Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
гр.Дряново, 25.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Дряновски
районен съд, в открито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : Е. Дишева
при секретаря Кремена
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Дишева гр. дело № 502 по описа
за 2018 г. на Дряновски районен съд, за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 във вр.
с чл. 415 ГПК.
В исковата молба на
„***”, ЕАД,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***, чрез пълномощник юрисконсулт Ц.П.,
съдебен адрес ***, ***,
против Д.Р.Х. ***, се излага че на 15.12.2016 г. между “***” АД и ответника е сключен договор за паричен заем
№ 2704231 в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С
подписването на договора заемодателят се е задължил да предостави на заемателя
сума в размер на 500 лв., представляваща
главница и чиста стойност на кредита. Погасителните вноски, които заемателя се
задължава да заплаща на заемодателя, съставляват изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният
процент бил фиксиран за срока на договора и посочен в него, при което общата
стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 577,84 лв.
Договорната лихва била
уговорена в
размер на 77,84 лв. Съгласно разпоредбите на договора за паричен заем,
заемателят се задължил да върне кредита до 15.08.2017 г. на 8 равни седмични
погасителни вноски всяка в размер на 72,23 лв., с падеж на първа вноска
17.01.2017 г. и на последната - 15.08.2017 г. С подписването на договора за
заем заемателят удостоверил, че заемодателят го е уведомил подробно за всички
клаузи на този договор, съгласен е с тях и желае договора за бъде сключен.
На
основание сключения договор за заем в случай, че заемателят забави плащането на падеж на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др.) за
събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв., която се начислява за
всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събиране на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати
заемателят, не може да надхвърлят 45 лв. На основание цитираните по-горе
разпоредби на длъжника е начислена такса разходи за събиране на вземането в
размер на 45 лв.
Съгласно
клаузите на договора заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на
договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по
договора, а именно две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря
на следните условия : да представи на заемателя служебна бележка за размер на
трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “***” АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 “редовен”, като
поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Поради
неизпълнение на цитираните задължения от страна на заемателя, съгласно
уговореното между страните, е начислена и неустойка за неизпълнение в размер на
454,24 лв., която е
разсрочена на 8 равни вноски, всяка в размер на 56,78 лв. Така погасителна
вноска, която следва да заплаща заемателя е в размер на 129,01 лв. На основание
ЗПК на длъжника и в съответствие с разпоредбите на сключения договор е
начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 18.01.2017 г. до датата на подаване
на заявлението в съда в общ размер на 51,25 лв., който е съвкупност от лихвите
за забава, изчислени за всяка отделна паджирала неплатена погасителна вноска.
Длъжникът не извършил плащане по
договора за заем. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска на 15.08.2017 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем.
На 01.07.2017 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между “***” АД и ”*** ” ООД, по силата на което вземането
на “***” АД, произтичащо от процесния договор за паричен заем било прехвърлено
ведно с всички привилегии и обезпечения на “*** ” ООД, ЕИК ***, с
правоприемник „***"
АД, сега „***" ЕАД, ЕИК ***. За извършената цесия до ответника
било изпратено
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2704231 от 05.07.2017 г. на посочения
в договора за кредит постоянен адрес,
но писмото било върнато
в цялост. На 11.10.2018 г. чрез куриер било
изпратено
повторно уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2704231.
Получателят отново не бил открит на адреса и писмото се върнало в цялост.
Към исковата молба е приложено копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „***" АД
чрез „***" ЕАД с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2704231 от 11.10.2018 г., което да се връчи
на ответника ведно с исковата молба и
да се приеме, че същият е редовно уведомен за извършената цесия. Ако
ответникът не е намерен и съобщението е връчено по реда на чл. 47,
ал. 1 от ГПК,
ако по делото безспорно се установи, че задължението на ответника не
е погасено, в този случай получаването на уведомлението лично от длъжника било
ирелевантно за основателността на предявените искове, тъй като уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД било
предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно
и също задължение. Длъжникът можел да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия
само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или
на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.
Ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
Съдът уважил искането и по ч. гр. дело № 247/2018 г. на ДРС била издадена
заповед за изпълнение против ответника Д.Р.Х. за
дължимите суми по договора за
паричен заем: главница от 500,00 лв., ведно със законната лихва за забава от датата
на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението; 77,84
лв. - договорна лихва; 454,24 лв. – неустойка, 51,25 лв. - обезщетение
за забава и 45,00 лв. – такса
разходи. Заповедта за изпълнение била връчена по реда чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и след указания от съда е предявен настоящият установителен
иск.
Направено е искане
съдът да постанови решение, с което да приеме за
установено, че Д.Р.Х. дължи на „***"
ЕАД следните суми по договор за
паричен заем № 2704231/15.12.2016 г.: 500 лв. - главница, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2018 г. до изплащане на
вземането; 77,84 лв. – договорна лихва за периода от 17.01.2017 г. до
15.08.2017 г.; 45,00 лв. – такса разходи; 454,24 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017
г.; 51,25 лв. – обезщетение за забава за периода от 18.01.2017 г. до 30.04.2018
г. Претендират се сторените в заповедното производство разноски в общ размер от 75,00 лв., както и
сторените в настоящото производство разноски за държавна такса и 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Препис от исковата молба и приложенията към нея са
връчени на назначения особен представител на ответника. В срок е постъпил
отговор, с който предявените искове се оспорват като неоснователни и недоказани по
размер. Твърди се, че по делото няма доказателства ответникът да е бил уведомен
за станалата цесия. На следващо място се излага, че императивното правило на
чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението
за забавата не може да надвишава законната лихва. Предвиденото в договора предоставяне
на допълнително обезпечение - поръчителство на две лица или банкова гаранция
противоречало на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки
за задължително начисляване на предвидена неустойка. С въведените допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотезата на забава на длъжника,
се заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК, като съгласно чл. 21 от ЗПК всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел заобикаляне на изискванията на закона е
нищожна. Поради това ответникът не дължал неустойка и такса разходи и в тази
част исковете следвало да бъдат отхвърлени. Твърди се, че процесният договор е
сключен в нарушение на разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. Не ставало ясно каква
част от погасителната вноска представлява главница, каква част лихва и каква
част - такса за обслужване на кредита. Не била посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент. Лихвения процент бил завишен, а
таксата разходи с неясен смисъл и противоречала на закона.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори
между страните, а и от представените в тази насока писмени доказателства се
установява, че на 15.12.2016 г. между
“***” АД и Д.Р.Х. е сключен договор за паричен заем № 2704231, по силата на който е предоставен заем в размер на 500,00
лв. при
фиксиран годишен лихвен процент от 40,00 % и годишен процент на разходите от 47,67
%. Заемополучателят се е задължил да върне заема на осем равни месечни
вноски, всяка от 72,23 лв. или общо 577,84 лв., с посочен в договора падеж на
всяка вноска, като първата вноска е с падеж 17.01.2017 г., а последната вноска
е с падеж 15.08.2017 г. В чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че с подписването на договора, заемателят
удостоверява, че е получил в изцяло и в брой заемната сума, като договорът има
силата на разписка.
С подписването на договора и съгласно чл. 4 от него,
ответникът се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните условия: да представи на заемателя
служебна бележка за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи на безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с “***” АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да
няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош
от 401 “редовен”, като поръчителите подписват договор за поръчителство или
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да
е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за
заем. При неизпълнение на цитираните задължения от страна на заемателя,
съгласно уговореното между страните в чл. 4, ал. 2 от договора, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 454,24 лв., която се заплаща от
заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към всяка от
вноските се добавя сума в размер на 56,78 лв. или общ размер на вноската от
129,01 лв. В
чл. 8 от договора е посочено, че при забава на плащане на вноски заемателят
дължи законната лихва за всеки ден забава.
В договора
липсва уговорка в случай на забавено плащане, заемодателят да начислява разходи
за събиране на просрочените задължения.
От
заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че ответникът не е правил
никакви плащания по процесния договор за заем. Задълженията са както следва: 500
лв. - главница, 77,84 лв. - договорна лихва, 454,24 лв. – неустойка; 49,68 лв.
