№ 609
гр. София , 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на петнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503325 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 4622/29.07.2020 г. по гр.д. 6129/2019 г. по описа на СГС, 1 ГО, 2 състав е
отхвърлен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК на Й. Д. М. и М. С. М. срещу „Юробанк България“ АД,
че Й. Д. М. и М. С. М. не дължат изпълнение на „Юробанк България“ АД по изпълнителен
лист, издаден на 22.12.2011 г. по ч. гр. д. 3136/2011 г. на Горнооряховския районен съд.
Първоинстанционното решение е обжалвано от упълномощен представител на ищците
Й. Д. М. и М. С. М. с доводи за неговата неправилност, подробно развити в жалбата. Иска се
от САС отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което предявения иск
по чл. 439 ГПК да бъде уважен и да се признае, че Й. Д. М. и М. С. М. не дължат изпълнение
на „Юробанк България“ АД по посочения изпълнителен лист. Претендира се присъждане на
възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) в случай, че жалбата бъде
уважена.
Подаден е от въззиваемото търговско дружество отговор на жалбата, в който
същата се оспорва, като се счита, че решението на СГС е правилно и че следвало да се
потвърди. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирани страни в процеса, при
наличие на съответен правен интерес, насочена е против съдебен акт от категорията на
1
обжалваемите и е процесуално допустима. Пред настоящата инстанция нови доказателства
не са събирани.
САС намери следното от материалите по делото:
Производството в първата инстанция е образувано по искане на Й. Д. М. и М. С. М.
срещу „Юробанк България“ АД. В искова молба от 09.05.2019 г. се твърди, че на 13.01.2012
г. ЧСИ Г.С. (район на действие ОС-Благоевград) е образувала срещу тях /и други лица,
които обаче не участват в настоящето производство/ и по молба на „Алфа Банк- КЛОН
БЪЛГАРИЯ“ (с правоприемник „Юробанк България“ АД) изпълнително дело. Те твърдят, че
след 07.04.2014 г. до 21.09.2016 г. срещу тях не са били извършвани изпълнителни действия,
като са подали молба за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, но тя била отхвърлена. Въпреки това ищците считат, че перемпция била настъпила, а
поради нея всички извършени изпълнителни действия след настъпването й, били
незаконосъобразни, а вземането към тях е било погасено по давност към датата на
депозиране на исковата молба. Затова молят съда да признае за установено, че те не дължат
изпълнение на „Юробанк България“ АД по изпълнителното дело.
Ответникът Юробанк България“ АД е подал писмен отговор чрез пълномощник, сочейки, че
искът е неоснователен, защото след 07.04.2014 г. са били извършвани изпълнителни
действия по изпълнителното дело. Заявява също така, че до 26.06.2015 г. се е прилагало
правилото на ППВС 3/18.11.1980 г., че, давност не тече, докато трае изпълнителният процес.
Това правило се е прилагало, защото то е било отменено занапред с т. 10 от ТР на ВКС
2/2015 г. Затова давността за събиране на процесното вземане изтича на 26.06.2020 г. и
искът е неоснователен. Ето защо, се пледира за отхвърляне на иска.
Видно от съдържанието на въззивната жалба и на отговора на въззивната жалба, по делото
не се спори за следното: на 22.12.2011 г. Горнооряховският районен съд (ГоРС) е издал
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза на „Алфа Банк- КЛОН
БЪЛГАРИЯ“ срещу „Елит Строй“ ЕООД, „Горски кът-1221“ ЕООД, Й.М. и М.М. за суми,
солидарно дължими от тях по договор за банков кредит от 30.07.2008 г. Тези суми са били:
- 132 077,17 евро главница плюс законната лихва от 08.12.2011 г. до окончателното
изплащане;
- 7 268,34 евро наказателна лихва от 20.09.2009 г. до 08.12.2011 г.;
- 5 450,72 лева разноски в заповедното производство;
- 3 175,36 лева адвокатско възнаграждение.
По молба на банката от 13.01.2012 г. е било образувано изпълнително дело въз
основа на посочения лист при ЧСИ С.. Не се спори, че впоследствие вземането на „Алфа
Банк“ е преминало към „Юробанк България“ по линия на правоприемството, тъй като
2
първата банка е придобита от втората. По изпълнителното дело са били искани и са били
извършвани изпълнителни действие през 2012 г., 2013 г., 2014 г., като на 07.04.2014 г. ЧСИ
е издал постановление за възлагане на недвижим имот (т. III, л. 673 от изпълнителното
дело). Това постановление е било обжалвано от длъжниците, но съдът го е потвърдил с
окончателно решение от 23.10.2014 г. (т. III, л. 790-791, пак там).
На 03.10.2016 г. взискателят е поискал извършването на изпълнително действие (т.
III, л. 830). След това той е поискал извършването на изпълнително действие едва на
06.08.2019 г. (т. III, л. 899).
При спазване правомощията си по чл. 269-272 ГПК, САС прецени, че решението
на Софийски градски съд е валидно и допустимо, а като краен резултат и правилно по
следните съображения:
Дадената от първостепенния съд права квалификация е правилна. Съгласно чл. 439, ал. 1
ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Искът на длъжника може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК).
Следователно предпоставката за уважаването на иска е ищецът да установи, че не дължи
изпълнение на ответника, като установява това чрез факти, настъпили след момента на
приключване на съдебното дирене по делото, по което е било постановено съдебното
решение, чието изпълнение се търси.
