№ 450
гр. Пещера, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Севделина М. Пенчева
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20255240100631 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. С. И.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: ****, чрез адв. Д. Г. от АК - Ловеч,
против „Кеш пойнт България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, с която е
предявен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски
кредит №1178467 от 31.10.2024 г., сключен между Д. С. И., ЕГН ********** и
„Кеш пойнт България" ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл.
22 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че на 31.10.2024 г. между ищцата и
ответникът е сключен Договор за потребителски кредит №1178467, по силата
на който е уговорена главница в размер на 1200,00 лв., с 11 погасителни
вноски и общо дължима сума от кредитополучателя в размер на 1 616,46 лв.
Сочи се, че уговореният лихвен процент е в размер на 51 %, а ГПР е в размер
на 64,93 %.
Сочи, че съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в
срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави едно
от посочените в договора обезпечения, като в противен случай се дължи
неустойка, посочена в чл. 11, ал. 1 от договора, в размер на 1639,54 лв.
Поддържа, че заплащането на неустойката е разсрочено към погасителните
вноски по кредита. Сочи, че за ищцата е било невъзможно да предостави
посоченото обезпечение, в резултат на което за усвоена главница в размер от
1200 лв., от нея се изисква да заплати сума в размер на 3256,00 лв.
1
Излага твърдения за нищожност на клаузата, уреждаща начисляването
на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на
договора. Поддържа, че така предвидената неустойка не изпълнява
обезщетителна функция, тъй като не зависи от вредите от неизпълнението на
основното договорно задължение, а се начислява като добавък към
погасителните вноски, поради което, както е уговорена, би се дължала и при
редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски.
Излага подробни съображения, че клаузите от процесния договор, с
които е предвидено заплащане на неустойка от страна на потребителя при
неосигуряване на някое от предвидените обезпечения, по своето естество
уреждат скрито възнаграждение за кредитора, което той е прикрил,
обозначавайки го като неустойка. Освен това поддържа, че кредиторът не е
включил т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва по кредита и към
годишния процент на разходите (ГПР), като по този начин е заобиколил
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На следващо място твърди, че неустойката е договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й
обезпечителна функция. Сочи, че в добросъвестните отношения легитимният
кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,
за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на кредитополучателя. Твърди, че в процесния случай кредиторът,
вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие
с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
Счита, че с клаузата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Допълва, че подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по
чл. 33, ал. 1 ЗПК. Твърди, че подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Сочи, че с така уговорената неустойка представлява
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката
противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по
смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
Сочи, че процесната клауза за неустойка не е уговорена индивидуално,
тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието й.
2
На следващо място ищцата счита, че кредиторът е нарушил
императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е
включил неустойката в размера на ГПР, като в случай, че същата беше
включени, действителният ГПР неминуемо би надхвърлил максимално
допустимия по закон. Твърди, че това съставлява нарушение на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията по договора. Поддържа още, че неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на
договора.
Освен това излага съображения и че посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1,
и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС, като цитира съдебна
практика в този смисъл.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявения
иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, в който намира
предявения иск за неоснователен.
На първо място сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа, че настоящият
случай е именно такъв, тъй като неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните,
за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Намира,
че ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
Ответникът счита, че сключеният между страните договор за кредит е
валиден, тъй като основните му параметри - главница и лихва, са валидно
уговорени в изискуемата от закона форма.
На следващо място оспорва твърдението на ищцата, че е налице
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като по отношение на
формирането на годишния процент на разходите са спазени всички, закрепени
в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Допълва, че при нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.15% и ГПР
определен в процесния договор в размер на 64.93%, определеният в процесния
договор годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за забава.
Излага твърдения, че уговорената неустойка не следва да бъде
включвана в размерна на ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи
3
ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а вземането за
неустойка е възникнало след сключване на договора.
Твърди, че още към момента на сключването му потребителят е бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им, като това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора,
за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността
да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването
му, както и след това. Сочи, че не е налице и заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитора, тъй като кредитополучателят е бил наясно,
че ГПР не включва неустойката.
На следващо място в отговора се излагат съображения, че оспорената
клауза за неустойка е действителна. В тази насока се сочи, че процесният
договор е сключен изцяло по воля на ищеца, който дори и да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, е разполагал
с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29
ЗПК, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Поддържа се, че предоставената на ищеца
възможност за отказ от договора гарантира в най-пълна степен правата му, в
случай че реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Сочи се, че освен правото си на отказ, ищецът е разполагал и с
възможност да поиска от кредитора удължаване на тридневния срок и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед. От фактическата обстановка по казуса и процесуалното поведение
на ищеца, ответникът извежда извод, че ищецът изобщо не е имал намерение
да предоставя обезпечение, а с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален
брой неоснователни искове срещу своя кредитор.
