№ 2048
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20241100506590 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 77235 от 27.04.2020 г., постановено по гр. д. №
54669/2016 г. на Софийски районен съд, 75-и състав, поправено с решение
№ 20119280 от 27.03.2024 г. на Софийски районен съд, 75-и състав ответникът
„Трейс Груп Холд“ АД е осъден на основание чл. 215 КТ да заплати на Д.
М. М. сумата от 3360 евро, представляваща дневни пари за командировка в
Република Сърбия за периода от м.08.2015 г. до м.02.2016 г. включително,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК –
сумата от 500 лв., представляваща сторените по делото разноски.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Трейс Груп Холд“ АД, подадена
чрез юрк. А., в която са изложени доводи за неправилност на обжалвания
съдебен акт поради необоснованост и противоречие със закона. Според
въззивника неправилно районният съд е приел, че от показанията на
разпитания по делото свидетел се установява, че ищецът е бил командирован,
тъй като казаното от свидетеля по никакъв начин не удостоверявало
изпълнение на трудовите функции на ищеца през процесния период. Счита
още, че противно на приетото от решаващия съд, удостоверението, издадено
от Главна дирекция „Гранична полиция“, не доказва по никакъв начин, че
излизанията на ищеца извън страната са във връзка със и по повод изпълнение
1
на трудовите му задължения като служител на „Трейс Груп Холд“ АД. В тази
връзка посочва и, че в удостоверението липсват данни за излизания от
Република България, респ. влизания в Република Сърбия, за част от процесния
период, а именно от 31.08.2015 г. до 15.10.2015 г. В жалбата е изложено още,
че ищецът не е представил отчет на работодателя, нито е представил разходни
документи, като според въззивника работникът е бил длъжен да даде отчет на
работодателя, независимо дали от страна на последния е било изпълнено
задължението да издаде заповед за командироване.
Поради изложените съображения въззивникът намира, че ищецът не е
успял да докаже в процеса при условията на пълно и главно доказване своето
фактическо твърдение, от което извежда претендираното право на
обезщетение по чл. 215 КТ. Ето защо моли първоинстанционното решение да
бъде отменено като неправилно, като вместо него бъде постановено такова, с
което да бъде отхвърлена исковата претенция, а в условията на евентуалност
размерът на обезщетението да бъде намален съобразно чл. 20 от Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина.
В законоустановения срок от насрещната страна Д. М. не е постъпил
отговор на въззивната жалба.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и
правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от
районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Районният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация
чл. 215 КТ вр. чл. 15, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина (Наредбата) за заплащане на сумата от 3360 евро,
представляваща незаплатени командировъчни суми за периода от м.08.2015 г.
до м.02.2016 г., включително.
2
При така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че в процесния
период е бил командирован за изпълнение на трудовите задължения извън
мястото на постоянната му работа, а за работодателя е възникнало задължение
да заплаща дневни командировъчни в претендирания размер.
Между страните не е спорно, че ищецът е бил назначен на длъжност
„технически ръководител“ в направление „Строителство“ при ответното
дружество, като това обстоятелство се установява и от представения по
делото договор трудов договор № 30 от 28.08.2015 г.
Основният спорен въпрос между страните е дали ищецът е бил
командирован в Република Сърбия. Доколкото за процесния период не е
издавана командировъчна заповед, за установяване на това обстоятелство в
хода на първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Д.Д. –
колега и пряк началник на ищеца. Същият разказва, че с ищеца са работили
заедно на обект в Сърбия, като ищецът работил там от м.08.2015 г. до
м.09.2016 г. Свидетелят го виждал всеки ден. Работното им време било две
седмици в Сърбия като събота и неделя се прибирали в България през
седмица, като ищецът бил в Сърбия през цялото време и се прибирал в
България само събота и неделя и по време на отпуски.
