, ал.1 ГПК изрично са уредени основанията, осуетяващи реализацията на
правото на взискателя в изпълнителното производство. Съгласно т.8 от посочената
разпоредба, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява.
Прекратява-нето поради т.нар.„перемпция“ настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Срокът, установен в горепосочената норма, е преклузивен, а не давностен
и започва от тече от последното изпълнително действие по изпълнителното дело.
Изтичането на този срок води до прекратяване на започналото изпълнително
производство, но не води до погасяване на материалното право и след неговото
изтичане може да започне ново изпълнително производство.
В контекста на изложеното СГС приема, че в
разглеждания случай са налице установените в чл.433, ал.1, т.8 ГПК предпоставки
за прекратяване на изпълнителното производство по отношение на длъжника на това
основание, тъй като взискателят е бездействал в продължение на две години – от 06.02.2016 г. до 03.04.2018 г. В хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК
прекратяването на изпълнителното производство настъпва по силата на закона,
независимо от това дали и кога е издадено постановление на съдебния изпълнител,
което има декларативно, а не конститутивно действие, т.е. само прогласява вече
настъпилото прекратяване. Правните последици на прекратяването на
производството по изпълнително дело № 20158500400167 по описа на ЧСИ А.Б., рег.№ 850 на
КЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
са настъпили на датата, следваща тази, на която е изтекъл двугодишният срок, а
именно: 07.02.2018 г.
Безспорно е, че перемцията е без правно значение за давността, тъй като това са различни
правни институти с различни правни последици, но с оглед момента на прекратяване на разглежданото изпълнително
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК през 2018 г. спрямо дадения
казус приложение намира задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980
г., че докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането давност
не тече.
По
въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г.
по гр.д.№ 3/1980 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т.10 от ТР
№ 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му, е даден отговор в Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г.
по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетите с него задължителни
разяснения погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемане на 26.06.2015 г.
на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Предвид изложеното началото на теченето на новата петгодишна погасителна
давност относно процесните вземания след образуването на изпълнителното
производство на 29.01.2015 г. е започнало да тече на 26.06.2015 г.
След
посочения момент на настъпилата перемпция през 2018 г. в съответствие с
постановката на т.3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.дело №
2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, предвиждаща, че погасителната
давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело,
по което е настъпила перемпция, течението на петгодишната погасителната
давност по чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на жалбопода-телката Т.Б. е прекъснато
с извършеното изпълнително действие по изп.дело № 20158500400167 по описа на ЧСИ А.Б., рег.№
850 на КЧСИ, чрез наложения запор върху банковите сметки, вложени
вещи в трезори и съдържанието на касетите на
длъжника на 03.04.2018
г., който представлява годен изпълнителен способ, породил правно действие.
Предвид
обстоятелството, че новата петгодишна погасителна давност относно вземанията-предмет
на спора, започнала да тече на 03.04.2018 г. не е изтекла към датата на
подаване на исковата молба от Т.Б. по делото на 26.02.2019 г., въззивният състав намира,
че поради липсата на кумулативната
даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1
във връзка с ал.2 от ГПК предявените от същата искове на това основание се
явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед изход на делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното
производство.
На основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК такива следва да се присъдят на въззиваемата страна в
размер на сумата 15,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 240397 от 10.10.2019 г., постановено по
гр.д.№ 11 704/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА
Т.В.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 15,00 лева /петнадесет лева/ – разноски
за въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.