Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 14635/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №416852
от 29.05.2018 г., постановено по гр.д. №61151/2017 г., по описа на СРС, 72
състав, З. „О.“ АД е осъдено да заплати на Г.П. Кюркчийска, на основание чл.
238, ал. 1, вр. чл. 231 от КЗ (отм.), сумата от 15 860 лв., представляваща дължим
остатък от застрахователно обезщетение по договор № 45-06-009822.02.2012 г. сключен
между Висшия съдебен съвет и ответника, за настъпил риск - трайна загуба на
работоспособност в резултат на заболяване, ведно със законната лихва от
15.12.2016 г. до окончателното плащане, както и да ѝ заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1373,06 лв., представляваща разноски по делото. Със
същото решение е отхвърлен предявения от Г.П. Кюркчийска срещу З. „О.“ АД иск по
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 14 200,00 лв., съставляваща
част от общото вземане в размер на 308 318,40 лв., представляващ неустойка
за забавено изпълнение по чл. 23 от застрахователния договор. като ищцата е
осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу решението, в частта, с която застрахователното
дружество е осъдено да заплати сумата от 15 860 лв., е постъпила въззивна жалба
от З. „О.“ АД, чрез юрк. С. Христозов, с надлежно учредена представителна власт
по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Поддържа се, че не е доказано наличието на валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Злополука“ между страните по
делото, както и че не било установено настъпването на застрахователно събитие,
покрито съгласно полицата и настъпило в срока на действие на застрахователния
договор, а изводите на съда в обратен смисъл били неправилни. Изтъква, че в
приетото като доказателство Експертно решение № 0617/10.02.2015 г. на ТЕЛК, в
което на ищцата е определена 80 % трайно намалена работоспособност, е посочена
като начална дата на инвалидизацията 10.02.2015 г., който момент е след срока
на действия на процесния застрахователен договор. Твърди се, че в общите
условия, приложими към сключената застраховка „Злополука“, са посочени
императивни изисквания към застрахования, относно сроковете за уведомяването на
застрахователя за настъпилата щета, които не са били спазени и обосновавали
отказа на ответника да изплати претендираното застрахователно обезщетение. По
изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявения
иск – отхвърлен.
Въззиваемият ищец - Г.П. Кюркчийска, чрез адв. Ю.И., с
надлежно учредена представителна власт, в законоустановения срок е подала
отговор на въззивната жалба, с който оспорва по подробно изложените съображения.
Поддържа, че е имала качеството на застрахован по договор за групова
застраховка, през чийто срок на действие е настъпил покрит застрахователен риск
и правилно СРС е присъдил претендираното застрахователно обезщетение.
Третото лице помагач на страна на ищцата - „Д.з.“ АД оспорва
подадената от ответника въззивна жалба и моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено.
Срещу решението, в частта, с която е
отхвърлена претенциятана ищеца за заплащане на неустойка
в размер от 14 200,00 лв. на основание чл. 23 от
застрахователния договор, е подадена въззивна жалба и от Г.П.
Кюркчийск, с оплаквания
за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон и необоснованост.
Оспорва решаващия извод на СРС за нищожност на неустоечната клауза, тъй като
нейният размер е обусловен от продължителността на забавата на ответника.
Навежда съображения, че ако съдът е счел на неустойката за прекомерна, то е
следвало да намали нейния размер. Поддържа, че размерът на неустойката не
трябва да се приравнява на размера на претърпените вреди, тъй като тя има и
санкционна функция. Твърди, че в случая е била претърпяла материални и морални
вреди от ненавременното изплащане на дължимото ѝ се застрахователно
обезщетение, тъй като поради липса на средства не е могла да си позволи
реконструкция на лява млечна жлеза. Моли в тази част обжалваното решение да
бъде отменено, а претенцията ѝ изцяло уважена. Претендира разноски за
настоящето производство.
Подадените и от двете страни въззивни жалби са в
срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като са
заплатени дължимите държавни такси за въззивно обжалване, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни.
Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от
правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във
въззивните жалби, съдът намира следното:
От приложения по делото
застрахователен договор № 45-06-0098/22.02.2012 г., сключен между Висшия
съдебен съвет и ответника, се установява, че З. „О.“ АД е поел задължението да
застрахова живота и трудоспособността на действащи и предстоящи за назначаване
магистрати и служители, обезпечавайки застрахователна закрила по следните
рискове: смърт, трайна и временна загуба на работоспособност, медицински
разходи и дневни пари за болничен престой, от злополука и заболяване. Периодът
на покритие е от 01.01.2012 г. до 31.12.2014 г.
В съответствие с материалния
закон първоинстанционният съд е определил сключения договор като такъв за
групова застраховка, уреден в нормата на чл. 231 КЗ /отм./. Страните не спорят,
а и по делото е безспорно установено от представените писме ни доказателства
/Акт за встъпване в длъжност от 01.06.2007 г. и служебно бележка от 26.10.2016
г./ че ищцата е била прокурор
през периода на застрахователното покритие и се явява застраховано лице по
смисъла на застрахователен договор № 45-06-0098/22.02.2012 г., сключен между
Висшия съдебен съвет и ответника.
От приложената пред СРС
медицинска документация, се установява безпротиворечиво, че на 20.06.2014 г.
