№ 11550
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:В. М. С.
при участието на секретаря В. ВЛ. М.
като разгледа докладваното от В. М. С. Гражданско дело № 20221110169239
по описа за 2022 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по искова молба вх. № 284572/20.12.2022 г. на С. Л. К., ЕГН
**********, срещу М. П. Ч., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 000 лева – непогасена главница по
писмен договор за заем от 30.10.2020 г. с нотариална заверка на подписите с рег. №
/30.10.2020 г. на нотариус Ц. Г., с рег. № . на НК, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 20.12.2022 г., до окончателното плащане, и сумата от 595,88
лева – мораторна лихва върху главницата за периода 04.01.2021 г. – 19.12.2022 г.
В исковата молба се навеждат твърдения, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по писмен договор за заем от 30.10.2020 г. с нотариална
заверка на подписите рег. № /30.10.2020 г. на нотариус Ц. Г., с рег. № . на НК, по силата на
който ищецът С. Л. К. – в качеството на заемодател, е предоставил на ответника М. П. Ч. – в
качеството на заемател, сумата в размер на 3 000 лева, срещу надлежно задължение на
заемателя да върне предоставената му сума в двумесечен срок от получаване. Предаването
на заемната сума било удостоверено с подписването на договора за заем, с което
заемодателят изпълнил и поетото с договора задължение. В уговорения срок заемателят не
изпълнил своето задължение за връщане на предоставената му сума. Плащане не било
извършено и към датата на сезиране на съда. За периода на своята забава заемателят дължал
заплащане и на мораторна лихва. При тези фактически твърдения се моли за постановяване
на съдебно решение, с което в полза на ищеца да бъдат присъдени претендираните суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал писмен отговор на исковата молба,
чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с който оспорва
предявените искове като неоснователни. Поддържа, че по делото не се установява фактът на
реално предаване на заемната сума, поради което се моли за отхвърляне на предявените
искове.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
1
По делото е представен и приет като писмено доказателство Договор за заем от
30.10.2020 г. с нотариална заверка на подписите с рег. № /30.10.2020 г. на нотариус Ц. Г.,
с рег. № . на НК , с който С. Л. К. – в качеството на заемодател, е поел задължение да
предостави в собственост на М. П. Ч. – в качеството на заемател, сумата в размер на 3 000
лева – „заемна сума“.
Съгласно чл. 2 от договора за заем „Заемната сума се предава от заемодателя на
заемополучателя днес, в деня на сключване на настоящия договор“.
Съгласно чл. 3 „Разноските по предаването на сумата са за сметка на
Заемополучателя“.
Съгласно чл. 4 заемополучателят дължи връщане на заемната сума в срок от 2 месеца,
считано от датата на сключване на настоящия договор.
Съгласно чл. 6 „Заемодателят е длъжен да предаде на заемополучателя сумата в
размер на 3 000 (три хиляди) лева, в срока по чл. 2 (две) от настоящия договор“.
Съгласно чл. 8 заемополучателят е длъжен да върне заемната сума в срока по чл. 4 от
договора.
В настоящото производство са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетеля С. Р. У.. От свидетелските показания се установява, че свидетелят не
познава лично страните по делото. Същият заявява, че има спомен за свое посещение в
кантората на нотариус Г. през есента на 2020 г., при което случайно засякъл процесуалния
представител на ищеца по настоящото дело – адвокат К. М.. Последният бил придружен от
други две лица, които свидетелят не познавал и които не му били представени поименно. На
свидетеля му направило впечатление, че двете лица брояли пари на гишето на нотариалната
кантора. Лично свидетелят чул, че преброената от тях сума възлизала на 3 000 лева. Пред
него не бил коментиран поводът за предаване на парите.
Други доказателства или доказателствени средства не са ангажирани по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Софийски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е обусловена от
кумулативното установяване на следните материални предпоставки: 1/ наличие на сключен
валиден договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание; 2/ изпълнение на
задължението по договора за предоставяне на парична сума в уговорения размер на
ответницата; 3/ настъпила изискуемост на вземането за връщане на заемната сума.
Основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от
кумулативното установяване на следните материални предпоставки: 1/ съществуването и
размера на главния дълг, 2/ изпадането на ответника в забава, и 3/ размера на обезщетението
за забава.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.1 ЗЗД, заемът за потребление е договор, с който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и
качество.
Фактическият състав на договора за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД обхваща два
елемента, които трябва да са налице в своята кумулативна цялост, за да възникне валидно
облигационно отношение между страните, а именно: 1./ съгласието между страните за
предаването на еднородните заместими вещи, респективно за връщането на вещи от същия
вид, качество и количество, и 2./ предаването на тези вещи – обект на облигационното
отношение. Договорът за заем на парична сума е реален и не поражда действие, докато не
бъде осъществен актът на фактическото предаване на вещите – до момента на
осъществяването на този акт е налице само обещание за даване на заем. В този смисъл и
трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана Решение № 69/24.06.2011 г. по
гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на
ВКС, IV ГО, Решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение
№ 150/25.06.2012 г. по гр. д. № 574/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 420/21.11.2013 г. по
гр. д. № 3176/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 317/23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г.
на ВКС, IV ГО, и други, в които е прието, че заемът за потребление е реален договор, който
2
се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него,
едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. За да има договор за заем, освен
постигнато съгласие между страните, следва да има и реално предаване на сумата,
предмет на договора. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият
състав на сделката не е осъществен. При спор относно дължимостта на сума, за която се
твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на
сделката, е при условията на пълно доказване да установи обстоятелството, че сумата е
предадена.
В случая за установяване наличието на облигационно правоотношение между
страните по делото е представен писмен договор за заем от 30.10.2020 г. с нотариална
заверка на подписите на страните по него. Видно от съдържанието на същия, с него
„Заемодателят предоставя в собственост на заемополучателя сумата в размер на 3 000 лева“.
Съгласно конкретните уговорки в договора „ Заемната сума се предава от заемодателя на
заемополучателя днес, в деня на сключване на настоящия договор“, като „Разноските по
предаването на сумата са за сметка на Заемополучателя“ и „Заемодателят е длъжен да
предаде на заемополучателя сумата в размер на 3 000 (три хиляди) лева, в срока по чл. 2
(две) от настоящия договор“. В договора липсват нарочни изрични уговорки в насока, че
заемната сума се предава в момента на подписване на договора за заем, вкл. че последният
служи като разписка за предаване на сумата от 3 000 лева. В тази насока следва да се
отбележи, че употребата в текста на чл. 1 от договора на глагола „предоставя“ в собственост
не води до извод, че заемната сума е реално предадена от заемодателя на заемателя, а
единствено очертава предмета на задължението на заемодателя по този договор, както и
изявлението на заемателя че „е длъжен да върне на заемната сума“ също не дава основание
за извод, че сумата е действително получена от него, а очертава предмета на неговата
насрещна престация.
В съответствие с горецитираната практика на ВКС, настоящият съдебен състав
приема, че сключеният между страните договор за заем от 30.10.2020 г. обективира
единствено поетите от страните насрещни задължения по него: на заемодателя – да
предостави процесната сума в заем и на заемателя – да я върне в уговорения срок. Така
сключеният договор обаче не обективира изявление на заемополучателя, което да има
характер на разписка, че заемната сума му е реално предадена. Мотивите на съда за този
извод са следните. Както се отбеляза по-горе, в договора за заем липсва изрична клауза,
обективираща признание на заемополучателя, че към момента на подписване на договора за
заем е получил уговорената заемна сума. Поради това, за да приеме, че договорът за заем
служи като доказателство за предаване на заемната сума, съдът следва да изследва каква е
била действителната воля на страните при неговото сключване и да установи дали при
съвкупно тълкуване на клаузите в него може да се формира извод за воля на страните
заемната сума да бъде предадена при подписване на договора за заем. При съобразяване
нормата на чл. 20 ЗЗД във връзка с тълкуване на действителната обща воля на страните,
съдът приема, че използваните в договора формулировки и конкретно текста на чл. 6, че
заемодателят е длъжен да предаде заемната сума „в срока по чл. 2 (две) от настоящия
договор“ – тоест в деня на сключване на договора за заем, навеждат на извод, че волята на
страните е била да уговорят срок за изпълнение задължението на заемодателя, което от своя
страна логически изключва предаването на сумата да е било осъществено със самото
подписване на договора, доколкото би се обезсмислило инкорпорирането на клаузата на чл.
