Решение по дело №6581/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 142
Дата: 11 януари 2023 г. (в сила от 11 януари 2023 г.)
Съдия: Ивета Миткова Антонова
Дело: 20211100506581
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 май 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 142
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА

Ванина Младенова
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506581 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното
производство - „М.К.“ООД срещу решение № 20054672/26.02.2021г. по гр.д. №
63379/2019г. на Софийския районен съд, 30-ти състав, в частта, с което спрямо него е
признато за установено, че П. М. К. не му дължи вземания по изп.д. № 20197240400186
по описа на ЧСИ В.Т., а именно: 380,00 лв. – адвокатски хонорар и 267,07 лв. – такси
по изпълнението, както и сумата от 105,00 лв. – разноски по ч.гр.д. № 439/2015г. по
описа на Видински районен съд предмет на изпълнителен лист от 14.05.2015г. и въз
основа на което е образувано цитираното изпълнително дело, поради изтекла
погасителна давност.
В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и и при
неправилно приложение на материалния закон и разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, като
счита, че вземанията за разноски не са погасени по давност.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение в обжалваната му част и да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.

Въззиваемата страна П. М. К. в срока за отговор на въззивна жалба по чл.263
ал.1 ГПК не подава такъв.
1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск и с правно основание чл.439 от ГПК
за признаване за установено спрямо ответника, че П. К. не дължи сумите по
изпълнителен лист от 14.05.2015г., както и разноските в образуваното въз основа на
същия и изпълнително дело № № 20197240400186 по описа на ЧСИ В.Т..

Решението на СРС е влязло в законна сила в частта, с което е признато за
установено спрямо жалбоподателя „М.К.“ООД, че П. К. не дължи вземания по изп.д.
№ 20197240400186 по описа на ЧСИ В.Т., а именно: 218,86 лв., от които 10,30 лв. –
главница и 205,56 лв. – неустойка, 97,80 лв. – законна лихва за периода 12.03.2015г. –
06.08.2019г., 3,313 лв. – неолихвени вземания, които са предмет на изпълнителен лист
от 14.05.2015г., поради изтекла погасителна давност.

Предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство е
отрицателния установителен иск относно сумите, представляващи разноски в
заповедното производство – 105,00 лв. и в изпълнителното такова – 380,00 лв. –
адвокатско възнаграждение и 267,07 лв. – такси по изпълнението.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от наведените оплаквания в жалбата.

При извършената проверка по реда на чл. 269 предл.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно, допустимо в частта, с
което е уважен отрицателният установителен иск за разноските по заповедното
производство в размер на 105,00 лв. и недопустимо в частта, с която е уважен
отрицателният установителен иск по чл. 124, ал.1 от ГПК – за разноските по изп.дело в
размер на 647,07 лв.
С иска по чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди,
че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в предмета на
тази искова претенция не се включват разноските по изпълнителното производство,
тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в самото
изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 ГПК. Разноските по изпълнението
могат да се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а
не с иск по чл. 439 ГПК /в този смисъл Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по
2
ч. т. д. № 404/2020 г., I т. о., ТК/.
Предвид изложеното, претенцията за установяване на недължимост на сумата
от 649,07 лв., от които 380,00 лева – адвокатско възнаграждение и 269,07 лв. начислени
такси от ЧСИ е недопустима, съответно недопустимо е решението на СРС в тази част.
Същото следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено в посочената част.

По правилността на съдебното решение в неговата допустима част въззивният
съд приема следното:

Няма спор между страните, а и се установява от приложения в
първоинстанционното произдводство изпълнителен лист от 14.05.2015г., че същия е
издаден въз основа на влезнала в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 17.03.2015г. по ч.гр.д. № 439/2015г. по описа на Видински
районен съд и с който ищеца П. К. е осъдена да заплати на „М.К.“ООД следните суми:
218,86 лв., от които 10,30 лв. – главница и 205,56 лв. – неустойка, 97,80 лв. – законна
лихва за периода 12.03.2015г. – 06.08.2019г., 3,313 лв. – неолихвени вземания, ведно
със законната лихва считано от 11.03.2015г., както и 25,00 лв. – разноски за държавна
такса и 80,00 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
От покана за доброволно изпълнение – л.20 от първоинстанционното дело
/изпратена на 23.07.2019г./, се установява, че въз основа на цитирания изпълнителен
лист от 14.05.2015г. е образувано изпълнително дело № 20197240400186 по описа на
ЧСИ В.Т. рег. № 724.

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него
заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След
подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за
съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 т. ГПК. Ако иск не бъде предявен в
предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което
установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната
разпоредба на чл. 416 ГПК. Следователно неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1
ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за
установяване на вземането по чл. 422 ГПК има за последица създаване на стабилитет
на заповедта за изпълнение. Именно защото законът е предвидил изрични и специални
способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред/чрез
установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при
влязла в сила заповед за изпълнение за оспорване на вземането/, е недопустим. Т.е.
оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни
на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с
които не могъл да се снабди в същия срок/. Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл.416 от ГПК/.
3



В настоящият случай предявеният иск по чл.439 от ГПК относно вземанията
предмет на изпълнителен лист от 14.05.2015г., в частност разноските, присъдени на
кредитора, е допустимо, доколкото се основава на новонастъпили факти – твърдения
на ищеца за изтекъл давностен срок на вземането, предмет на изпълнителното
производство.
Първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на изпълнителен
лист от 14.05.2015г. попадат в приложното поле на чл.111 б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД т.е.
същите се погасяват с кратката три годишна давност и ако горното е така относно
вземанията за неустойки и лихви, същият извод, не е приложим по отношение на
главницата от 10,30 лв., за която е приложима общата 5 годишна давонст – чл.110 от
ЗЗД.
На следващо място неправилен е изводът на СРС, че влязлата в сила като
заповед за изпълнение се ползва само с право на принудително изпълнение, но не
осъществява изискванията по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, защото изпълняемото право не е било
установено с влязло в сила решение.
Чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и
размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с
влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД
налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради
факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е
постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в
сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК.
Отделно от това би се стигнало до допускане на необоснован подход и резултат,
а именно на идентични по установително действие и изпълнителна сила
стабилизирани съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно
течението на давността. /В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. №
1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2482/2021 г., IV г. о., ГК, решение №3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV г.о. на
ВКС/.
Следователно по отношение на вземанията, предмет на влезнала в сила заповед
за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от
ГПК, независимо от вида на вземанията.
Следва да се има предвид, че вземането на разноски, присъдени със заповедта за
изпълнение, обаче е вземане, различно по характер от спорното вземане, предмет на
заповедта. То има различно основание /чл.78 ал.1 от ГПК/ и същност, самостоятелно
право, по отношение на което във всички случаи, е приложима 5- годишна погасителна
давност /чл.117 ал.2 от ЗЗД/. Същото в никакъв случай няма характера на вземане по
чл.119 от ЗЗД, като цитираната разпоредба има предвид допълнителни вземания,
които произтичат от погасеното по давност вземане /такава е връзката – главница-
лихва, главница-неустойка/.

4
При съобразяване на горните правни изводи настоящият състав счита, че към
датата на предявяване на исковата молба – 01.11.2019г. давността за вземането,
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
17.03.2015г. и изпълнителен лист от 14.05.2015г. по ч.гр.д. № № 439/2015г. по описа на
Видински районен съд, вкл. и досежно вземането за разноски от 105,00 лв. не е изтекла,
тъй като:
Доколкото няма изрично посочване кога е влезнала в сила заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. № 439/2015г. на Видински районен съд, следва
да се приеме, че това е най – късно момента на издаване на изпълнителния лист –
14.05.2015г. и от който момент започва да тече 5 годишен давностен срок. Въз основа
на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело през 2019г., като на
23.07.2019г. е изпратена до ищеца в настоящото производство покана за доброволно
изпълнение и към който момент давността не е изтекла. Съгласно разпоредбата на чл.
116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Съобразно мотивите по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК давността прекъсва с предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ
- насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т. н. Не
са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др.
В настоящият случай няма твърдения от страна на ответника по исковата молба,
нито представени доказателства, че след изпращане на покана за доброволно
изпълнение по процесното изпълнително производство за извършвани каквито и да са
изпълнителни действия.
Следователно в хода на изпълнителния процес давността не е прекъсвана т.е.
към дата 01.11.2019г. вземанията не са погасени по давност /давността изтича на
28.07.2020г. при съобразяване разпоредбата на чл.3 т.1 и т.2 от ЗМДВИП от
13.03.2020г. вкл. § 29 от ПЗР на същия закон и § 13 от ПЗР на Закона за изменение и
допълнение на ЗМДВИП,според които за периода от 13.03.2020г. – 20.05.2020г.
давностния срок е спрян./т.е. към датата на подаването на исковата молба ответникът е
имал ликвидно и изискуемо вземане спрямо ищеца за сумата от 105,00 лв.
,представляваща присъдени разноски по влезнала в сила заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК от 17.03.2015г.

Поради несъвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено в обжалваната му част,
а предявения иск – отхвърлен.

Разноски
С оглед с изхода на делото и направеното искане, на ответника в
първоинстанционното производство на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
5
присъдят разноски на въззивника и ответник в първоинстанционното производство,
както следва: в производството пред районния съд – 351,10 лв. – съответна на
обжалваната част от решението част от платено адвокатско възнаграждение в общ
размер от 500,00 лв. и подлежаща на заплащане от ищеца съобразно договор за правна
защита и съдействие – л.21 от същото дело; в производството пред въззивната
инстанция – 325,00 лв., от които 25,00 лв. – внесена държавна такса по въззивната
жалба и 300,00 лв. платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие -л.7 от настоящото дело и по списък по чл.80 от ГПК – л.20 от същото.
С оглед отхвърляне на иска за сумата от 105,00 ллв. и обезсилване на решението
за сумата от 649,07 лв., решението следва да бъде отменено и в частта, с което на
ищеца са присъдени разноски съответни на посочената част от решението, а именно за
присъдените в решението разноски над сумата от 105,75 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 20054672/26.02.2021г. по гр.д. №63379/2019г. по
описа на Софийски районен съд, 30-ти състав В ЧАСТТА, с което признато за
установено на основание чл.439 от ГПК, че П. М. К. с ЕГН: ******* и с адрес: гр.
София, район Оборище, ул. ******* и съдебен адрес: гр. София, ул. ******* не дължи
наМ.К.“ООД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
*******, офис 208 сумата от 649,07 лв., от които 380,00 лева – адвокатско
възнаграждение и 269,07 лв. начислени такси от ЧСИ по изпълнително дело №
20197240400186 по описа на ЧСИ В.Т. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази му част.

ОТМЕНЯ решение № 20054672/26.02.2021г. по гр.д. №63379/2019г. по описа на
Софийски районен съд, 30-ти състав В ЧАСТТА, с което:
- е признато за установено на основание чл.439 от ГПК, че П. М. К. с ЕГН:
******* и с адрес: гр. София, район Оборище, ул. ******* и съдебен адрес: гр. София,
ул. ******* не дължи наМ.К.“ООД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. *******, офис 208 сумата от 105,00 лв. – разноски по
изпълнителен лист от 14.05.2015г. издаден по ч.гр.д. № 439/2015г. по описа на
Видински районен съд и по който е образувано изпълнително дело № 20197240400186
по описа на ЧСИ В.Т., поради погасяването му давност;
-„М.К.“ООД е осъден да заплати на основание чл.78 ал.1 от ГПК на П. М. К. с
ЕГН: ******* и с адрес: гр. София, район Оборище, ул. ******* и съдебен адрес: гр.
София, ул. ******* разноски по делото за сумата над 105,75 лв.

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. К. с ЕГН: ******* и с адрес: гр. София, район
Оборище, ул. ******* и съдебен адрес: гр. София, ул. ******* иск с правно
основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо „М.К.“ООД с ЕИК:
6
******* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, офис 208, че не
дължи сумата от 105,00 лв. – разноски по изпълнителен лист от 14.05.2015г. издаден
по ч.гр.д. № 439/2015г. по описа на Видински районен съд и по който е образувано
изпълнително дело № 20197240400186 по описа на ЧСИ В.Т..

ОСЪЖДА П. М. К. с ЕГН: ******* и с адрес: гр. София, район Оборище, ул.
******* и съдебен адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на „М.К.“ООД с ЕИК:
******* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, офис 208, както
следва:
-на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските в първоинстанционното
производство в размер на 351,10 лв. /триста петдесет и един лева и десет стотинки/;
-на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноските по настоящото въззивно
производство в размер на 325,00 лв. /триста двадесет и пет лева/.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Препис от решението да се връчи на страните.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7