ищцата е диагностицирана със заболяването „карцином на лява млечна жлеза“, по
повод на което на 01.07.2014 г. е претърпяла оперативно лечение, след което
ѝ е назначено лечение с химиотерапия и лъчетерапия. С експертно решение №
0617/10.02.2015 г. на ТЕЛК при УМБАЛ „Д-р Г. Странски“ ЕАД - Плевен, на ищцата
е призната 80% трайно намалена работоспособност в резултат на заболяването, за
срок от две години, като не е спорно, че същото е издадено именно поради
извършената операция, видно и от отразеното в решението.
Съгласно чл. 14, ал. 1 от
договора за застраховка застраховащият и застрахованите лица имат право да
получат обезщетение от застрахователя при настъпване на застрахователното
събитие, предвидено в договора, като според ал. 2 застрахованият има право да
предяви претенцията си дори и след изтичане срока на договора, ако
застрахователното събитие е настъпило през време на действие на договора.
В чл. 12, т. 1.2 от договора е
предвидено задължение за застрахователя да изплаща обезщетение по т. 1.2,
когато трайно намалената работоспособност на застрахованото лице е настъпила в
срока на действие на договора и е установена с експертно решение на ТЕЛК или
НЕЛК или от застрахователно-медицинска комисия на застрахователя, независимо от дата на издаването на решението.
Предвид съдържанието на горепосочените
договорни клаузи и при установения факт, че на ищцата е призната трайна загуба
на работоспособност, в размер на 80 %, в резултат на заболяване, установено на
01.07.2014 г., законосъобразни са изводите на СРС относно наличието на настъпил
покрит застрахователен риск през срока на действие на договора с ответното
дружество. Понятието „застрахователен риск" е легално определено (§1, т. 2
от ДР на КЗ /отм./) и представлява обективно съществуващата вероятност от
увреждане на имуществено или неимуществено благо, осъществяването на която е
несигурно, неизвестно и независимо от волята на застрахованото лице. Именно
констатираното заболяване, довело до трайно намалена работоспособност на ищцата,
представлява застрахователно събитие по смисъла на §1, т. 3 от ДР на КЗ /отм/, тъй
като в резултат на заболяването е настъпил и покрития риск по процесната застраховка
в периода на застрахователното покритие.
Предвид изложеното, настоящият
състав намира за неоснователни доводите на ответника, че посочената в решението
на ТЕЛК дата на инвалидизация - 10.02.2016 г. е и моментът на настъпването на
покрият застрахователен риск и същият дължи изплащането на застрахователно
обезщетение.
Възражението във въззивната жалба
на застрахователя, че ищцата го е уведомила за настъпилата щета след
предвидените в общите условия срокове е въведено за пръв път пред въззивната
инстанция, поради което същото е преклудирано и не следва да бъде обсъждано по
същество.
По отношение на въззивната жалба,
подадена от Г.П. Кюркчийска,
с която се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена
претенцията ѝ за неустойка за забавено изпълнение по чл. 23
от застрахователния договор, в размер на 14 200 лв., предявена като частичен
иск от общо 308 318,40 лв., съдът намира, че по същество крайните изводи на СРС
са правилни. Настоящият състав приема обаче, че ищцата не притежава активна
материална легитимация да претендира неустойка, като този извод следва от
систематическото място на неустоечната клауза. Разпоредбата на чл. 23 е в
раздел „Отговорност на страните“, като в чл. 22 и чл. 24 също са уговорени
санкции при неизпълнението на договора от страна на застрахователя или
застраховащия – Висшия съдебен съвет. Договорът е за групово застраховане, като
застрахованите лица, сред които е и ищцата, имат качеството на бенефициенти по
него, но не са страни по смисъла на самия договор. Извод за това са и
разпоредбите чл. 29, т. 1, според която договорът може да се прекрати по
взаимно съгласие между страните, а очевидно никое от застрахованите лица няма
правомощие да изразява воля за неговото прекратяване, както и чл. 37, определящ
адресите за кореспонденция на страните, като за такива са посочени тези на
застраховател и застраховащ. Допълнителен аргумент, че правото да се претендира
неустойка възниква единствено за сключващия договора Висш съдебен съвет, е и
предвиденото в чл. 23, изр. второ от договора, че неустойката се удържа от
гаранцията за изпълнение, която е предоставена именно на застраховащия (арг. от
чл. 13, ал. 2 от договора), като за застрахованите лица остава възможността да
претендират обезщетение за забава или такова по чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за
действително претърпените вреди.
Независимо от гореизложеното, за
пълнота на изложението следва да се отбележи, че самата неустоечна клауза,
предвиждаща при забава на застрахователя за плащане на дължимото застрахователно
обезщетение в срока по чл. 16 от договора, да се дължи неустойка от 3% на ден
върху просрочената сума, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. В
съответствие със задължителните за правоприлагащите органи тълкувателните
разяснения, дадени в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, районният съд е стигнал до извода, че уговореният размер на неустойка,
която за един месец се равнява на около 90 % от задължението (3% дневно) и не е
поставена в зависимост от краен срок или предел, надвишава многократно вредите
от неизпълнението, надхвърля присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, и се явява средство за неоснователно облагодетелстване на
страната, която я претендира.
Тъй като крайните
правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на СРС следва да
бъде потвърдено, а въззивните жалби, подадени от двете страни - оставени без
уважение.
С оглед
неоснователността на въззивните жалби, всяка от страните следва да понесе
направените разноски за настоящата съдебна инстанция.
С
оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение по настоящето търговско дело не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №416852 от 29.05.2018 г., постановено по гр.д.
№61151/2017 г., по описа на СРС, 72 състав.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Д.з.“
АД с ЕИК ********.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: