Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                     гр.София, 13.08.2020 год.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13960 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 14.08.2019 год., постановено по гр.дело №51708/2018 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.А.М.“ АД срещу „И.“ ЕООД искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 686.35 лв., от която 1 394.13 лв. – незаплатена наемна цена за периода от м.февруари 2016 год. до м.април 2016 год. и 1 292.22 лв. – незаплатени консумативни разноски за периода от м.декември 2015 год. до м.март 2016 год., дължими по договор за наем на недвижим имот от 21.03.2013 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №54803/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в – 09.08.2017 год. до окончателното изплащане и сумата от 358.70 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 26.01.2016 год. до 27.06.2017 год. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 450 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „В.А.М.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че СРС допуснал процесуално нарушение като не му указал, че следва да установи, че ответникът продължава да ползва процесните офис помещения №1217 и №1218 и през цялата 2015 год. Действието на договора за наем, чиито срок изтичал на 31.12.2014 год., било продължено за неопределено време на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД., като ответникът бил продължил ползването на помещенията през исковия период. Видно било от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че ответникът бил плащал наемната цена през цялата 2015 год., както и консумативни разноски. Процесният договор бил единственото правоотношение между страните, като други наемни договори между тях не били сключвани нито в устна, нито в писмена форма. Ответникът не бил ангажирал каквито и да било доказателства за наличието на друго правоотношение между страните. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че основанието, което ответникът бил посочил в платежното нареждане, заплащайки наем за офиси №1317 и №1318, е индиция за това, че той е ползвал тези офиси. В преводното нареждане за заплащане на дължимите суми по договора през м.януари 2015 год. и м.август 2015 год. била допусната грешка от страна на ответника при посочване на основанието за заплащането на наем. Всъщност основанието за паричните преводи бил наем за процесните офиси. Неправилно СРС бил кредитирал показанията на свидетеля Георги Кехайов, който бил лице, което попадало в кръга на тези, посочени в чл. 172 ГПК – същият бил племенник на управителя на ответното дружество А.Г.А.и син на неговия процесуален представител. Неосчетоводяването на процесните фактури от ответника не означавало, че то не било ползвало наетите с договора помещения. Издадените от ищеца фактури съдържали всички реквизити по чл. 6 ЗСч. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „И.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото не било доказано, че бил ползвал процесните помещения през исковия период, поради което не дължал наемни вноски и консумативни разноски. Представените по делото фактури били подписани единствено от представител на ищеца, като ответникът не ги бил получил и не ги бил приемал. След 31.12.2014 год. ответникът бил ползвал офиси, намиращи се на 13-тия етаж на процесната сграда, като от събраните гласни доказателства се установявала причината за преместването на друг етаж, а именно целият 12-ти етаж бил негоден за ползване. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи следното:

Доколкото ищецът се позовава на неизпълнение на задължението на ответника да заплаща наемни вноски и консумативни разноски, то оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в негова тежест е било да установи съществуването на твърдяното облигационно правоотношение през процесния период, включително какъв е бил размера на наемната цена и консумативните разноски, както и че е предоставил ползването на наетите помещения на ответника.

Договорът за наем, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 228 – чл. 239 ЗЗД, не е формален и писмената му форма не е условие за неговата действителност. Следователно преценката на съда за възникването и съществуването на договорно правоотношение между страните не е обвързана с изискване за спазване на писмената форма. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

В разглеждания случай е безспорно по делото, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 21.01.2013 год. между страните е бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника за временно ползване /за срок до 31.12.2013 год./ следния недвижим имот: стая – офис №1218, находящ на 2-ти етаж от административна делова сграда, с адрес: гр.София, ул.“********, с площ от 16.50 кв.м., а ответникът се задължил да заплаща месечна наемна цена в размер на 193.63 лв., без включен ДДС, до 15-то число на текущия месец по банковата сметка на наемодателя, както и консумативните разноски за имота – отопление, ел.енергия, водя и канал, охрана и чистота, заедно с ДДС, определени пропорционално на квадратен метър наета площ, които се фактурират ежемесно от наемодателя – в 3-дневен срок от издаването на фактурата но не по-късно от 21-во число на месеца, в който те са фактурирани от наемодателя. В раздел ІV от договора страните постигнали съгласие, че след изтичането на неговия срок, същият може да бъде подновен по взаимно писмено съгласие – чл. 11.

На 20.09.2013 год. между страните бил сключен анекс №1 към горепосочения договор, по силата на който било постигнато съгласие ищецът да предостави на ответника за временно ползване стая №1217, ет.12, крило старо, с площ от 16.50 кв.м. и стая №1218, ет.12, крило старо, с площ от 16.50 кв.м., срещу задължението на последния да заплаща месечна наемна цена в общ размер на 387.26 лв. без ДДС /изменение на чл. 1, ал. 1 и чл. 13 от договора/.

На 12.12.2013 год. между страните бил сключен анекс №2 към горепосочения договор, по силата на който било постигнато съгласие за продължаване на срока му на действие до 31.12.2014 год.

Не се спори също така, а от съвкупната преценка на доказателства по делото, в т.ч. заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че ищецът е предоставил на ответника ползването на стая №1217 и стая №1218.

Основният спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан със съществуването на наемното правоотношение през исковия период, което има за предмет процесните помещения – стая №1217 и стая №1218.

