№ 716
гр. Варна, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско
дело № 20233100502130 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от П. С. З., ЕГН ********** против
Решение № 2603/13.07.2023г., постановено по гр.д. № 9526/2023г. по описа на
РС Варна, с което е прието за установено, че въззивницата дължи на „В и М”
ООД, ЕИК ********* сумата от 5 630 лв. – главница, представляваща
получена без правно основание сума, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда- 28.03.2022г.,
до окончателното плащане на задължението на осн.чл.422 от ГПК вр. с
чл.55,ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3894/2022г. по описа на ВРС. В жалбата е
изложено становище за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение, като постановено в противоречие на материалния и процесуалния
закон и при неправилно изследване и тълкуване на доказатествата по делото.
Сочи, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като не се е произнесъл по същество за наличието на
компенсационно право на прихващане до размера на дължимото трудово
възнаграждение, наведено в отговора на исковата молба. Освен това,
районният съд не е разгледал и не е обсъдил всички обстоятелства по делото,
както и не е извършил всестранна преценка на събраните доказателства, което
е довело до достигане на неправилни и необоснновани фактически и правни
изводи. Твърди се, че всички действия по разпореждане с банковата сметка на
дружеството и превеждането на парични суми от сметка на дружеството по
нейна сметка са били извършени само в качеството на управител на
1
въззиваемото дружество. Излага, че процесните суми са получени на валидно
правно основание – за дължимата заплата и за заплащане на суми, дължими
към контрагенти на дружеството. Сочи, че дружеството не е предоставило
заем и сумата от 24 130 лева съставлява единствено дължими възнаграждения
за работна заплата по подписаното допълнително споразумение на 30.07.2021
г. към трудов договор №69 от 20.12.2010г. Оспорва се изводът на съда, че
подписаното допълнително споразумение не е произвело действие, защото не
е осчетоводено в счетоводството на ищцовото дружество, доколкото
осчетоводяването е следвало да се извърши от управителя Н.М.. Искането е за
отмяна на обжалваното решение. Претендират се и направените съдебни
разноски пред двете инстанции.
Ответникът по жалбата „В и М” ООД заявява становище за
неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното решение.
Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, окръжният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в
рамките на заявените във въззивната жалба доводи.
При въззивната проверка за нарушение на императивни
материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата
правилност по изложените в жалбата оплаквания Варненски окръжен съд
намира следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл.422 от
ГПК вр. чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, предявен от „В и М” ООД срещу П. С. М.,
за приемане за установено в отношенията между страните, че П. М. дължи
сумата от 5 630 лева, получена без правно основание, както и законната лихва
за забава върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението -
28.03.2022 г., до нейното окончателно изплащане, за което е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК № 2099/31.03.2022г. по ч.гр.д. 3894/2022на
2
ВРС.
Ответникът оспорва иска, като счита същия за недопустим и
неоснователен. Релевирано е и възражение за прихващане, което е прието за
разглеждане от въззивната инстанция.
С постановеното по спора Решение № 2603/13.07.2023г. по гр.д. №
9526/2023г. по описа на РС Варна, първостепенният съд е приел искът за
основателен.
Пред настоящата инстанция не се повдига спор относно установените
от РС обстоятелства, както следва:
Безспорно е, че е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК срещу П. С. М., която следва да заплати на
кредитора „В и М" ООД сумата от 5 630,00 лв. – главница, представляваща
надвзети и недължими суми за заплати от дружеството, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
28.03.2022г., до окончателното плащане на задължението, както и сумата от
112,60 лв., представляваща дължима държавна такса и сумата от 450,00 лв. -
адвокатско възнаграждение.
От преводно нареждане № BORD 08568109/10.09.2021г. и преводно
нареждане № BORD 03225981/04.10.2021г. се установява, че с наредител ВиМ
ООД Варна на П. С. М. са преведени сумата от 2 500 лв. с основание „работна
заплата“ и сумата от 2 4130 лв. с основание „заплати“.
Видно от преводно нареждане № BORD 03414365/04.10.2021г., П. С. М.
е наредила сумата от 21 000 лв. на ВиМ ООД с основание „връщане на заем“
на 04.20.21г.
Не е спорно, че по Трудов договор № 69/20.12.2010г. П. С. М. е заемала
длъжността „магистър фармацевт“ при ответника ВиМ ООД с основно
месечно трудово възнаграждение от 456 лв. Видно от допълнително
споразумение към трудов договор №69/20.12.2010г. от 30.07.21г., е увеличено
трудовото възнаграждение на П. С. М. от 650 лв. на 4 000 лв.
От справка ТР се установява, че П. С. М. е заличена като управител на
08.11.21г.
В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на
ССчЕ. От същото се установява, че Общият размер на задължението в периода
3
от 10.09.2021г. до 04.10.2021г. на „ВИМ" ООД към „Стинг" АД е 57 879,21 лв.
Задължението на „ВИМ" ООД към „Стинг" АД за доставка на лекарствени
продукти погасени в брой в периода от 10.09.2021г. до 04.10.2021г.
включително е в общ размер на 30779,18 лв. С банкови преводи е погасено
задължение в общ размер на 27 100,03 лв. За процесния период по ведомост П.
С. М. е с основна работна заплата 650,00 лв. Минимален осигурителен доход
за 2021г. за „Търговия на едро с фармацевтични стоки, медицинска техника и
апаратура; Търговия на дребно с лекарства и други фармацевтични стоки;
Търговия на дребно с медицински и ортопедични стоки" - 923,00 лв. За
процесния период от м.08/2021г до м.11/2021г. е: Начислено трудово
възнаграждение м. август 2021г.: Брутното трудово възнаграждение 728,00 лв.
Нетно трудово възнаграждение - 540,72 лв. Начислено трудово
възнаграждение м. септември 2021г.: Брутното трудово възнаграждение 728,00
лв. Нетно трудово възнаграждение - 540,72 лв. Начислено трудово
възнаграждение м. октомври 2021г.: Брутното трудово възнаграждение 728,00
лв. Нетно трудово възнаграждение - 540,72 лв. Начислено трудово
възнаграждение м. ноември 2021г. Брутното трудово възнаграждение 99,81 лв.
Нетно трудово възнаграждение - 74,21 лв. Начислено обезщетение по чл. 224
за неизползван пл. годишен отпуск - 31 дни. Брутен размер на обезщетението
1074,77 лв. Данък по ЗДДФЛ - 107,48 лв. Нетен размер на обезщетението
967,20 лв. По данни от ведомостите за периода 01.08.2021г- 04.11.2021г.
размерът на: нетното трудово възнаграждение е 1696,37 лв., обезщетението по
чл.224 е 967,20 лв., общо 2663,57 лв. На експертизата не са предоставени
данни за изплащане на трудовите възнаграждения за процесния периода и
обезщетението по чл. 224.
В хода на въззивното производство е прието заключение на допусната
съдебно-икономическа експертиза. От същото се установява, че датата на
прекратяване на трудовото правоотношение е 04.11.2021г. Дължимите трудови
възнаграждения на ответницата за периода от 01.08.2021 г. до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение с ищцовото дружество, като се
съобрази допълнително споразумение на 30.07.2021 г. към трудов договор
№69 от 20.12.2010г., са в размер на 11 456.42 лева. От проверените документи
в счетоводството на „ВИМ“ ООД няма данни за извършено плащане по тези
суми, като в тази връзка задължението за неплатени трудови възнаграждения е
в размер на 11 456.42 лева. Съобразно представените документи по
4
Гражданско дело № 9526/2022 г. по описа на Районен съд Варна, има
извършени плащания по банков път от „ВИМ“ ООД към П. С. М. на обща
стойност 26 630.00 лева, като по отделни дати сумите са следните: на
10.09.2021 г. – 2 500.00 лева с основание „РАБОТНА ЗАПЛАТА“; на
04.10.2021 г. – 24 130.00 лева с основание „Заплати“. Ако се приеме, че с тези
суми е следвало да бъдат погасявани трудови възнаграждения, то в този
случай, според вещото лице, задълженията на „ВИМ“ ООД към П. М. за
трудови възнаграждения биха били погасени.
С Определение № 1352/09.04.2024г. производството по настоящото дело
е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до произнасянето с влязъл в
сила съдебен акт по в. гр. д. № 2238/2023г. на ВОС. Мотивите за спирането са,
че основанието, по което е образувано в. гр. д. № 2238/2023г. на ВОС, е
различно от това по настоящото дело, но предявените възраженията за
прихващане, релевирани от въззивницата и по двете дела, са идентични, тъй
като обхващат претендирани трудови възнаграждения за месеците август,
септември и октомври 2021г. и обезщетение за неползван отпуск за 31 работни
дни. Видно от влязлото в сила Решение № 332/29.03.2024г. по в.гр.д.
2238/2023г. по описа на ВОС, предявеният от „ВиМ" ООД иск с правно
основание чл. 415, ал.1, т.1 и ал.4 ГПК във вр. чл. 422 от ГПК, вр. чл.55, ал.1,
предложение 1 от ЗЗД срещу П. С. М. за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 11 787
лева, представляваща получени без правно основание суми в размер на 2 030
лева и 9 757 лева, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението 28.03.2022г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение в производството
по ч.гр.дело № 3895/2022год. на ВРС, е отхвърлен поради извършено съдебно
прихващане с дължима на ответника П. С. М. сума в общ размер 13 271,88 лв.,
включваща 1 829,97 лв., представляващи 50% от неизплатено нетно трудово
възнаграждение за м.08.2021г. в общ размер 3659,94 лв.; 1829,97 лв.,
представляващи 50% от неизплатено нетно трудово възнаграждение за
м.09.2021г. в общ размер 3 659,94 лв.; 3659,94 лв., представляващи
неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.10.2021г.; 5952 лв.,
представляващи обезщетение за 31 дни неизползван годишен отпуск по чл.224
от КТ. Решението по това дело е влязло в сила, обвързващо страните и съда
със сила на пресъдено нещо.
5
С Определение № 2037/29.04.2025г., след влизане в сила на Решение №
332/29.03.2024г. по в.гр.д. № 2238/2023г. на ВОС, настоящото производство е
възобновено.
При така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция
приема следното:
С исковата молба са въведени твърдения относно излъчени преводи от
ответницата от сметката на дружеството към личната си сметка на дати
10.09.2021г. и 04.10.2021г. Видно от в.гр.д. № 2238/2023г. на ВОС, по
отношение на претендираната сума от 3 130 лева – представляваща разликата
между получената на 04.10.2021г. от П. З. сума от 24 130 лв. и върнатата по-
късно на същия ден сума от 21 000 лв., е налице произнасяне с влязъл в сила
съдебен акт. В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за
едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни
и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита.
Отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при
наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със
забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва
възможността за постановяване на различни решения - антиципира се отводът
за пресъдено нещо. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са
между същите срани - противопоставените субекти на материалното
правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани
от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета
на делата; при пълна идентичност на спорното материално право,
претендирано или отричано от ищеца /Решение № 471 от 16.01.2012 г. по гр.
д. № 1522/2010 г., г. к., іv г. о. на ВКС/. В случая се установява, че е налице
пълен субективен и обективен идентитет между настоящото дело и в.гр.д. №
2238/2023г. на ВОС по отношение на сумата от 3 130 лв. Ето защо в тази част
първоинстанционното решение следва да се обезсили на основание чл. 126,
ал.2 ГПК, а производството по делото – да се прекрати в същата част.
На следващо място, първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание. При иск с тази правна квалификация в тежест на ищеца е да
установи факта, че е дал имуществено благо на ответника, като същото
подлежи на връщане в случай, че ответникът на свой ред не установи
6
съществуването на правно призната причина за разместването на благата,
което му дава право да задържи полученото.
Не е спорно между страните и от писмените доказателства се
установява, че е налице имуществено разместване, като на 10.09.2021г. П. З. е
излъчила превод в размер от 2 500 лева. от сметката на ищеца към личната си
сметка на основание „работна заплата“. Настоящата инстанция не споделя
извода на районния съд, че допълнително споразумение към трудов договор
№69/20.12.2010г. от 30.07.21г., с което е увеличено трудовото възнаграждение
на П. С. М. от 650 лева на 4 000 лева, не е произвело действие.
Допълнителното споразумение е подписано от П. М., която към момента е
имала качеството управител на дружеството. Неосчетоводяването, респ.
недекларирането в НАП, на допълнителното споразумение не рефлектира
върху неговото действие. Сраните по него са обвързани от правните му
последици - изменение на трудовото възнаграждение, доколкото то е валидно
сключено. Ето защо съдът кредитира експертното заключение, прието във
въззивното производство. Съгласно същото дължимите трудови
възнаграждения на ответницата за периода от 01.08.2021г. до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение с ищцовото дружество, като се
съобрази допълнително споразумение на 30.07.2021 г. към трудов договор
№69 от 20.12.2010г., са в размер на 11 456.42 лева. От проверените документи
в счетоводството на „ВИМ“ ООД няма данни за извършено плащане по тези
суми. Доколкото Решение № 332/29.03.2024г. по в.гр.д. № 2238/2023г. на ВОС
е влязло в сила, дължимите от дружеството-работодател суми,
представляващи неизплатено трудово възнаграждение, са установени по
основание и размер от 50 % от общия такъв, за които е налице сила на
пресъдено нещо. Останалата част от трудовите възнаграждения над вече
присъдените 50%, попадащи в обхвата на релевираното в настоящото
производство възражение за прихващане, също се явяват дължими и
неизплатени. По делото няма данни ищцовото дружество да е извършило тези
плащания. При това положение, стореният превод от П. З. на 10.09.2021г. е с
основание именно изплащане на дължима работна заплата.
С оглед гореизложеното, установителната претенция на ищеца за сумата
от 2 500 лв., получена от ответницата на 10.09.2021г. без основание, следва да
се отхвърли. Ето защо възражението за прихващане от насрещната страна не
следва да бъде разглеждано.
7
Изходът на спора налага присъждане на разноски в полза на въззивника
в общ размер от 2 370 лева, от които: 720 лева – за процесуално
представителство за първоинстанционното производство; 350 лева – за
възнаграждение на вещо лице за изготвената пред районния съд експертиза;
1 000 лева – за процесуално представителство за въззивното производство и
300 лева – възнаграждение за вещо лице за изготвената пред въззивния съд
експертиза. Видно от материалите по делото, представени са доказателства за
заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство в полза на П.
З. пред районния съд в размер от 720 лева, поради което не следва да се
присъжда пълният претендиран от жалбоподателя размер от 2 400 лева,
представляващ адвокатски хонорар по делото пред ВРС.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 2603/13.07.2023г., постановено по гр.д. №
9526/2023г. по описа на РС Варна, в частта, с която е прието за установено, че
П. С. З., ЕГН ********** дължи на „В и М” ООД, ЕИК ********* сумата от
3 130 /три хиляди сто и тридесет/ лева – главница, представляваща получена
без правно основание сума на 04.10.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда- 28.03.2022г.,
до окончателното плащане на задължението на осн.чл.422 от ГПК вр. с
чл.55,ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3894/2022г. по описа на ВРС и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
Решението в тази част подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ОТМЕНЯ Решение № 2603/13.07.2023г., постановено по гр.д. №
9526/2023г. по описа на РС Варна, в частта, с която е прието за установено, че
П. С. З., ЕГН ********** дължи на „В и М” ООД, ЕИК ********* сумата от
2 500 /две хиляди и пет стотин/ лева – главница, представляваща получена без
правно основание сума на 10.09.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда- 28.03.2022г.,
8
до окончателното плащане на задължението на осн.чл.422 от ГПК вр. с
чл.55,ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3894/2022г. по описа на ВРС, и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на „В и М” ООД, ЕИК ********* против П. С. З.,
ЕГН ********** за признаване за установено, че П. С. З., ЕГН ********** е
получила сумата от 2 500 /две хиляди и пет стотин/ лева – главница,
представляваща получена без правно основание сума на 10.09.2021г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда- 28.03.2022г., до окончателното плащане на задължението
на осн.чл.422 от ГПК вр. с чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3894/2022г. по
описа на ВРС.
ОТМЕНЯ Решение № 2603/13.07.2023г., постановено по гр.д. №
9526/2023г. по описа на РС Варна, в частта за разноските и вместо това
постановява:
ОСЪЖДА „В и М” ООД, ЕИК ********* да заплати на П. С. З., ЕГН
********** разноски в общ размер от 2 370 лева за двете инстанции.
Решението в тази част не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9