6 в него. Допълнителен аргумент в тази насока съдът извлича и от процесуалното поведение
на ищеца и стремежът на същия да установи предаване на сумата „на гише“ в нотариалната
кантора, т. е. не непосредствено пред нотариуса при подписване на договора, а в момент,
следващ подписването на договора. В същата насока съдът съобрази и съдържанието на
клаузата на чл. 3 от договора, съгласно която разноските за предаване на заемната сума са за
сметка на заемополучателя – тази формулировка на договорната клауза навежда съда към
извод, че предаването на сумата ще изисква извършването на допълнителни разноски,
каквито не се очаква да бъдат извършвани при обикновеното предаване на сума в брой при
сключване на договора, вкл. разколебават тезата на ищеца, че плащането е извършено в
брой. При тези мотиви съдът приема, че ищецът не доказа по делото, че предаването на
заемната сума е било осъществено при подписване на договора и че последният служи за
установяване факта на предаване на сумата.
От друга страна, за установяване факта на реално предаване на заемната сума по
делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля С. Р. У..
Според настоящия съдебен състав изслушаните свидетелски показаният не установяват
3
факта на реално предаване на процесната сума по изискуемия категоричен и несъмнен
начин. Това е така, тъй като свидетелят С. У. добросъвестно заяви пред съда, че лично не
познава лицата М. П. Ч. и С. Л. К., като при свое посещение в нотариалната кантора на
нотариус Ц. Г. същият е засякъл адвокат М., придружен от други две лица, които поименно
не му били представени, вкл. свидетелят не заяви да е чул имената им при обръщения
помежду им. Поради това съдът намира, че тези показания не съдържат убедителни данни,
че лицата, броящи пари на гишето на нотариалната кантора, са именно страните по
настоящото дело, а напротив създават възможност това да са които и да е трети лица,
различни от ищеца и ответника. Разпознаването на адвокат М. в кантората на нотариус Ц. Г.
по никакъв случай не допринася за установяване на лицата, осъществили приемо –
предаване на посочената от С. У. за дочута сума от 3 000 лева, доколкото предвид
професионалната дейност на адвоката е възможно и житейски логично същият да посещава
често нотариални кантори, придружен от свои клиенти. Същевременно, видно от процесния
договор за заем е, че при подписването му няма индиция за присъствието на адвокат М., в
качеството на пълномощник на соченото за заемодател лице. Поради това съдът намира, че
свидетелските показания създават само хипотетична възможност лицата, които С. У. е видял
с адвокат М. да са ищецът и ответникът, но същите не установяват пълно и главно този
факт, възложен в доказателствена тежест на ищеца. При това положение не е доказан
елемент от фактическия състав на договора за заем, а именно реалното предаване на
заемната сума. Предвид липсата на предаване на заемната сума следва да се приеме, че не е
налице сключен договор за заем съгласно реалния характер на договора за заем, което
обосновава извод на съда за недоказаност на претенцията по чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Неоснователността на главния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД изключва наличието на
първата материална предпоставка за уважаване на акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, а именно
доказване съществуването на главен дълг. При липсата на тази предпоставка следва извод за
неоснователност и на акцесорната претенция.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски имат ответникът. В случая, последният
не претендира разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на С. Л. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. , за
осъждане на М. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. , вх.,, ет., ап., да му
заплати, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 3 000 /три хиляди/ лева – непогасена
главница по писмен договор за заем от 30.10.2020 г. с нотариална заверка на подписите с
рег. № /30.10.2020 г. на нотариус Ц. Г., с рег. № . на НК, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 20.12.2022 г., до окончателното плащане, и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 595,88 /петстотин деветдесет и пет лева и осемдесет и осем
стотинки/ лева – мораторна лихва върху главницата за периода 04.01.2021 г. – 19.12.2022 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4