№ 13048
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА Гражданско
дело № 20221110118242 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на З. Р. Д. срещу „****“ ООД, с която са
предявени при условията на евентуално съединяване искове за признаване за установено, че
клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ****/24.01.2022
г. е нищожна, както следва: иск с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т.
19 ЗЗП – нищожност поради неравноправност; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД – нищожност поради заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави. Претендират се разноските по
делото.
Ищцата твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски кредит №
****/24.01.2022 г., по силата на който получила в заем сумата от 1 000 лв., срещу което
следвало да върне сума в общ размер на 1 135.68 лв., дължима на 6 вноски, при ГПР 48.8 %
и годишен лихвен процент 40.05 %. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1 е следвало да заплати
неустойка в размер на 688.72 лв. за непредоставяне в 3-дневен срок от датата на сключване
на договора на обезпечение на кредитора, разсрочена на 6 вноски. Намира посочената
клауза за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, която е стандартна и бланкетна, а не
индивидуално уговорена. Изтъква, че неустойката е необосновано висока, както и че по
съществото си тя е добавък към възнаградителната лихва, поради което посоченият в
договора ГПР не съответства на действително прилагания, което е заблуждаваща търговска
практика. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, както и
заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК
1
клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и като накърняваща добрите нрави поради
противоречие с принципите за справедливост и добросъвестност. Излага, че чрез нея се
прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник. Счита, че неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън
присъщите й функции и цели единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка
на длъжника.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва неустоечната клауза да е
неравноправна, като счита, че размерът на неустойката не е необосновано висок, а в
договора са ясно посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва и
неустойката при непредоставяне на обезпечение, поради което при сключването му
средният потребител е могъл да направи преценка за икономическите последици от него.
Оспорва да е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като изтъква, че за
целта е необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко действителни
съглашения, а в конкретния случай не били налице нито обективният, нито субективният
елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона. Излага, че размерът на
неустойката не следва да се включва в ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна
лихва, защото неустойката няма такава функция и не попада в общите разходи. Оспорва
действителният ГПР да е различен от посочения в договора, като излага, че размерът му –
48.80 %, е изчислен по формула съгласно Приложение № 1 на ЗПК. Оспорва да е налице
заблуждаваща търговска практика при посочването на ГПР, като сочи, че съгласно чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК неустойката не следва да се включва в ГПР, още повече че ГПР се определя
към момента на сключване на договора, когато неустойката не е била дължима. Счита, че
неустойката не е установена в противоречие с нормите на добросъвестността и не излиза
извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Сочи, че
обезпечението на задължението по кредита е съществен елемент при преценка на носения от
кредитора риск при сключване на договора, като в случая кредиторът е поел финансовия
риск от сключването на договор с ищцата, но при условие че тя представи надлежно
обезпечение. Излага, че страните са се съгласили, че при неизпълнение на същественото
задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение той следва да заплати
неустойка. Изтъква, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята и действията
на длъжника, а в случая чрез действията си след сключване на договора той едностранно е
увеличил носения от кредитора риск. Счита, че ако ищцата изначално е била наясно, че не
може да предостави исканото обезпечение, тя е договаряла недобросъвестно в разрез с
нормата на чл. 12 ЗЗД, като при сключването на договора кредиторът не е могъл и не е бил
длъжен да предвиди тази недобросъвестност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
2
С Определение № 23196/09.09.2022 г. е обявено за безспорно сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № ****/24.01.2022 г., по който ответникът е
предоставил на ищцата в заем сумата от 1 000 лв.
Установява се, че ищцата се е задължила да върне заемната сума на 6 месечни
вноски, като страните са договорили фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 % и
годишен процент на разходите в размер на 48.8 %., включващ единствено договорената
възнаградителна лихва.
В чл. 5 е уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне в 3-дневен
срок от сключване на договора на едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на
договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита, обезпечаваща задължение в размер на 2 пъти общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва, или 2.
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: при един поръчител осигурителният доход следва да е в размер, не по-малък от 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители
осигурителният доход на всеки един от тях следва да е в размер, не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 11, ал. 1, ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 5
обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора или представеното обезпечение не
отговаря на посочените условия, той дължи на кредитора неустойка в размер на 688.32 лв., а
според ал. 2 тя ще бъде заплатена разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1 към
договора начин.
Други доказателства по делото не са събрани.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на три различни основания на неустоечна клауза от договор за потребителски
кредит. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. №
196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV
ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете, че същите следва да се
разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето
3
защо първо следва да бъде разгледан искът за прогласяване нищожност на неустоечната
клауза поради нейната неравноправност и само в случай на неговото отхвърляне следва да
бъдат разгледани последователно искът за нищожност на клаузата поради заобикаляне на
закона и поради накърняване на добрите нрави.
По предявения иск за установяване нищожност на неустоечната клауза поради
неравноправност в доказателствена тежест на ищцата е да установи сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № ****/24.01.2022 г. с посоченото
съдържание, по който ответникът й е предоставил в заем сумата от 1 000 лв., и твърдяната
неравноправност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, а в тежест на ответника е да
докаже, че процесната клауза е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
****/24.01.2022 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от
ищцата, се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид дали
размерът на неустойката е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за
евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на
добросъвестност и би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от
договора не държи сметка за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това
неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с
уговорената възнаградителна лихва. Развитите от ответника съображения, че
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с увеличаване
на носения от него риск, не държат сметка, че изискването за добросъвестност налага
преценка за носения от кредитора риск да бъде извършена от него преди сключването на
договора, респ. ако се установи необходимост от обезпечение на кредита, изискването за
предоставяне на такова следва да е условие за неговото отпускане. В случая с чл. 5 и чл. 11,
ал. 1 от договора се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора за
4
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост,
при положение че от неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора. Същевременно размерът на
неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок
на обезпечение, отговарящо на изискванията по чл. 5 от договора, е необосновано висок –
равнява се на 68.83 % от размера на главницата, като дори надвишава възнаградителната
лихва. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за
неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за
неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във
вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/,
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на
потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“ съобразно негово приложение,
от което следва, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава
„неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни
поставените към него изисквания. Невключването на „неустойката“, имаща в
действителност характер на скрита възнаградителна лихва, в годишния процент на
разходите, което е видно от чл. 3, ал. 2 от договора, представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, дадени с Определение № 23196/09.09.2022 г.,
ответникът не сочи доказателства, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е индивидуално
уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е нищожна.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата
5
основания за нищожност на процесната неустоечна клауза.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал.
1 ГПК на процесуалния представител на ищцата – адв. М., се дължи сумата от 300 лв. –
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
приложимата към датата на устните състезания редакция/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от З. Р. Д., ЕГН **********, с адрес:
адрес, срещу „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, че клаузата
за неустойка в размер на 688.32 лв. по чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
****/24.01.2022 г. е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност по чл.
143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на адв. Д. В. М. от
АК – Пловдив, с адрес на кантората: адрес, сумата от 300 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на З. Р. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6