От представения по делото договор № МО-2855 от 21.07.2015 г.,
сключен между свидетеля Д.Д. и „Трейс Груп Холд“ АД – клон Белград, се
установява, че Д. също е бил в трудово правоотношение с клон на ответното
дружество, като е бил назначен на длъжност „технически ръководител на
строителството“. Ето защо и доколкото свидетелят не е заинтересован по
никакъв начин от изхода на делото, настоящият съдебен състав кредитира
показанията му като обективни и безпристрастни, като намира, че същите са и
ценен доказателствен източник, тъй като същият е работил заедно с ищеца по
проект в Република Сърбия.
По делото е приета и справка от Главна дирекция „Гранична полиция“
досежно записите на данни за преминавания на ищеца през ГКПП на
Република България за процесния период, видно от която от месец октомври,
2015 г. до края на месец февруари, 2016 г. са регистрирани множество
влизания и излизания на ищеца през ГКПП „Калотина“. Действително за
периода от 31.08.2015 г. до 15.10.2015 г. не са регистрирани излизания към
Сърбия, респ. влизания в България. Разпитаният свидетел обаче е категоричен,
че ищецът е започнал да работи на обекта в Сърбия от месец август, 2015 г.
Впрочем това обстоятелство е признато и от самия ответник още с отговора
на исковата молба, с който заявява, че през процесния период ищецът е
извършвал инспекции на обекта в Република Сърбия. Ето защо неоснователни
са възраженията, релевирани с въззивната жалба, че по делото не било
доказано, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения в Република
Сърбия.
Съгласно разпоредбата на чл. 215 от КТ при командироване работникът
или служителят има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в
размери, определени от Министерския съвет. В случая се установи, че през
процесния период ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, както
и, че по време на съществуване на правоотношението същият е бил
3
командирован в Република Сърбия, изпълнявайки функциите си за
длъжността „технически ръководител“ на обект. Налага се извод, че освен
брутно трудово възнаграждение за периода на ищеца се е следвало и
заплащане на т. нар. „командировъчни пари“ – суми за покриване на пътни,
дневни, квартирни и други разходи. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от
Наредбата, действаща за процесния период, за покриване разходите на
командированите лица в чужбина се изплащат дневни и квартирни пари в
размери и валути съгласно приложение № 2. В приложение № 2 от Наредбата
пък е предвидено, че при командироване в Република Сърбия минималният
размер на дневните разходи е 35 евро. Впрочем тук е мястото да се посочи, че
неоснователно е възражението на въззивника за недължимост на
претендираните суми, основаващо се на твърдението за липса на отчет за
процесната командировка от страна на ищеца. Предвид нормата на чл.
215 КТ липсата на отчет не освобождава работодателя от задължението му да
заплати командировъчни пари на работника при доказано реално
осъществяване на командировката, обстоятелство, което в конкретния случай,
както вече беше посочено, се доказва по делото.
Съгласно изслушаното по делото и прието без възражения от страните
заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което съдът кредитира
като обективно и компетентно изготвено, размерът на дължимите
командировъчни пари за процесния период е 3360 евро. Противно на
изложеното в жалбата, в случая няма основание да бъде прилагана
разпоредбата на чл. 20, вр. чл. 18 от Наредбата. На първо място следва да се
посочи, че това възражение на ответника е преклудирано, доколкото се
въвежда за първи път едва с въззивната жалба. На следващо място и за
пълнота на изложението все пак следва да се посочи, че в случая по делото не
се твърди и не се установява приемащата страна да е осигурявала пълен
пансион в натура, поради което не е налице основание за намаляване размера
на полагащите се дневни пари с 30 на сто.
Поради изложените съображения предявеният иск е основателен в
пълния предявен размер, поради което първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3
ответникът има право на разноски за въззивното производство. Същият обаче
не е претендирал такива, поради което не следва му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 77235 от 27.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 54669/2016 г. на Софийски районен съд, 75-и
състав, поправено с решение № 20119280 от 27.03.2024 г. на Софийски
районен съд, 75-и състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5