№ 3534
гр. София, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело №
20211100508498 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20022780/25.01.2021 г., постановено по гр.д. № 54450/2017 г. по описа
на Софийски районен съд, II ГО, 123 с-в, са уважени предявените от К. С. срещу „Р.Б.“ ЕАД
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, т. 1, т. 2 КТ и чл. 344,
т. 3 вр. чл. 255 КТ, с които уволнението е признато за незаконно и е отменено, ищецът е
възстановен на длъжността, която е заемал преди уволнението, а ответникът е осъден да
заплати сумата от 3077,17 лв., представляваща обезщетение за незаконно уволнение за
периода от 09.06.2017 г. до 24.07.2017 г., ведно с законната лихва от 08.08.2017 г. до
окончателното погасяване на вземането.
Съдът отхвърля предявените искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от
1641,16 лв., представляваща парично обезщетение за неизползван годишен отпуск за 16 дни
за календарната 2016 г. и 2017 г., както и иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
221, ал. 2 вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 559, 49 лв., представляваща удържано трудово
възнаграждение в размер на една брутна заплата по повод прекратяването на трудовия
договор с процесното дисциплинарно наказание. Първоинстанционният съд се е произнесъл
и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3
от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца, който обжалва решението
в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 55, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 221, ал. 2 вр. чл. 128, т. 2 КТ. Счита, че първоинстанционното решение е
неправилно в обжалваната част, поради което следва да бъде отменено, поради
противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди, че в решението не са
обсъдени всички релевантни доказателства във връзка със съществуването на притиезанието
на ищеца, представляващо парично обезщетение за неизползван годишен отпуск. Счита за
неправилен извода на съда, че липсват доказателства за осъщественото удържане на едно
1
трудово възнаграждение от страна на работодателя по повод извършеното уволнение. Моли
решението да се отмени в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се присъдят
претендираните обезщетения.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Р.Б.“
ЕАД, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно
изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат
присъдени направените съдебни разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са
наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд
водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК
на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Във въззивната жалба се навеждат твърдения за неправилност на решението, поради
допуснати процесуални нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания
доказателствен материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради
противоречие с материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По основателността:
Предмет на настоящето въззивно производство е въпросът относно основателността
на претенциите на ищеца с правно основаниe чл. чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
221, ал. 2 вр. чл. 128, т. 2 КТ.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 224, ал. 1 КТ с аргументите, че от
представения и приет като писмено доказателство фиш за работната заплата на ищеца от
месец юни 2017г. се установява, че ответникът е начислил на ищеца сумата от 1641,16 лв.,
представляваща парично обезщетение по чл. 224 KT за неизползван платен годишен отпуск.
В открито съдебно заседание, проведено на 28.07.2020 г. първоинстанционният съд е
констатирал от предоставената трудова книжка на ищеца, че на стр. 26 от същата е налице
отбелязване за извършено плащане на сумата от 1641,16 лв. на основание чл. 224, ал. 1.
Съдът приема, че трудовата книжка с материална доказателствена сила установява
извършеното плащането, който факт се подкрепя и от предоставения фиш за работната
заплата, поради което отхвърля иска като погасен чрез плащане.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 221, ал. 2 вр.
чл. 128, т. 2 КТ като неоснователен и недоказан с аргументите, че по делото липсват
доказателства ответникът да е извършил удръжка от трудовото възнаграждение на ищеца на
основание чл. 221, ал. 2 КТ. Приема, че не е и установено ищецът да е платил на
работодателя сумата от 559,49 лв., представляваща претендираното удържано трудово
възнаграждение, поради което, въпреки че уволнението е признато за незаконосъобразно, то
претендираната от ищеца сума не се дължи.