Видно от исковата молба с вх. № 60406/09.05.2019 г. по която е образувано гражданското
дело в СГС и проекта на доклад на съда по чл. 140, ал. 3 ГПК, обективиран в Определение
от 30.03.2020 г. /на л. 151-153/, съдът е докладвал правния спор като такъв по чл. 439 ГПК –
оспорване на изпълнението /наречено от съдия-докладчика „недължимост на
изпълнението“, така на л. 152/, поради настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
както и с доводи, че вземането на кредитната институция е погасено по давност. В
единственото открито съдебно заседание, проведено на 10.07.2020 г., адв. М. /процесуален
представител на ищците/ е заявил, че „няма възражения по проекта на доклад“ и с
протоколно определение, той е бил обявен за окончателен – л. 233, отзад.
Ищците твърдят, че след 21.09.2016 г. по изпълнителното дело не са били извършвани
редовни изпълнителни действия и по силата на закона, то е било прекратено. Извършените
след прекратяването изпълнителни действия са незаконосъобразни и не следват да се
зачитат. Затова след 2016 г. не са били извършвани изпълнителни действия и правото на
принудително изпълнение се е погасило. Същевременно, обосновават правен интерес, че
вземанията по заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист били погасени по
давност, като до известна степен, при осъществяване на защитата си, ищците смесват
понятията „перемпция“ и „давност“.
В решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на IV г.о. на ВКС, ГК, правилно се
3
прие практика, споделяна и от настоящия състав на САС, че перемпцията е без правно
значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат
да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са съвсем различни
правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното
изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Следователно, разлика между перемпция и
давност има и тя е съществена.
От приложеното копие от изпълнителното дело се констатира, че на 07.04.2014 г. ЧСИ С. е
издала постановление за възлагане на недвижим имот, което е било обжалвано и съдът го е
потвърдил на 23.10.2014 г. в производство по чл. 435 ГПК. Двугодишният срок по чл. 433,
ал. 1, т 8 ГПК е започнал да тече именно от 07.04.2014 г. и е изтекъл на 07.04.2016 г. Не се
споделят доводите на СГС, че перемпция не е текла, докато постановлението е било
проверявано от Благоевградския окръжен съд след постъпила жалба по реда на чл. 435 ГПК,
тъй като произнасянето на съдебния орган е само за законосъобразността на проведената
публична продан, но няма отношение към течението на посочения срок след последно
проведеното изпълнително действие преди това. А дори и теоретично да се приеме, че има
значение, то след като жалбата е била отхвърлена, а постановлението за възлагане –
оставено в сила от Благоевградския окръжен съд, то следва да се приеме, че последното
валидно извършено изпълнително действие по ИД № 14/2012 г. на ЧСИ № 798 е
осъществено именно на 07.04.2014 г., като изпълнителното действие е било намерено за
законосъобразно.
От том трети на изпълнителното дело, съдът не намери доказателства за поискани от
кредитора и осъществени от съдебния изпълнител изпълнителни действия след 07.04.2014 г.
и до 07.04.2016 г. Ето защо, молбата на адв. М. от 21.09.2016 г., находяща се на л. 825 от
изпълнителното дело за прекратяването му на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е била
основателна и неправилно ЧСИ я е оставил без уважение с писмена резолюция върху нея от
26.09.2016 г. По тези причини, всички извършени впоследствие изпълнителни действия, в
т.ч. налагането на запор върху трудовото възнаграждение на М. М. като управител на
„Туристическа компания-2000“ ЕООД, се явяват процесуално незаконосъобразни и не
следва да се зачитат.
Неоснователни се явяват доводите на въззивниците за погасяване вземанията на кредитора
по давност като основание за предявения иск по чл. 439 ГПК. Съображенията за това са
следните:
В решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2018 г. на IV г.о. на ВКС, ГК е изразено
становище, че с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година
на ОСГТК на ВКС, е дадено разрешение като е прието, че в изпълнителното производство
4
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на
същото започва да тече нова давност-за разлика от ППВС № 3/18.11.1980 г. на Върховния
съд, в което е било постановено, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния
процес относно вземането във връзка, с което е образувано изпълнителното дело. Поради
тези причини и ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило значение. По-важното е
друго: че с посоченото казуално решение на състав на IV г.о. на ВКС се възприе правилното
и според настоящия състав на САС виждане, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС №
3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение
/26.06.2015 г./ и има действие занапред, но не и по отношение на осъществили се в
миналото /преди тази дата/ юридически факти и събития. В същия смисъл е и Решение
№51/21.02.2019 г. по гр.д.№ 2917/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Или казано по друг начин, заради действието на ППВС № 3/18.11.1980 година - до
26.06.2015 г., след когато, то е загубило сила, давност относно вземанията на банката по
процесното изпълнително дело, не е текла, а е започнала да тече след тази дата. Както се
посочи обаче, исковата молба е заведена в деловодството на СГС на 09.05.2019 г., при което
исковата претенция се счита за предявена на тази дата. Но броено от 26.06.2015 г. и към
09.05.2019 г., все още не е била изтекла погасителната давност за вземанията, обективирани
в изпълнителния лист и заповедта за незабавно изпълнение. Ето защо, исковата претенция
по чл. 439 ГПК се явява неоснователна. При това положение, жалбата се явява
неоснователна, а атакуваното с нея решение ще следва да се потвърди.
Относно разноските, то право на такива в настоящето производство има само въззиваемото
дружество. То не е правило разноски, но с отговора на въззивната жалба се претендира
юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, което следва да се определи в размер
на 300 /триста/ лева.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, САС, ГО, VII с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 4622/29.07.2020 г. по гр.д. 6129/2019 г. по описа на СГС, 1 ГО,
2 състав.
ОСЪЖДА Й. Д. М. и М. С. М. да заплатят на „Юробанк България” АД на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК сумата от 300 /триста/ лева юрисконсултско възнаграждение за втората инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6