- лихва за забава върху главница за периода от 18.01.2017 г. до 30.04.2018 г. и начислена такса разходи в размер на 45,00 лв.
В съдебно
заседание вещото лице уточнява, че такса разходи е изчислена на база тарифа за
таксите на “***” АД, която му е била предоставена допълнително от дружеството.
На следващо място вещото лице уточнява, че разликата в установения размер на
лихвата за забава и претендирания, се дължи на това, че преди цесията
заемодателят “***” АД е начислявал лихва за забава върху целия размер на
вноските, включващ главница, неустойка и договорна лихва, като след цесията
лихвата за забава е изчислявана само върху дължимата главница.
По делото е представен рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между кредитодателя
“***” АД /продавач/ и ищеца „***” ООД, сега „***” ЕАД
/купувач/,
с който страните са се споразумели продавачът да прехвърля
на купувача станали ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за
заем или за потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, като
тези вземания се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от датата на съставянето му.
По делото е представено Приложение №
1/01.07.2017 г. към горепосочения рамков договор, от което е видно, че кредитодателят е
цедирал на ищеца вземането си към ответника, което фигурира под № 264 и е индивидуализирано с номер и дата на договора, имена и
ЕГН на ответника, общ размер на дължимата главница и лихва,
както и лихва за забава. По силата на чл. 4.9 от договора продавачът се е задължил от свое име да
изпрати писмени уведомления до длъжниците за сключения договор за цесия в
рамките на един календарен месец. Представено е и пълномощно от
09.09.2015 г., с което цедентът упълномощава цесионера да уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име всички длъжници,
чийто вземания са цедирани, за извършеното прехвърляне на техните задължения.
По делото
са представени уведомителни писма с изх. №
УПЦ-П-ИАМ/2704231 от 05.07.2017 г. и изх. №
УПЦ-С-ИАМ/2704231 от 11.10.2018 г. до ответника за извършената
цесия, които са били изпратени
на посочените в договора за кредит постоянен и настоящ адрес. От
приложените обратни разписки се установява, че писмата са върнати в
цялост, като е посочено,
че получателят не е намерен
на адресите и е в чужбина.
По ч. гр. дело № 247/2018 г.
по описа на ДРС, е издадена заповед № 61/30.04.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, с която ответникът Д.Р.Х. е осъден да
заплати на ищеца „***” ЕАД следните суми: 500 лв. - главница по договор за паричен заем № 2704231/15.12.2016 г., сключен между длъжника и “***”
АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2018
г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането, 77,84
лв.– договорна лихва за периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г., 45 лв. –
такса разходи, 454,24 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г., 51,25 лв. – обезщетение за забава
за периода от 18.01.2017 г. до 30.04.2018 г., както и 75 лв. – разноски по
делото, от които 25 лв. държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка съдът приема
следното от правна страна:
Предявеният
иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет посочените в заповедта за
изпълнение суми.
Предмет на
установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената
заповед за изпълнение и успешното му провеждането предполага установяване на
дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага
установяване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно отношение
между кредитодателя и кредитополучателя по договора за кредит, че по него
ответникът е останал задължен за процесните суми, че тези вземания са били
изискуеми към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и че са
надлежно прехвърлени на ищеца от стария кредитор, за което ответник е надлежно
уведомен.
Ищецът се явява материалноправно
легитимиран да търси установяване дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение, тъй като на основание сключения рамков договор за цесия от
16.11.2010 г. със стария кредитор и подписаното между тях приложение № 1/01.07.2017 г., в което цедираното право е
индивидуализирано по обем и обхват, вземанията по договор за паричен заем № 2704231/15.12.2016 г. са му прехвърлени по реда на чл.
99 ЗЗД. За да се прояви действието на договора за цесия е достатъчно
постигането на съгласие между стария и новия кредитор. От момента на постигне
на съгласието страните по договора за прехвърляне на вземания са валидно
обвързани от него и цесионерът се явява носител на придобитите имуществени
права. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие при сключването на
договора не е необходимо, но за да има действие спрямо него цесията следва му
бъде съобщена от предишния кредитор – чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Уведомяването
има за цел да обвърже длъжника с договора за прехвърляне на вземането и да го
защити срещу ненадлежно изпълнение на задължението му. Изходящото от цедента
уведомяване създава достатъчна сигурност за длъжника относно извършената замяна
на стария кредитор и гарантира изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75 ал. 1 ЗЗД. В закона липсва забрана
съобщението за цесията по чл. 99 ал. 3 ЗЗД да бъде извършено от новия кредитор
/цесионера/ по силата на нарочно упълномощаване от цедента. В този смисъл е
решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ІІІ г.о., ВКС. В случая
доказателствата по делото сочат, че ищецът е упълномощен от цедента да уведоми
ответника за извършеното прехвърляне на процесното вземане. Изпратените до
длъжника уведомителни писма обаче, са се върнали невръчени, тъй като получателят
не е бил открит на двата, посочени в договора адреса. Препис от тези писма, както и от споменатото
пълномощно са приложени към исковата молба, като според Решение № 3/16.04.2014 г.
по т.д. № 1711/2013 г. на II, ВКС, с достигане на същите до длъжника е налице
надлежно съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД и последната
поражда действие по отношение на него съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Това
обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал. 3 ГПК. По
делото следва да се приеме, че длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземането
с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, въпреки че това
е станало по реда на чл. 47 ГПК. За уведомяването на длъжника законът не
изисква спазването на особена форма и нарочен ред за връчване на съобщенията до
него. В хода на висящ исков процес връчването на съобщения до ответника се
извършва по разписаните в чл. 37 и сл. ГПК правила. Когато ответникът не е
открит на постоянния и настоящия си адрес и не е установено да полага труд по
трудово правоотношение или да осъществява стопанска дейност като регистриран
търговец, са налице предпоставките за залепване на уведомление по чл. 47 ал. 1 ГПК, като с изтичането на двуседмичния срок по ал. 2, съобщението до него се
смята за редовно връчено. Това връчване на съдебните книжа не засяга
редовността на уведомяването, тъй като в случая е налице недобросъвестно
поведение от страна на длъжника, от което същият не може да черпи права. Още
повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване за
прехвърляне на вземането само ако едновременно с това твърди, че е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от него лице преди да е уведомен за цесията
/Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на I т. о. и Определение №
987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на IV г. о., ВКС/. По делото нито се
твърди, нито се доказва длъжникът да е платил, преди да му е връчен препис от
исковата молба, на лице различно от цесионера, поради което към момента на
приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, следва да се приеме, че
ищецът е титуляр на дълговете на кредита, както и че прехвърлянето на вземането
е противопоставимо на ответника и има действие спрямо него, поради което
възражението в тази насока се явява неоснователно.
От така събраните
по делото доказателства безспорно се установи, че на 15.12.2016 г. между “***” АД и Д.Р.Х. е сключен договор за паричен заем
№ 2704231, по силата на
който на ответника е предоставен и получен от него заем в
размер на 500 лв., като се е задължил да върне заема до 15.08.2017 г. на осем равни месечни вноски, всяка от 72,23 лв. или общо 577,84 лв. Макар размерът на договорната (възнаградителна
лихва) да не е упоменат изрично в договора, се явява
разликата от общия размер на сумата, която е следвало да се плати - 577,84 лв.
и главницата от 500 лв. или 77,84
лв.
От страна на ответника не са представени доказателства, че е заплатил дължимата
главница в размер на 500 лв. и договорна лихва в размер на 77,84 лв., за срока на договора от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г., а от заключението на изслушаната
по делото съдебно-икономическа експертиза се установява, че ответникът не е правил никакви плащания по
процесния договор за заем. Поради изложеното
установителният иск за главница е основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен
размер от 500 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2018 г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането. Искът за договорна
лихва е основателен и следва да бъде уважен в пълния размер от 77,84 лв., за периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г. С оглед заключението на вещото лице, че лихвата за забава върху главницата за периода от
18.01.2017
г. до 30.04.2018 г. е в размер на 49,68
лв., то искът следва да бъде уважен до този размер, а в останалата част за разликата до пълния предявен
размер от 51,25 лв., да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Неоснователна и недоказана се явява
претенцията за 45 лв., представляваща такса разходи. Както беше
споменато и по-горе, такава клауза не е предвидена в договора, като липсват и
доказателства такива разходи да са реално направени. С оглед на това следва
да се приеме, че ответникът не дължи плащането на претендираната сума за такса
разходи от 45 лв., поради което предявеният иск за тази сума следва да бъде
отхвърлен изцяло.
При разглеждане на спорове съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на сделките или
на клаузи от тях. В конкретния случай съдът намира, че предвидена в
договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави. Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, са посочени в
ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размерът на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение на това задължение са предвидили неустойка във фиксиран
размер от 454,24 лв., който почти се доближава до размера на заетата сума от 500 лв. Така предвидената клауза за неустойка
поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като размерът на неустойката е необосновано
висок. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора. Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита с 90,85 %. Уговорено е неустойката да се изплаща разсрочено, като към
размера на всяка вноска е добавена сума от 56,78 лв., която по съществото си е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлява сигурна
печалба за заемодателя, която печалба ведно с уговорената договорна лихва води
до оскъпяване на кредита с повече от 100 %. Следователно основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума допълнително с още 90,85 % от предоставената главница. Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от
договора. Поради изложеното претенцията
за установяване на вземане за неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение в размер на 454,24 лв. за
периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г., следва да се отхвърли изцяло.
Относно разноските:
Ищецът е
направил искане за присъждане на разноски. Съгласно
дадените указания в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
полза на ищеца следва да се присъдят и направените в заповедното производство
разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които
съразмерно на уважената част от исковете възлизат общо на 41,71 лв.
В
настоящото производство, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, ищецът е
сторил разноски за държавна такса в размер на 225,00 лв., 308,98 лв. за особен
представител на ответника и 200 лв. депозит за вещо лице. В процеса ищецът е
защитаван от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., определено
от съда в границите по чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. По правилото на чл. 78 ал. 1 ГПК и при общ размер на разноските от 933,98
лв. ответникът следва да заплати на ищеца, съразмерно с уважената част на
исковете, сумата от 519,43 лв.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Р.Х., с ЕГН **********,***, че дължи на „***”
ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***, представлявано
от Н. Т. С., с пълномощник юрисконсулт Ц.П., съдебен адрес ***, ***, сумите, за които е издадена
заповед № 61/03.04.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр.
д. № 247/2018 г. по описа на ДРС, както следва: СУМАТА от 500,00 лв. (петстотин
лева) - главница по договор за паричен заем № 2704231/15.12.2016 г., сключен между Д.Р.Х. и “***” АД, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 30.04.2018 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до
изплащане на вземането, СУМАТА от 77,84 лв. (седемдесет и седем лева и осемдесет
и четири стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 17.01.2017 г.
до 15.08.2017 г., както и СУМАТА от 49,68 лв. (четиридесет и девет лева и шестдесет
и осем стотинки), представляваща лихва за забава за периода от 18.01.2017 г. до 30.04.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над 49,68 лв. до пълния претендиран размер от 51,25
лв., както и изцяло исковете за установяване на вземания за такса
разходи в размер на 45 лв. и за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 454,24
лв. за периода от 17.01.2017 г. до 15.08.2017 г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Д.Р.Х., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „***" ЕАД, ЕИК ***, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление гр. ***, бул. ***, представлявано от Н. Т. С., с пълномощник
юрисконсулт Ц.П., съдебен адрес
***, ***, СУМАТА от 41,71
лв. (четиридесет и един лева и седемдесет и една стотинки) направени разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 247/2018 г.
по описа на ДРС, както и СУМАТА от 519,43 лв. (петстотин и деветнадесет лева и четиридесет и
три стотинки)
направени разноски
по гр. д. № 502/2018 г. по описа на ДРС, съразмерно с уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ОС – гр. Габрово в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. № 247/2018 г. по описа на
ДРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: