№ 397
гр. София, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА Въззивно гражданско дело № 20221100502100 по описа за
2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решене № 20212345 от 16.11.2021г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа
на СРС, 27 състав, поправено с Решение № 20002708/11.01.2022г. в частта за разноските
ответникът „М.п.м.“ ЕАД, с ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. София,
(правоприемник на „М.п.м.“ ЕООД) е осъден да заплати на С. Р. С. сумата от 96.58лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №
**********/14.02.2020г., сключен между С. Р. С. и „М.п.м.“ ЕАД ведно със законната лихва,
считано от 15.04.2021г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът да разликата до
пълния предявен размер от 214.26 лв (неправилно записан в диспозитива като 214.16лв. ). С
посоченото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 90.20 лв. разноски
по делото, като ида заплати на адв. И. П. Н. от САК сумата от 162.35 лв. , представляващо
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, а ищецът С. С. е осъден да
заплати на ответното дружество сумата от 197.65 лв., сторени разноски по делото.
В първоинстанционното производство са депозирани молби по реда на чл. 248 ГПК
от ищеца С. Р. С. и от ответника „М.п.м.“ ЕАД с искане за изменение на решението в частта
за разноските. С Определение № 20002710/11.01.2022г., постановено по гр. д. №
21347/2021г. по описа на СРС, 27 състав съдът е оставил без разглеждане молбата,
депозирана от ответника и без уважение молбата за изменение на решението в частта за
разноските, депозирана от ищеца в първоинстанционното производство.
В законоустановеният срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, в която
е отхвърлен предявеният иск, е подадена въззивна жалба от ищеца С. Р. С., в която са
изложени съображения за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт.
1
Твърди се, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод относно
противоречие с императивна правна норма по см. на чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 10а, ал.
2 от ЗПК на клаузата на чл. 7, ал. 1 от процесния Договор за потребителски кредит №
**********/14.02.2020г. за „еднократна такса за оценка на риска“, както и в противоречие с
добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и неравноправния характер по см. на чл.
142, ал. 1 т. 10 от ЗЗП на клаузата на чл. 18, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 15 от договора за
„неустойка“, като счел, че същите са нищожни, респективно водят до неоснователно
обогатяване на дружеството заемодател. В същото време обаче според въззивника съдът
неправилно е приел, че поетото задължение за заплащане на „неустойка“ не следва да бъде
включено при действителния размер на ГЛП и ГПР по договора, респективно, че не води до
пълна нищожност на последния. Излага подробни доводи, че с действията си, с които
ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на закона е нищожна. По изложените съображения
твърди, че договорът за паричен заем, сключен между страните бил изцяло недействителен.
А след като договорът за кредит бил изцяло недействителен, то съгласно ЗПК и
константната съдебна практика, кредитополучателят дължал връщане само и единствено на
чистата стойност на кредита. В случая ответникът бил отпуснал на ищеца заем в размер на
600 лв. От представените по делото писмени доказателства и заключението по съдебно-
счетоводната експертиза било видно, че ищецът е заплатил била заплатила на ответното
дружество сумата от 814.26 лв. лв. Следователно сумата от 214.26 лв. се явявала надплатена,
с която ответникът неоснователно се бил обогатил и следвало да върне. Според ЗПК се
размествала доказателствената тежест, като в тежест на търговеца било да докаже, че
клаузите от договора са действителни. Освен това според заключението по
съдебносчетоводната експертиза в ГПР не била включена дължимата неустойка. Макар и
размерът на ГПР да не надхвърлял петкратно размера на законната лихва /50 %/, то той бил
в много близък размер. Ако в него била включена неустойката, то със сигурност размерът на
ГПР щял да надвиши 50 %. Т. е. търговецът не бил изпълнил задължението си да включи
всички необходими плащания в ГПР и съответно да посочи точно общата сума на
плащанията по договора, като по този начин била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, което обуславяло нищожността на целия договор за кредит. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ищецът в първоинстанционното производство е депозирал въззивна жалба срещу
Решение № 20002708/11.01.2022г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС,
27 състав, с което е оставена без уважение молба вх. № 25170049/29.11.2021г. с правно
основание чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение №
2021245/16.11.2021г. В жалбата се твърди, че в мотивите на постановеното по делото
решение съдът е приел, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит №
**********/14.02.20220г., а именно чл. 7, ал. 1 от договора за уговорената „такса оценка на
риска“ в размер на 72 лв., както ичл. 18, ал. 2 вр. с чл. 18, ал. 1 вр. с чл. 15 от договора за
уговорената“неустойка“ в размер на 25.52 лв. са изцяло нищожни. В същото време в
диспозитива на решението ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата в
размер на 96.58 лв. , включваща 72 лв. такса“оценка на риска“ и 24.57 лв. начислена и
събрана „неустойка“, вместо действително заплатената от ищеца и заплатена от ищеца
„неустойка“ в размер на 65.52 лв. Въззивникът твърди, че в диспозитива на решението е
допусната грешка като искът е отхвърлен за разликата до „пълния предявен размер от 21.16
лв.“, вместо до „пълния предявен размер от 214.26 лв.“, каквато е цената на иска и пълния
предявен размер на исковата претенция. По изложените съображения счита обжалваното
допълнително решение за неправилно и моли за отмяната му и постановяване на ново, в
която да бъде уважена молбата за отстраняване на констатирана очевидна фактическа
грешка в постановеното решение.
Ищецът в първоинстанционното производство е депозира и частна жалба срещу
Определение № 20002710/11.01.2022г. , постановено по гр.д. № 21347/2021г. по описа на
2
СРС, 27 състав. В частната жалба с е твърди, че с оглед изхода наделото
първоинстанционният съд неправилно е изчислил присъдените разноски и претендирания
адвокатски хонорар от процесуалния представител на ищеца. Сочи, че в производството
ищецът е направил разноски в размер на общо 200 лв, от които 50 лв. държавна такса и 150
лв. депозит за вещо лице/. С оглед изхода на делото твърди, че на ищеца е следвало да се
присъдят разноски в размер на 128.37 лв., вместо присъдените 90.20 лв. По отношение на
адвокатския хонорар се твърди, че на адв. И. Н. е следвало да бъдат присъдени 192.55 лв., а
не присъдената сума от 162.35 лв. В жалбатасе излага доводи и относно присъдените в полза
на ответното дружество разноски, като се твърди, че те следва да бъдат в размер на 128.94
лв. вместо присъдените в обжалваното съдебно решение 197.65л. По изложените
съображения моли за зименение на определенитео, с което е оставено без уважение искането
за промяна на решението в частта за разноските.
Ответникът по жалбата „М.п.м.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищцата част. В отговора излага подробни доводи отностно
неоснователността и на депозираната частна жалба. Претендира разноски за въззивно
производство.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционно производство е обзуван по предявен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Страните не спорят, че на 14.02.2020г. са сключили договор за кредит по силата на
който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 600 лв. за срок от
две години с двадесет и четири месечни погасителни вноски в размер на 39.90лв. В чл. 7.1 б.
„в” е договорена еднократна такса за оценка на риск в размер на 72 лв.,която се заплаща
заедно с дължимите месечни вноски. В договора за кредит била договорена и неустойка в
размер на 65.52 лв. дължима при непредставяне на документ за доходите на ищеца в
уговорения между страните срок. Не се спори по делото, че ищецът предсрочно е погасил
сумата по договора и е заплатил обща сума в размер на 814.26 лв.
В исковата молба ищецът твърди, че ответното дружество е получило без основание
процесната сума от 214.26 лв. Липсата на основание се явава наличието на нищожност на
клаузата за заплащане на „еднократна такса оценка на риска” в размер на 72 лв., както и
разходите за заплащане на „неустойка” в общ размер на 65.52 лв. , които по своята същност
представлявали печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се праща
периодично, поради което трябва да се част от ГПР. При условие, че ГПР е законосъобразно
описан, действителният такъв възлизал на 60 %, а не както е посочен в договора за кредит
48.40 %. По изложените съборажения твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е
заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между
страните. От това следва, че ищецът се е позовал на изначална липса на основание, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ответникът оспорва иска. Излага подробни съображения, че условията на договора
за кредит сключен между страните изцяло е съобразен с изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, с
договорени ГЛП и ГПР, отговарящи на изискванията на чл.11, т.9 и т.1 0 ЗПК и чл.19, ал.4
ЗПК. Твърдят, че общата дължима сума по кредита била в размер на 943.24 лв., при
предоставена размер на кредита 600лв. Не спорят, че след сключване на договора ищецът
заплащал редовно месечните погасителни вноски, като с плащания по банков път на дати
3
27.02.; 04.04.; 30.04; 31.05 и 02.07.2020 г. били заплатени първите пет броя вноски по
погасителния план, а на 11.07.2020г. на каса в търговския обект на ответника била заплатена
сума от 558.69 лв., което плащане било отразено по кредита като предплащане на следващи
14 бр. вноски, които включвали главница и включена в нея еднократна такса за оценка на
риска в размер на 392.68 лв., договорна лихва 127.79 лв. и неустойка 38.22 лв. Със
заплащане на сумата от 558.69 лв. ищецът не бил направил изрично изявление до кредитора,
че извършва предсрочно погасяване, което било видно от платежното нареждане, поради
което се твърди, че с плащането не било упражнено правото по чл.24 от договора и на
11.07.2020г. не бил погасен предсрочно кредита. Такова било сторено на 30.10.2020г., за
което се представя заявление за пълно предсрочно погасяване, както и удостоверение от
ответника за липса на задължения към 03.11.2020 г. При депозиране на заявлението от
30.10.2020 г. било направено преизчисляване на платената на 11.07.2020 г. сума, като били
приспаднати вноските по погасителния план № 6,7 и 8 вкл., като сумата за пълно
предсрочно погасяване на кредита към 30.10.2020г. възлизала на 614.26лв. и ищецът
доплатил сума от 55.57 лв. Така на 30.10.2020 г. по заявление на ищеца и на основание чл.24
от договора кредитът бил предсрочно погасен, с което били погасени 600 лв. главница,
112.53 лв. договорна лихва, 72 лв. еднократна такса за оценка на риска, 24.57 лв. неустойка
и 5.58 лв. такса за предсрочно погасяване. По изложените съображения твърди, че сумата от
214.26 лв. не е недължимо получена от ответното дружество.
По делото са представени писмени доказателства за извършени плащания от ищеца
до ответника, неоспорени от другата страна, с дати на изпълнение (27.02.2020г. в размер на
40 лв., 04.04.2020 г. в размер на 40 лв., 30.04.2020 г. в размер на 40 лв., 31.05.2020 г. в
размер на 40 лв., 02.07.2020 г. в размер на 40 лв., квитанция от 11.07.2020 г., съгласно която
била внесена от ищеца сумата от 558.69 лв., с която била платена главница в размер на
392.68 лв., редовна лихва 127.79 лв., неустойка 38.22 лв., както и квитанция от 30.10.2020 г.,
с която била внесена от ищеца сумата от 55.57 лв., с която била платена главница 49.67 лв.,
редовна лихва 3.17 лв. и неустойка 2.73 лв. Ищецът е дезпозирал пред ответното дружество
заявление за пълно предсрочно погасяване от 30.10.2020 г., съгласно която ищецът е заявил
искане за пълно погасяване на кредита (л.34).
По делото е допусната съдебно- счетоводна експертиза със задачи след като се
запознае с материалите по делото и извърши справки в счетоводството на ответното
дружество да даде заключение размера на погасените от ищеца суми. Съгласно заключение
на вещото лице, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че в погасителния план е включена неустойката от 65.52лв., платима месечно в
размер на 2.73лв., с което месечната вноска с неустойка е в размерна 38.51 лв. Вещото лице
е дало заключение, че ищецът е платил общо сумата от 814.26лв. на ответника. Установява
се също, че такса за оценка на риска от 72 лв. е разделена на 24 равни части (по 3лв. всяка) и
е плащана с всяка от погасителните вноски. Вещото лице е дало заключение, че ГПР
включващата такса за оценка на риска е в размер на 44.10%, а при включване на неустойката
от 65.52лв. ГПР се изчислява на 56.26%.
При така установените факти по делото настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно – не е постановено в нарушение на правните
норми, които уреждат условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му; и допустимо в обжалваните му части –
съдът е разгледал предявения иск при наличие на предпоставки за възникване и
упражняване на правото на иск.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно
фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на
4
нещо при начална липса на основание, т. е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част
е неоснователна. Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона
за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.,
приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9,
като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Основният довод във въззивната жалба е, че ГПР в процесния договоре е неправилно
посочен, поради това че не отразявал включената неустойка по чл.18 от договора. Съдът
счита, оплакванията на въззивника са неоснователни. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Последицата, свързана с
неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради
което и с оглед чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Не се спори по делото, че в чл.10 от процесния договор е
посочен процент на ГПР 48,40%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ГПК, който размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Установява се от
заключението на вещото лице по допуснатата и приета ССчЕ, че при включване на
неустойката по чл.18 от договора - ГПР се изчислява на 56.26%, т.е. над законоустановения
максимум от 50%.
Спорният въпрос между страните, е ако се приеме, че по договора има неустойка,
която е нищожна, но и не е включена в първоначално определения ГПР, като при
включването ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК, това
дали води до недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Настоящият състав намира за основателни доводите на първоинстанционния съд,
които изцяло споделя. Основателно е заключението, че разширително тълкуване на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.22 ЗПК е недопустимо, защото води до прилагане по разширителен
начин на чл. 10, §. 2, б. "ж" от Директивата. Освен това константната съдебна практика е, че
в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора. В този смисъл - Решение № 305/27.04.2009 г. по гр. д. №
5803/2007 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. №
4123/2013 г. по описа на ВКС, Второ ТО. По така изложените съображения съдът намира, че
при сключване на договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, т.е. договорът не е недействителен. Следователно твърдението на възъзвника е
неоснователно.
