№ 232
гр. Пазарджик, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Николинка Попова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500273 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по въззивна жалба на М. П. Т. ЕГН ********** от гр. Н.З. , ул. „
Г.С.Р. „ № 32, ет.1 чрез адв. П. от „АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО П. ТЕЛБИЗОВА „ гр.
Пазарджик, със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул. „Иван Вазов „ № 3, ет.3, офис 22 против
Решение № 260349 / 09.11.2021 г. на Районен съд гр. Пещера, постановено по гр.д. №
1063/2020 г. В жалбата се твърди, че решението, в частта с която , районният съд е
отхвърлил установителния иск за съществуването на вземането на жалбоподателката в
размер на 3000,00 лв. неустойка по чл. 4 от сключен между страните договор- е неправилно.
Твърди се , че за да постанови своето решение, съдът е приложил съдебна практика , но
тази практика важала само по търговски дела, тъй като нормата на чл. 309 ТЗ забранява да
се намалява неустойката поради прекомерност по търговски спорове и единствената
възможност на съда е да приложи разпоредбата на чл. 26 ал.1 ЗЗД. В случая обаче ,
процесният договор бил сключен между физически лица и не съществувала пречка , съдът
да приложи нормата на чл. 92 ал.2 ЗЗД и да намали размера на претендираната неустойка
при прекомерност. Поради това се поддържа , че прекомерността на неустойката не е
основание за нейната нищожност, защото да се приеме , обратното би означавало да се
обезмисли разпоредбата на чл. 92 ал.2 ЗЗД. Съдът неправилно бил съпоставил размер на
неустойката с определения от държавата размер на законната лихва , тъй като при уговорена
неустойка размерът на претърпените вреди не е нужно да се доказват за разлика от
обезщетението по чл. 79 ал.1 ЗЗД. Поддържа се , че именно поведението на ответницата и
1
допуснатата от нея забава е причината за натрупания значителен размер на неустойката
като се обръща внимание , че въпреки това ищцата е претендирала много по-малък размер
от действително дължимата по договора неустойка, тъй като сама е счела , че тази
неустойка надхвърля размера на действително претърпените от нея вреди. Моли се съда да
отмени постановеното съдебно решение в обжалваната част и да постанови ново, с което
установителният иска за неустойка по договора да бъде уважен.
В съдебно заседание, жалбоподателката чрез своят процесуален представител
поддържа жалбата. Не сочи нови доказателства. Претендира съдебно- деловодни разноски
само за внесена пред въззивна инстанция държавна такса.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата. В съдебно
заседание- същата редовно призована не се явява и не изпраща представител.
Настоящият съдебен състав на окръжен съд, като взе предвид доводите, наведени във
възивната жалба, както и съобразно събраните по делото доказателства и след като ги
преценени при условията на чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
В изпълнение на разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият състав извърши
проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима – отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран
субект, срещу подлежащ на обжалване акт.
С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК,
въззивният състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на
обжалваното съдебното решение в рамките, поставени от въззивната жалба съдът, след
преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че решението на
районния съд в обжалваната му част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение,
настоящият съдебен състав приема за неоснователни.
Първоинстнционното производство е образувано по предявени обективно
комулативно съединени искови претенции с правно основание в чл.422 ал.1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 79 ал.1 ЗЗД и чл. 240 ал.1 ЗЗД, чл. 92 ал.1 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД-за установяване
съществуването на вземания на ищцата М. П. Т. против ответницата Р. АНГ. ИВ. , както
следва : сумата в размер на 2000,00 лв. , като размерът на тази претенция в хода на процеса е
намален на 1630,00 лв. и сумата в размер на 3000,00 лв. – неустойка по чл. 4 от сключен
между страните договор за заем – за които вземания са издадени Заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 648/2020 г. по описа
на Пещерски районен съд.
Не е било спорно между страните, че въз основа на представения по делото
договор за заем с нотариална заверка на подписите от 08.08.2017 г. между тях е възникнала
облигационна връзка със заемно съдържание, по силата на която М.Т., е предала па Р.И. в
заем сумата от 7930,00 лв. и е уговорено тази сума да бъде върната в срок до 08.01.2018 г.
2
С отговора на исковата молба от страна на ответницата е направено възражение за
нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави /чл. 26, ал.1,
пр.З от ЗЗД/. В последното по делото заседание е направено и възражение за прекомерност
па неустойката /чл.92, ал.2 от ЗЗД/, което обаче съдът е приел за преклудирано и поради това
не го е подложил на преценка .
Този извод на районния съд е правилен и законосъобразен , като в решението не е
допуснато твърдяното от жалбоподателя процесуално нарушение. Действително – в срока по
чл. 131 ГПК ответницата не се е позовала на някоя от хипотезите свързани с намаляването
на неустойката по смисъла на чл. 92 ал.2 ЗЗД, поради това и би било недопустимо
районният съд служебно и по своя преценка да намалява размера на неустойката поради
прекомерност. Вярно е , че в случая се касае до граждански , а не за търговски договор, при
който в защитата си ответникът е имал правна възможност да направи възражение за
прекомерност на уговорената неустойка , тъй като тук забраната на чл. 309 ТЗ не важи. Но
като не е сторил това в срока за отговор по чл. 131 ГПК, правото му на това възражение се е
преклудирало съгласно чл. 133 ГПК. Възражението за недействителност на уговорка за
неустойка поради противоречие с добрите нрави и възражението за прекомерност на
действителна и валидна неустойка, но с искане за нейното намаляване – са две различни
възражения, с различна правна природа и различен правопораждащ фактически състав.
След като по делото длъжникът не се е възползвал от възможността да противопостави в
срок възражението за прекомерност по чл. 92 ал.2 ЗЗД , не съществува и законово
задължение за съда да преценява на собствено основание конкретния размер на
неустойката и да намалява нейния размер поради прекомерност.
Горните изводи обаче, по никакъв начин не изключват при своевременно заявено
възражение / както е в случая/ за недействителност на клаузата за уговорена неустойка ,
съдът да обсъди доколко една такава конкретно уговорена неустойка противоречи на
добрите нрави. При това разпоредбата на чл. 26 ал.1 ЗЗД е приложима , както за
граждански договори , така и за търговски сделки / като обща разпоредба / съгласно
препращащата норма на чл. 288 ТЗ.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, а
не към последващ момент /Тълкувателно Решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 ОСТК
на ВКС/. Затова е неоснователен довода на жалбоподателката, че с предявяване на по-малък
от уговорения в договора размер на неустойката , така претендираната неустойка не е
недействителна. Меродавно е съдържанието на клаузата за неустойка , така както е
уговорена между страните към момента на сключването на договора.
В случая, процесният договор за заем няма характеристиките на търговска сделка
по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ и приложимото право във връзка с уреждане на
взаимоотношения между страните са нормите на ЗЗД. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1
предложение трето ЗЗД намира приложение при такава сделка.В цитираната норма не е
дефинирано понятието "добри нрави", но тъй като законодателят е придал правно значение
на нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в
това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези
наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи и права и ценности, които са
общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения
като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са: принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения,
както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни
правни норми /чл. 20 ЗЗД /.
В тази връзка, въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на
3
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата
на договаряне, естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, вида на
самата уговорена неустойката и неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните от кредитора вреди от неизпълнението.При
преценка на съдържанието на уговорката по чл. 4 от договора, законосъобразно районният
съд е посочил след анализ на част от горните параметри, че формирането на неустойката в
размер на 0,5 % на ден – след изтичане на срока на договора / или 180 % на годишна база / ,
обосновава извод за нищожност, поради накърняване на добрите нрави. Още повече, че
предвидената неустойка е свързана със забавено изпълнение по договора и вредите от
такова договорно неизпълнение са винаги възможни и очаквани, поради което и са
определени по законов път / чл. 86 ал.1 ЗЗД /.При свободата на договаряне няма пречка
страните да уговорят и по-голям размер на мораторната неустойка / каквато е процесната /.
Действително - няма пречка , размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но основната цел на така уговорената неустоечна клауза е тя да не доведе
до неоснователно обогатяване. Уговореното в процесния договор по отношение на
неустойката при забава в плащанията на парично задължение в размер на 0,5 % на ден е
необосновано висока неустойка , което прави тази клауза нищожна - изначално към датата
на сключване на договора. Валидността й се преценява към момента на сключване на
съответния договор , а не с оглед конкретното неизпълнение и не зависи от последваща
преценка на кредитора , в какъв размер да я претендира.
Предвид изложеното обжалваната част от решението ще следва да се потвърди
като правилна и обоснована. Същото не страда от пороците изложени във въззивната жалба
по изложените по-горе съображения.
При този изход на делото , жалбоподателката няма право на разноски, а
ответницата не е претендирала такива , поради което съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
Водим от горното Пазарджишкият окръжен съд :
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260349/09.11.2021 г. на Пещерски районен съд постановено
по гр.д.№1063/2020 г. в обжалваната му част.
Настоящото решение на ПзОС не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал.3, т.1
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4