№ 374
гр. БЛ., 30.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛ., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
като разгледа докладваното от Анета Илинска Въззивно частно гражданско
дело № 20221200500026 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба, подадена от АН. АС. ВЛ., ЕГН
**********, с адрес: гр.БЛ., ул.“Д.“ №17, ет.3, ап.8, против Определение
№650 от 23.11.2021 г., постановено по гр.д.№2216/2021 г. по описа на РС-БЛ..
С атакуваното определение, исковата молба, подадена от АН. АС. ВЛ.
срещу „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД е върната (като недопустима и нередовна), а
производството по делото е прекратено.
В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на
атакуваното определение. Твърди в тази насока, че по въпроса, че е
допустимо да се предяви в отделно производство иск за установяване
неистинност на документ по чл.124, ал.4 ГПК, когато ищецът има правен
интерес за това, е създадена съдебна практика – решения по чл.290 ГПК
(цитирани в жалбата), която е в смисъл, че установителният иск по чл.97, ал.3
ГПК (отм.) за неистинност на документ е допустим при наличие на правен
интерес, която преценка съдът следва да направи, като прецени дали соченият
документ съдържа удостоверяване на факти с правно значение за един
граждански спор. Твърди се, че постоянна и непротиворечива е съдебната
практика, че следва да е налице у ищеца правен интерес за предявяване на
установителен иск, като правният интерес е специфичен за делото. Навежда
се, че преценката дали е налице правен интерес у ищеца, съдът извършва
1
служебно, която преценка е конкретна и се извежда от фактическите
твърдения и правни доводи в исковата молба, с оглед засегнатите от
възникналия правен спор права и от характера на спорното право. Излагат се
съображения, че първостепенният съд не се е съобразил с изложеното, поради
което неправилно е преценил, че за жалбоподателката липсва правен интерес
от установителния иск за признаване за установено, че поставената й
диагноза с Епикриза ИЗ №407/940 е документ с невярно съдържание, тъй като
не страда от поставената й с нея диагноза – Шизоидно личностово
разстройство. ДД: F 22.0. Персистиращо налудно разстройство. Възбудно-
параноиден синдром. С оглед гореизложените съображения,
жалбоподателката счита, че атакуваното определение е постановено в
нарушение на закона и неправилно и немотивирано районният съд е
прекратил производството по делото. Иска се от съда постановяване на
съдебен акт, с който атакуваното определение да се отмени, като неправилно,
а делото да се върне на районния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
БЛ.ският окръжен съд, след като съобрази материалите по делото,
приложимия закон и възраженията в частната жалба, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от процесуално легитимирана страна и срещу
подлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт. Спазени са и
изискванията за редовност по чл.275, ал.2 вр. с чл.260 и чл.261 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба се явява основателна, по
следните съображения:
От материалите по делото се установява, че гр.д.№2216/21 г. по описа на
РС-БЛ. е било образувано въз основа на искова молба, подадена от АН. АС.
ВЛ., ЕГН **********, от гр. БЛ., ул.“Д.“ №17, ет. 3, ап. 8, със съдебен адрес:
гр. БЛ., ул. „Ст.Ст.“ № 12а, против „ЦПЗ- БЛ.” ЕООД, гр. БЛ., ул. „Б.М.”№
21, представлявано от д-р Г. Д. -управител. Ищцата е поискала да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че Епикриза ИЗ №
407/940 е документ с невярно съдържание, тъй като не страдала от
поставената й с нея диагноза - F. 60.1 - ШИЗОИДНО ЛИЧНОСТОВО
РАЗСТРОЙСТВО, ДД: F 22.0, Персистиращо налудно разстройство и
2
Възбудно - параноиден синдром.
С Разпореждане №766 от 07.09.2021 г., по гр.д. №2216/2021 г. по описа на
РС-БЛ., исковата молба е оставена без движение, като е указано на ищцата, че
в едноседмичен срок следва да отстрани нередовностите на исковата молба,
посочени в обстоятелствената част на разпореждането. В нея съдът е посочи,
че искът за установяване неистинност на един документ е установителен иск
за факт, който е допустим само при наличието на правен интерес. Посочено е,
че в настоящия случай необходимо условие за допустимост на предявения
иск е доказване на правния интерес на ищцата, като тя следва да докаже, че
процесният документ (Епикриза ИЗ №407/940) и установяването на
неистинността му е от значение за правоотношенията й с ответната страна и
че не съществува друга правна възможност освен чрез воденето на такъв един
иск за доказване на тази истинност или неистинност. Посочено е, че ищцата
следва да обоснове наличието на такава връзка с ответника, като изложи
конкретни фактически твърдения. На следващо място, районният съд е
посочил, че предявеният иск е неоценяем, поради което съдът определя
държавна такса за разглеждането му в размер на 80 лв., която е указано да се
внесе от ищцата. Указано е, че при неизпълнение на указанията в дадения
едноседмичен срок, исковата молба ще бъде върната, на основание чл.129,
ал.3 ГПК.
Горното разпореждане е връчено на ищцата на 28.10.2021 г., като на
03.11.2021 г. по делото е представена поправена искова молба от ищцата АН.
АС. ВЛ. срещу „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, с препис за ответника, ведно с платежно
нареждане за внасяне на определената държавна такса по делото в размер на
80 лв.
В поправената искова молба, ищцата АН. АС. ВЛ. е посочила, че на
13.09.2020 г. била приета в „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, поради лека форма на стресово
състояние и била лекувана там до 01.10.2020 г. Посочено е, че състоянието на
ищцата било предизвикано от непрекъснатите психически и емоционални
заплахи, които отправял и отправя към настоящия момент бившият съпруг на
ищцата Атанас Влахов. В посочения период имало от негова страна заплахи
към ищцата за убийство, което негово поведение предизвикало голямо
притеснение в нея и довело до изпадането й в състояние на тревожност и
стрес. Ищцата е посочила, че въпреки обясненията, които е дала тогава на
3
лекуващите я лекари (д-р М. Кунчева и д-р Г. Д.а), че това и състояние е
вследствие на дългогодишния и непрекъснат физически и психически тормоз
от страна на бившия й съпруг Атанас Влахов, те й поставили диагноза – F. 60.
1 – Шизоидно личностово разстройство, ДД: F 22.0, Персистиращо налудно
разстройство и възбудно-параноиден синдром. В поправената искова молба се
посочва още, че ищцата била силна изненадана и възмутена, когато при
изписването й д-р Г. Д. й връчил горепосочената експертиза, от която
прочела, че е диагностицирана с описаната по-горе диагноза. Посочва, че
веднага изразила несъгласие с поставената й диагноза, но никой не обърнал
внимание на думите й. В поправената искова молба се навежда още, че
ищцата била принудена да живее с диагнозата, без да има каквито и да е
признаци и характеристики за нея. Твърди, че всичките й близки и познати
също били възмутени, тъй като от дълги години познавали ищцата и знаели,
че тази диагноза е абсурдна. Посочва още, че диагнозата от своя страна
довела до невъзможност за ищцата да си намери работа по специалността,
която е завършила – „медицинска сестра“, а също така й създала проблеми
при опита й да защити правата си пред съдебните институции. Ищцата
твърди, че с бившия си съпруг Атанас Влахов имат множество съдебни
производства, по които държавните органи считали, с оглед поставената й
диагноза, че не следва да се обръща внимание на нейните възражения и
жалби, включително и такива за заплахи за живота й от страна на Влахов. С
оглед горните твърдения, ищцата поддържа, че за нея е налице правен
интерес от предявяването на настоящия иск. Посочва, че установителният иск
по чл.97, ал.3 ГПК (отм.) за неистинност на документ е допустим при наличие
на правен интерес, която преценка следвало да се направи с оглед това дали
соченият документ съдържал удостоверяване на факти с правно значение за
един граждански спор. В поправената искова молба се твърди още, че
шизофренията е една от диагнозите на изключването, т.е. преди поставянето
й трябва да бъдат отхвърлени възможностите за други медицински причини,
които биха допринесли за появата на симптомите. При съмнения за
соматично (телесно) или неврологично заболяване, трябвало да се направят
необходимите изследвания за изясняване на всеки конкретен случай, което в
случая не било сторено от лекуващия я лекарски екип от „ЦПЗ – БЛ.“ ЕООД.
Посочва се, че диагнозата шизофрения не бива да се поставя при наличие на
изразени депресивни или манийни симптоми, освен ако не е установено, че
4
шизофренните симптоми са предшествали появата им. Ищцата счита още, че
диагностицирането й с посочената по-горе диагноза, не е съобразено и не
покрива медицинските критерии за този вид заболяване. В заключение, с
исковата молба е поискано от съда да постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на „ЦПЗ-БЛ.“ ЕООД, че Епикриза ИЗ №407/940 е
документ с невярно съдържание, тъй като ищцата не страда от поставената й с
него диагноза – F. 60. 1 – Шизоидно личностово разстройство, ДД: F 22.0,
Персистиращо налудно разстройство и възбудно-параноиден синдром.
С атакуваното Определение №650 от 23.11.2021 г., постановено по гр.д.
№2216/2021 г., РС-БЛ. е приел, че предявеният с исковата молба иск е
недопустим, а исковата молба е била нередовна. Посочено е, че в настоящия
случай необходимо условие за допустимостта на предявения иск с правно
основание чл.124, ал.4, изр.1 ГПК било доказване на правния интерес от
ищцата. Последното налагало тя да докаже, че процесният документ и
установяването на неистинността му е от значение за правоотношенията й с
ответната страна и че не съществува друга правна възможност, освен чрез
водене на такъв един иск за доказване на тази истинност или неистинност.
Районният съд е приел, че в настоящия случай, ищцата не е обосновала
наличието на такава връзка с ответника, поради което исковата молба следва
да се върне, а производството по делото да се прекрати.
Определението е незаконосъобразно, поради което следва да се
отмени.
За да се приложи санкцията по чл.129, ал.3 ГПК следва да са налице
следните предпоставки: 1) депозираната искова молба да не отговаря на
изискванията за редовност по чл.127, ал.1 и/или чл.128 ГПК; 2) страната да
бъде уведомена за това: 2.1.) какво трябва да изпълни; 2.2.) в какъв срок; 2.3.)
от кога започва да тече същият; 2.4.) какви ще са последиците при
неизпълнение и 3) да не са отстранени констатираните нередовности, въпреки
изтичането на законоустановения срок. Дадените от съда указания следва да
са ясни, пълни, конкретни и да не оставят съмнение у страната относно това,
което следва да направи (вж. в този смисъл напр. Определение №354 от
11.06.2003 по гр.д.№838/2002 г. на ВКС, І Г.О. и Определение№157 от
27.03.2013 г. по гр.д.№540/2012 г. на ВКС, ІІ Г.О.). Тук е мястото да се
отбележи, че проверката на редовността на исковата молба включва
5
задължение на съда да съобщи на ищеца, до когото са адресирани указанията
за отстраняване в срок на допуснатите нередовности, за възможността да
ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Това
задължение е изрично предвидено в чл.129, ал.2 ГПК. Неизпълнението на
това задължение на съда представлява винаги съществено процесуално
нарушение, което води до нарушаване правата на страната и което е
основание за отмяна на определението, с което е върната исковата молба (в
този смисъл вж. константната практика на ВКС, обективирана в определение
№175 от 11.03.2015 г. по ч.гр.д.№1206 описа за 2015 год. на ВКС, IV гр.о.,
определение №670 от 30.12.2010 г. по ч.гр.д.№580/2010 г., III г.о. и др.).
Във връзка с гореизложеното, въззивният съд констатира в процесния
казус е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила
от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в неизпълнение на
задължението по чл.129, ал.2 ГПК да съобщи на ищцата за възможността да
ползва правна помощ при отстраняване на нередовностите на исковата молба.
Още повече, че в случая, исковата молба не е подадена от процесуален
представител, а е подадена лично от ищцата. Действайки при условията на
пълен въззив при обжалване на определенията, БЛ.ският окръжен съд следва
служебно да провери всички правнорелевантни факти, включително и това
изпълнено ли е от първостепенния съд задължението по чл.129, ал.2 ГПК, за
указване на ищеца на възможността да ползва правна помощ, при
необходимост и право на това. В процесния случай, видно от Разпореждане
№766 от 07.09.2021 г., постановено по гр.д. №2216/2021 г. по описа на РС-БЛ.,
с което е оставена без движение исковата молба на ищцата, че същото
съдържа единствено указания за отстраняване на допуснатите нередовности,
както и за това, че в противен случай, исковата молба ще бъде върната, на
основание чл.129, ал.3 ГПК. В случая, ищцата по делото, с горепосоченото
разпореждане, не е била информирана от първостепенния съд, за
възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това
– задължение, което, както вече се посочи, произтича пряко от нормата на
чл.129, ал.2, изр. първо ГПК. Допуснатото от първоинстанционния съд
съществено процесуално нарушение се отразява на правилността на
обжалваното определение, с което е върната исковата молба. При положение,
че не е изпълнил задължението си по чл.129, ал.2, изр. първо от ГПК за
указване на ищцата на възможността да ползва правна помощ, ако има
6
необходимост и право на това (а в случая исковата молба е подадена лично от
ищцата), за първоинстанционния съд не е възникнало и правомощието да
върне исковата молба, при неизпълнение на указанията по чл.129, ал.3 от
ГПК.
На следващо място, въззивната инстанция констатира, че с
разпореждането, с което исковата молба е оставена без движение, не са
дадени на ищцата ясни, пълни, конкретни и законосъобразни указания, които
следва да изпълни за да приведе исковата си молба в съответствие с
изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 ГПК. В тази насока следва да се посочи,
че в разпореждането за оставяне без движение на исковата молба, на първо
място, липсва конкретно посочване от каква точно нередовност страда
исковата молба. Така, в разпореждането е посочено, от една страна, че
наличието на правен интерес ищцата следва да установи, като докаже, че
процесният документ (Епикриза ИЗ №407/940) и установяването на
неистинността му е от значение за правоотношенията й с ответника и че не
съществува друга правна възможност освен чрез водене на такъв един иск за
доказване на тази истинност или неистинност. От друга страна, районният
съд е посочил, че ищцата следва да обоснове наличието на такава връзка с
ответника, като изложи конкретни фактически положения. Въззивният съд
намира, че така дадените на ищцата указания са неясни и противоречиви, а
оттук и незаконосъобразни. От една страна, районният съд е дал указания за
доказване на правния интерес, а от друга само за обосноваването му. Отделно
от това, в разпореждането не е посочено по конкретен и ясен начин какво
следва да направи ищцата за да отстрани констатираната нередовност.
Съвсем отделен е въпросът, че не това са указанията, които районният съд
следва да даде на ищцата във връзка с уточняване на правния й интерес от
иска по чл.124, ал.1, изр. първо ГПК.
Във връзка с правния интерес от предявяване на иска по чл.124, ал.1, изр.
първо ГПК, а оттук и допустимостта на този иск, следва да се посочи
следното:
Правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК страната има, само ако
истинността на документа има значение за други правоотношения между
страните. С приетите от Общото събрание на Гражданската и Търговска
колегии на ВКС разяснения по приложение на чл. 124, ал. 4 ГПК с ТР №
7
5/2012 г. ОСГК ТК на ВКС се приема, че искът за установяване на
истинността на документ по чл. 124, ал. 4 изр. 1 ГПК е недопустим, ако
ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на
влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ
исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал
срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК. Правният интерес от
предявяването на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК трябва винаги да е конкретен,
свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието
съществуване, съдържание и последици се определят от извода за
истинността на въпросния документ. Правен интерес не е налице когато
страната се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа
да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, а е необходимо да се
установи, че документът ще бъде използван като доказателство с оглед други
правоотношения между страните (вж. в този смисъл напр. Решение № 124 от
18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 783/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Веска Райчева и Определение №36 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр.д. №
162/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков). Допустимостта
на иска не зависи от вида на документа – диспозитивен, свидетелстващ,
официален по смисъла на чл.179 ГПК или частен, стига той да материализира
или удостоверява факти с правно значение за един граждански спор (вж. в
този смисъл Решение № 138 от 14.04.2011 г. по гр. д. № 1067/2010 г., ІІІ г. о.,
Решение №131 от 27. 06.2013г. по т. д. № 621/2012 г., ІІ т. о. и др.). В горната
насока е и правната теория, в която се посочва, че целта на иска по чл.124,
ал.4 ГПК е, преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може
да бъде използван, да се разчисти спорът дали той е истински, или неистински
(вж. Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова.
Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено
издание. С.: Сиела, 2020, с. 179).
С оглед гореизложеното, за да е допустим иска по чл.124, ал.1, изр. първо
ГПК, ищцата следва да посочи решението, с което се иска да бъде
установено, че въпросният документ (Епикриза ИЗ №407/940) е неистински,
за уреждане на какви други конкретни правоотношения между страните по
делото ще бъде ползвано. Едва при излагането на такива твърдения, следва да
се прецени има или не правен интерес ищцовата страна от предявяване на
иска по чл.124, ал.1, изр. първо ГПК. В случая такива указания – за посочване
8
в поправената искова молба на твърдения решението, с което се иска да бъде
установено, че въпросният документ (Епикриза ИЗ №407/940) е неистински,
за уреждане на какви други конкретни правоотношения между страните по
делото ще бъде ползвано, не са давани от районния съд, поради което и
неизпълнението им не може да обоснове недопустимост на предявения иск и
прекратяване на делото.
Ето защо, с оглед гореизложеното, първоинстанционното определение
следва да се отмени. Делото следва да се върне на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Ако счита, че
исковата молба не отговаря на изискванията за редовност, районният съд
следва да я остави без движение, като даде на ищцата ясни, пълни, конкретни
и законосъобразни указания, както и да укаже по какъв конкретен начин да се
отстранят нередовностите.
Водим от изложените съображения, БЛ.ският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение №650 от 23.11.2021 г., постановено по гр.д.
№2216/2021 г. по описа на РС-БЛ..
ВРЪЩА делото на РС – гр. БЛ. за продължаване на
съдопроизводствените действия по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9