Процесният договор за наем е бил сключен за срок от две години – до 31.12.2014 год., но с него не е била дерогирана разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, според която ако след изтичането на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. Друг извод не следва от уговореното в чл. 23 от договора, че договорът се прекратява с изтичането на срока му. Напротив посочената клауза съответства на общото правило, че договорната връзка между страните съществува за уговорения между тях срок. Един от белезите, определящи договори за наем, е временният характер на предоставеното ползване на вещта – чл. 228 ЗЗД. Продължителността на това ползване може да бъде изрично уговорено от страните, при което с изтичането на срока договорът се прекратява. Поради това и се налага изводът, че предвиденото в чл. 236, ал. 1 ЗЗД продължаване за неопределен срок на договора за наем, ако след изтичането на уговорения срок ползването на вещта продължи със знанието и притовопоставянето на наемодателя, не е приложимо единствено в случите, в които страните изрично в рамките на договорната свобода са изключили приложението на посочената разпоредба /която е диспозитивна/ за мълчаливо трансформиране на срочния договор в безсрочен. Според настоящия съдебен състав не представлява подобно дерогиране уговорката между страните, обективирана в чл. 11 от договора, че договорът може да бъде подновен по взаимно писмено съгласие на страните. В тази клауза се предвижда само възможност, свързана с промяната на срока на договора – неговото удължаване, но отново в рамките на срочно правоотношение, и не засяга възможността същото да бъде трансформирано в безсрочно.

В частност уговореният срок на договора е изтекъл на 31.12.2014 год., но след тази дата наемателят е продължил да ползва наетото имущество, доколкото е установено въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза и приетото във въззивното производство извлечение от сметка, че е заплащал наема за него и консумативните разноски до м.юни 2015 год. включително,  поради което и с оглед знанието за това и непротивопоставянето от страна на наемодателя следва да се приеме, че на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът за наем се е трансформирал в безсрочен.

Същевременно ответникът противопоставя възражението, че през процесния период наемното правоотношение между страните с предмет стая №1217 и стая №1218 е било погасено, тъй като е като възникнало ново такова с предмет стая №1317 и стая №1318, т.е. позовава се на наличието на обективна новация.

За да е налице обективна новация – чл. 107 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет; 4/ намерение за новиране; 5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение.

Настоящият съдебен състав счита на първо място, че е допустимо да се правят изводи за наличието на договор за новация от счетоводните записвания на търговско дружество. В разглеждания случай в заключението по съдебно-счетоводната експертиза се съдържат не само данни за счетоводните записвания на задължението на наемателя към ищеца, но е посочена и фактура №24418 от 07.01.2016 год. за сумата от 464.71 лв., по която ответникът е осъществил плащане с посочено основание – наем офис 1317, 1318, януари 2016 год., която съответно е послужила като основание за тези записвания. Видно е от представеното от самия ищец извлечение от сметка, че същият е получил плащания съответно на 04.08.2015 год. и 11.08.2015 год. от страна на ответника на сумата от 464.71 лв., с посочено основание – фактура №22699 от 03.07.2015 год., наем офис 1317, 1318, м.юли 2015 год. и на сумата от 652.56 лв., с посочено основание – фактури №22894 и №22986/2015 год., м.юли и м.август 2015 год., офис 1317, 1318, наем и консумативи. Няма спор по делото, че посочените фактури са били издадени от ищеца и е установено, че същият е приел плащанията по тях и ги е осчетоводил, като с оглед обстоятелството, че тези фактури не са представени по делото /не са предоставени и на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза/ и в този смисъл не е установено тяхното съдържание и по-конкретно отразения в тях предмет на стопанската операция, не може да бъде възприета тезата на жалбоподателя, че ответникът е допуснал грешка при отразяване на основанието за осъществените от него плащания, тъй като е меродавен съответният първичен счетоводен документ, въз основа на който се извършва превода. Различен извод не следва и от съдържанието на представените по делото от ищеца данъчни фактури, тъй като в тях липсва достатъчно информация за предмета на стопанските операции. При това положение следва да се приеме, че по съгласие на страните /което е било обективирано и в писмена форма/ е бил променен предмета на първоначалния договор за наем – налице е преминаване от договор за наем на стая №1217 и стая №1218 в договор за наем на стая №1317 и стая №1318, в което се състои обективната новация. Следователно задължението на ответника по процесния договор за наем е отпаднало, като той е поел по споразумение с кредитора дълг с нов предмет.

Аргумент в подкрепа на така формирания извод е и установеното обстоятелство въз основа на събраните в първоинстанционното и въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Г.А.К., Ж.Х.С.и А.Г.С., че от средата на 2015 год. ответното дружество е ползвало стая №1317 и стая №1318, находящи се на 13-ти етаж на процесната административна сграда, поради лошите условия в помещенията на 12-ти етаж. Показанията на посочените свидетели /а тези на първия и третия – преценени и по реда на чл. 172 ГПК/ следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични, кореспондиращи си помежду си и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, в т.ч. и от показанията на разпитания по искане на ищеца свидетел Ц.С.Б., които при преценката им по реда на чл. 172 ГПК въззивният съд намира, че съдържат неясноти и уклончивост, поради което се явяват неубедителни – обективността на показанията на свидетеля Бойков е повлияна от обстоятелството, че същият е служител на ищцовото дружество, но предвид длъжността, която същият заявява, че изпълнява – „заместник управител на административни сгради“, необяснимо е незнанието му кой правен субект е ползвал стая №1317 и стая №1318 в процесната сграда през исковия период.

Следователно ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните вземания по чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД. А щом няма главно вземане, не може да възникне и вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.08.2019 год., постановено по гр.дело №51708/2018 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в.

ОСЪЖДА „В.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „И.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1/                            2/