Твърди се още, че уговорената между страните неустойка не
противоречи на добрите нрави, за което излага доводи.
Освен това с отговора ответникът оспорва твърденията за
неравноправност по смисъла на ЗЗП, като поддържа, че клаузите на договора,
включително оспорените, не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Твърди, че не е налице
нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като сочи, че клаузите са уговорени
индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Поддържа, че тази яснота е била налице у ищеца,
както преди сключване на договора, така и при подписването му.
Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за
4
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в
периода 2021 г. - 2024г. ищцата е сключила общо тринадесет договора за
кредит с настоящия ответник и „Сити Кеш“ ООД, като и двете дружества са
финансови институции от групата на „ЕМ ВИ ФАЙНЕНС“, ЕИК/ПИК
*********, чиято собственост са „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* и “КЕШ
ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, като всеки един от тези
договори съдържа уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. В тази насока сочи, че ищцата е била
недобросъвестна по смисъла на чл. 12 от ЗЗД, като в случая вместо да
упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
ищцата по своя инициатива е сключила още шест договора с уговорка за
плащане на неустойка при идентични условия. Освен това поддържа, че в
продължение на три години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. Сочи, че това опровергава
твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост
и добрите нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърденията за наличието на заблуждаваща търговска
практика и неравноправност ответникът счита, че процесният договор следва
да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени
на база тринадесетте договора за кредит, които съдържат една и съща
уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични
условия.
По изложените съображения ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД
моли съда да постанови решение, с което да бъде отхвърлен предявения иск.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищцата Д. И., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпила молба
от адв. Г., с която поддържа исковата молба, оспорва отговора и моли за
уважаване на предявения иск, като излага съображения по същество.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение от ответната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД,
редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпила молба от
пълномощника адв. М., с която взима становище по хода на делото и по
същество на спора с искане за отхвърляне на предявения иск като
неоснователен. Възразява срещу присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство на ищцата с
твърдения, че между тях не са налице близки отношения. Оспорва
5
представеният договор за правна защита с твърдения, че същият е
неиндивидуализиран по начин, по който да послужи като доказателство за
сторени разноски по настоящото дело. Алтернативно прави възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар с искане размерът му да
бъде определен при съобразяване с актуалната практика на СЕС.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит №1178467 от 31.10.2024 г., сключен между
Д. С. И. и „Кеш пойнт България" ЕООД.
В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно
доказване: сключването на договора за кредит със соченото в исковата молба
съдържание, че договорът за кредит е недействителен на сочените основания -
поради нарушаване на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и че
същият съдържа оспорените клаузи, които противоречат на императивни
материалноправни разпоредби - чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК и/или накърняват
добрите нрави, както и наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени
икономическите последици от сключването на договора с оспорените клаузи.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата
Д. С. И. и ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД е сключен Договор за
потребителски кредит № 1178467 от 31.10.2024 г., по силата на който
ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД е предоставил на ищцата Д. С. И.
сумата от 1200,00 лв., която е изцяло усвоена от ищцата, както и че
договорената между страните неустойка по чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 1178467 от 31.10.2024 г., не е включена в ГПР по
този dоговор за кредит.
Обстоятелството, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит се установява и от представения по делото като
писмено доказателство Договор за потребителски кредит № 1178467 от
31.10.2024 г.
От сключения между страните договор за потребителски кредит се
установява, че е уговорен годишен лихвен процент от 51 % и годишен
процент на разходите – 64,93 %. Крайната сума, която Христина Чобанова е
6
следвало да върне е в размер на 1616,46 лв. за срок на договора от 11 месеца.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът „Кеш
Пойнт България“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя кредити, го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищцата е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
От това следва изводът, че сключеният между страните договор за заем
по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
В чл. 5, от процесния договор за потребителски кредит е предвидено, че
договорът следва да бъде обезпечен по един от следните начини: безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период
от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия:
при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-
малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при
двама поръчители - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко
от 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната; да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е
налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
В чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 5,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1639,54 лева. Страните се
договарят неустойката да се плаща разсрочено съобразно посочения в
Приложение 1 към договора за кредит начин.
Видно от Приложение 1 към сключения между страните договор за
потребителски кредит общото задължение по договора с включената вноска за
неустойка става в размер на 3256,00 лева.
След запознаване с посочените по-горе разпоредби от процесния
договор, настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата
7
молба доводи за недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесня случай уговорената в чл. 5 от Договор за потребителски
кредит № 1178467 от 31.10.2024 г. неустойка излиза извън присъщите й
функции, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на
обезпечението – 3-дневен срок от сключването на договора, респ. изискването
за осигуряването на поръчител или предоставяне банкова гаранция. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия
размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или физически лица - поръчители, които да
отговарят на многобройните изисквания, поставени от кредитора. Като се
вземе предвид и че едно от поставените изисквания е изначално
неосъществимо - осигурителният доход на поръчителя, когато е един, да е в
размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната, което прави осигурителен доход от 6 531,00 лв. (7х933 лв., колкото е
МРЗ за 2024 г.), при положение, че максималният месечен размер на
осигурителния доход за 2024 г. е 3750,00 лв., то кредитополучателят реално се
оказва лишен от възможността да изпълни вмененото му договорно
задължение. Освен това начинът, по който е уговорена неустойката, сочи че
потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от
усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си задължение - да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът
на кредитора по договора за кредит да е удовлетворен - той да получава в срок
плащания на главницата и възнаграждението за предоставения от него заем,
той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този
извод е без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищцата е
била изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на
неустоечната клауза се извършва към датата на сключване на договора. Наред
с това при запознаване с клаузите в процесния договор, съдът не констатира
да е уговорена клауза, която да предвижда, че при предоставяне на
обезпечение, макар и след изтичане на тридневния срок, потребителят се
освобождава от задължението за плащане на неустойката. От това следва
8
изводът, че тридневният срок по чл. 11, ал. 1 от договора е краен и
преклузивен, като формалното му пропускане само по себе си влече
отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в действителност да е
обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден.
Гореизложеното налага изводът, че целта на процесната неусточена
клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на
основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне
получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. е.
явява се скрита възнаградителна лихва. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. В този смисъл непредставянето на
обезпечението само по себе си не поражда никакви вреди за кредитора, като
такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
кредитната институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като
ако не го направи, дългът му нараства, което повишава опасността от
свръхзадлъжнялост. Както изрично е посочено и в чл. 16 то ЗПК, изискването
за проверка на кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът
не би могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да
вземе решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не намери поръчители всъщност цели
освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8
от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Едно от задълженията на кредитодателя, поставено в тежест от Директивата, е
да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента
на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не се допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това
задължение на кредитора в патримониума на потребителя посредством
допълнителното му санкциониране довежда до значително неравновесие
между правата на търговеца и тези на потребителя.
Освен това така уговорената неустойка представлява скрита добавка
към възнаградителна лихва - този извод се подкрепя и от начина на изплащане
на вземането за неустойка - същото от самото начало е разсрочено и включено
в месечните погасителни вноски. По този начин неустойката реално увеличава
9
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се
получава още едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези
съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се
включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимите
суми за неустойка реално представляват разход по кредита по смисъла на § 1
от ДР на ЗПК. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то
ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Видно от погасителния план общият размер на дължимата неустойка възлиза
на сумата от 1639,54 лв., от което е видно, че размерът на неустойката дори
надвишава размера на отпуснатия заем - 1200,00 лв. Тоест в рамките на 11
месеца заемателят е следвало да възстанови сума в общ размер на 3256,00 лв.
при отпуснат и усвоен заем в размер на 1200,00 лв. или тройно повече от
получената в заем сума. В този смисъл посоченият в договора годишен
процент на разходите от 64,93 % не отговаря на действителния и в него следва
да се включи и дължимата сума за неустойка, при което действителният
размер на ГПР би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземанията
за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, доколкото
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
10
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а по
силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
В процесния случай умишленото невключване на вземането за
неустойка в ГПР по Договора за кредит обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно недействителност на целия Договор за
потребителски кредит.
Изложеното дотук мотивира настоящата съдебна инстанция да приеме,
че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит
№1178467 от 31.10.2024 г. е нищожен, следва да бъде уважен като
основателен.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ищцата.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за заплатена държавна такса в размер на
64,66 лв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно
който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от
Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко наричана
Наредбата. От адвокат Д. Г. е представен списък с разноски, с който
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 553,98 лв. с
вкл. ДДС. От представената по делото справка за проверка на ДДС номер (л.
57 от делото) се установява, че процесуалният представител на ищцата - адв.
Д. Г. е регистриран по ЗДДС. При присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение следва съгласно §2а от ДР на Наредбата да
включва ДДС, като дължимият ДДС се начислява върху възнаграждението по
наредбата и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско
възнаграждение, като в този смисъл е и трайната практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 50079/30.01.2024 г. по т.д. № 1300/2022 г. на ВКС,
II т.о., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр.д. № 4236/2022 г. на ВКС, III
г.о., Определение № 50161/15.06.2023 г. по гр.д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г.о.,
Определение № 50093/11.05.2023 г. по т.д. № 1638/2021 г. на ВКС, III т.о.
Определение № 50139/10.05.2023 г. по гр.д. № 5156/2021 г. на ВКС, III г.о.
Определение № 791/20.04.2023 г. по к.гр.д. № 3649/2022 г. на ВКС, I г.о.
От процесуалния представител на ответника е направено възражение да
не бъде присъждано възнаграждение за оказаната на ищцата адвокатска
помощ от адв. Г., доколкото по делото не са представени доказателства за
11
наличието на близки отношения между ищцата и пълномощника. Настоящият
съдебен състав намира така направеното възражение за неоснователно и
недоказано по следните съображения:
В практиката на върховната касационна инстанция (Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.) е прието, че за
да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна
правна помощ и съдействие, предпоставките са две: -да е оказана безплатна
адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и - в съответното
производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи
адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като
осъди другата страна да го заплати. Прието е също, че преценката дали да
окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не, е предоставена на самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между
адвоката и клиента и не е предмет на съдебен контрол. В Определение №
163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по
делото. В случаите, в които противната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, тя следва да
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл. 248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание. В
този ред на мисли и доколкото видно от предоставения Договор за правна
защита и съдействие, сключен между ищцата Д. И. и адв. Д. Г., са налице
изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна
на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА и от страна на ответника не са
представени доказателства, които да опровергават това, то съдът счита, че са
налице предпоставките в полза на адв. Г. да бъде присъдено възнаграждение
за оказаната от него безплатна правна помощ и съдействие по предявения
установителен иск.
По въпроса за размера на адвокатските възнаграждения, които се
определят съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, към която
препраща и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е налице практика на Съда на
Европейския съюз, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22,
с което е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да
се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
В посоченото решение е прието още, че национална уредба, съгласно която, от
12
една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. Посочено е също, че при наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани
от посочената национална правна уредба.
От така приетото в решението на СЕС, което съобразно чл. 633 от ГПК е
задължително за съдилищата, следва, че при определяне размера на
адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от
минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС,
респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към
Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и
правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за
осъществяването на защитата по това дело (аргум. и от чл. 78, ал. 5 от ГПК,
предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК).
В случая настоящият съдебен състав счита, че за реално положения труд
от страна на пълномощника на ищцата и предвид защитавания материален
интерес по делото, в полза на адв. Г. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 480,00 лв. с вкл. ДДС за осъществено
процесуално представителство по предявения осъдителен иск. При
определяне на посочения размер настоящата инстанция съобрази, че делото не
се отличава с фактическа и правна сложност, като предоставената правна
помощ се е изразила в изготвяне и завеждане на искова молба и депозиране на
писмено становище по хода и по същество на делото, което е приключено в
едно съдебно заседание, проведено без личното явяване на страните и техните
представители. При това положение така присъденото възнаграждение в
размер на 480,00 лв. с вкл. ДДС за процесуално представителство по
предявения иск, съдът счита за справедливо и кореспондиращо с действително
положения от адвоката труд по делото, при съобразяване и с обстоятелството,
че същото е резултат на осъществена висококвалифицирана дейност и
определяне на по- нисък размер от посочения ще е израз на обезценяването й.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП Договор за потребителски кредит № 1178467 от
31.10.2024 г., сключен между Д. С. И., ЕГН ********** и „Кеш пойнт
13
България" ЕООД, ЕИК *********, по предявения от Д. С. И., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: ****, против „Кеш пойнт България" ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск за прогласяване на нищожността на
сключения между страните договор.
ОСЪЖДА „Кеш пойнт България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, ДА
ЗАПЛАТИ на Д. С. И., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ****, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 64,66 лв. (шестдесет и
четири лева шестдесет и шест стотинки) - разноски за държавна такса по
делото.
ОСЪЖДА „Кеш пойнт България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г. от АК – Ловеч, с № **********, с адрес: гр. Троян, ул.
„Захари Стоянов“ № 7, ет. 4, офис № 30, сумата в общ размер на 480,00 лв.
(четиристотин и осемдесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
14