По изложените съображения в настоящият случай клаузата за възнаградителната
лихва в размер на 27.49% не е недействителна, доколкото е под трикратния размер на
законната лихва, съответно не е налице противоречие на добрите нрави. Не е основателно и
5
твърдението за нищожност на договора поради липса на съществен елемент от
съдържанието – правото на отказ от потребителя, срока и начина за упражняване – видно от
самия договор – чл.22 и сл. С оглед на изложеното съдът приема, че е налице
недействителност на отделни клаузи. Поради това и искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е
основателен, но за платените неустойки, т.е. с оглед заключението на вещото лице по въпрос
2 от експертизата (л.55), ищецът недължимо е платил сумата от общо 96,58лв., от която
72лв. – неустойка „такса оценка на риска“, както и сумата от 24,57лв. – неустойка по чл.18
от договора. Таксата от 5.58лв. за предсрочно погасяване на кредита е в съответствие с
чл.32, ал.3, т.1 ЗПК. При така констатираните факти в конкретния случай то
законосъобразен се явява изводът на първоинстанционния съд, че релевираната претенция
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателна до размер на 96.58 лв., до която и подлежи на
уважаване. Ето защо въззивната жалби следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
Ищецът е депоцзирал молба за отстраняване на очевидна фактическа грешка която е
оставена без уважение С решение № 20002708/11.1.2022г. постановено по гр.д. №
21347/2021г. по описа на СРС 27 състав. Поправянето на очевидна фактическа грешка може
да стане по почин на съда или на която и да било от страните без ограничения във времето.
За да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може да се поправи по реда
на чл. 247 ГПК, следва да се констатира несъответствие между формираната истинска воля
на съда в мотивите на решението и нейното външно изразяване в писмения текст на
решението. Такава грешка представлява например пропускането да се отрази в решението
становището на съда, което личи ясно от мотивите на постановения акт, погрешно
посочване на имената на страните, на размера на присъдената сума /суми/, погрешни
пресмятания на суми и пр.
При проверка на постановеното пъпрвоинстанционно решение, предмет на въззивен
контрол съдът констатира, че действително е налице Очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решението. В него е вписано, че искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 214.16 лв., вместо до пълния претендиран размер от 214.26 лв., каквато е
и цената на иска и пълния размер на претендираната сума в исковата молба. Констатиранат
фактическа грешка може да бъде отстранена в настоящото въззивно решение.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и в определения от СРС срок поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С оглед изхода на делото първоинстанционният съд е присъдил разноски и на двете
страни. Приел е, че ищецът е доказал сторени разноски в размер на общо 200 лв. , от които
50 лв. държавна такса и 150 лв. депозит. С оглед частичното уважаване на иска в размер на
96.58 лв. е приел, че на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 90.20 лв.
В първоинстанционното производство ищецът е бил представляван от адвокат по
ред ан а чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. същият е направил искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение позовавайки есе на представен договор за правна помощ и съдействие. С
оглед изхода на правния спор съразмерно на уважената част от иска са присъдени на адв.
Н. адвокатско възнаграждение в размер на 162.35 лв. Искането на ищца е било оставено без
уважение с определение то 11.01.2022 г., което е предмет на въззивно обжалване в
настоящото производство.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Определението
е правилно. Съдът правилно е изчислил както сумата на сторените разноски с оглед
уважената част от иска, така и дължимото адвокатско възнаграждение. Ето защо развитите
от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
6
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има единствено въззивемата
страна. Същата е поискал присъждането на такива – сумата от 360 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение. По делото са представени доказателства за реалното
му заплащане – Договор за правна защита и съдействие от 16.05.2022 г. , представлява и
разписка за реално заплатената сума, поради което искането на въззиваемата страна за
неговото присъждане следва да бъде уважено.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение,
включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 20002708 от
11.01.2022г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС, 27 състав в частта, в
която е оставена без уважение молбата на С. Р. С. с вх. № 25170049/29.11.2021г., с която се
иска на основание чл. 247, ал. 1 ГПК поправка на обечивда фактическа грешка в решение №
20212345/16.11.2021г. по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС 27 състав, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решение № 20212345/16.11.2021г. по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС
27 състав като вместо „ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 214.16
лв.“ да се чете „ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 214.26 лв.“
ПОТВЪРЖДАВА решението № 20212345 от 16.11.2021г., постановено по гр. д. №
21347/ 2021 г. описа на СРС, ГО, 27 с-в, в обжалваната отхвърлителна част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба вх. № 25003490/19.01.2022г. на
ответника ищеца С. Р. С., ЕГН ********** срещу определение № 20002710 от 11.01.2022г.,
постановено по гр. д. № 21347/2021 г., по описа на СРС, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА С. Р. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. **** да заплати на
„М.п.м.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 360 лв. сторени разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7