В хода на въззивното производство беше допусната поисканата от въззивника на
основание чл. 266, ал. 3 ГПК съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която се прие
в открито съдебно заседание с участие на страните, проведено на 13.10.2022г. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно,
компетентно и изчерпателно, се установи следното, 1) брутното трудово възнаграждение на
ищеца за месец май на 2017 г. е 2051, 45 лв., 2) във фиша за заплата за месец юни 2017 г. е
2
отбелязано, че е направена удръжка в размер на 2051, 45 лв., която сума представлява
обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ; 3) ищецът е имал неизползвания отпуск в размер на 16 дни
за календарната 2016 г. и 2017 г., като размера на полагащото се обезщетение е в размер
1641, 16 лв.; 4) във фиша за работната заплата за месец юни 2017 г. е начислена сумата
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както и сумата от 559,
49 лв. представляваща трудово възнаграждение за 6 работни дни. Доколкото общия размер
на удръжките за месеца (2350, 68 лв.) е по-голям от начислените суми за получаване (2212,
65 лв.), то не е останала реална сума за получаване от ищеца.
След като уволнението бъде признато за незаконно и отменено, то основанието на
което е удържано едно брутно трудово възнаграждение по чл. 221, ал. 2 КТ е отпаднало с
обратна сила по смисъла на чл. 55, ал. 1, пред. 3 от ЗЗД, следователно работодателят е
длъжен да върне на ищеца получено без основание. По делото се установи по безспорен
начин, че работодателят е удържал, сумата от 2051, 45 лв., поради което дори и да
фигурират като начислени в фиша за работната заплата, обезщетението за неизползван
отпуск в размер на 1641, 16 лв. и сумата от 559, 49 лв. представляваща трудово
възнаграждение не са изплатени реално на ищеца, тъй като са били прихванати срещу
обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ. Същите са задържани от работодателя с оглед на
отпаднало основание. Обогатяване по смисъла на чл. 55 – 59 ЗЗД представлява не само
получаване, придобиване на имуществено благо, т.е. увеличаване на актива, но и
намаляване на пасива или спестяване на имуществени разходи. Работодателят с оглед на
едно отпаднало основание е увеличил активите в своя патримониум, като не е погасил
дължимите и ликвидни задължения към ищеца при прекратяването на трудовия договор,
поради което съдебното решение в тази част следва да бъде отменено като неправилно.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на въззиваемата страна. Право
на разноски има въззивникът, като същия е представил доказателства за платен адвокатски
хонорар в размер на 400 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лева. С оглед
изхода на спора присъдените разноски в първа инстанция подлежат на преизчисляване. Тъй
като исковете претенции са уважени изцяло, то ищецът не дължи на основание чл. 78, ал. 3
вр. ал. 8 ГПК сумата от 134, 22лв. представляваща сторени от ответника разноски в
първоинстанционното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20022780/25.01.2021 г., постановено по гр.д. № 54450/2017 г.
по описа на Софийски районен съд, II ГО, 123 в частта, в която са отхвърлени исковете с
правно основание чл. чл. 244, ал. 1 КТ за сумата от 1641, 16 лв. и чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 221, ал. 2 вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 559, 49 лв., както и за сумата от 134, 22 лв.,
представляваща съдебни разноски в полза на ответника съразмерно отхвърлената
част от иска, и вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „******* да заплати на К. Н. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул.
******* на основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 1641,16 лв., представляваща
парично обезщетение за неизползван годишен отпуск за 16 дни за календарната 2016 г.
3
и 2017 г., както и на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 221, ал. 2 вр. чл. 128, т. 2 КТ
сумата от 559, 49 лв., представляваща удържано трудово възнаграждение в размер на
една брутна заплата по повод прекратяването на трудовия договор с дисциплинарно
наказание.
ОСЪЖДА „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „******* да заплати на К. Н. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул.
******* сумата от 600 лв., представляваща сторените във въззивното производство
съдебни разноски и сумата от 181,22 лв., представляваща съдебни разноски, които
ищецът е сторил в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „******* да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл.
78, ал. 6 вр. чл. 71, ал. 1 ГПК сумата от 132,39 лв., представляваща общо дължимата
държавна такса за пред двете инстанции.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4