Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. П., 02.07.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи
търговски състав, в открито
заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАТЯ
ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 266/2018
год. по описа на ПАС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 84 от
14.02.2018 година, постановено по
т. дело № 437/2017 година по описа на Окръжен съд – П., е признато за
установено по отношение на Г.В.Р., ЕГН **********,***, и Т.Г.З., ЕГН **********,***, съществуването на
задължение на Т.Г.З. по запис на заповед
от 14.07.15 година в размер на 100 000 лв., ведно със законна лихва от 28.04.17 /датата на подаване на заявление за издаване
заповед за изпълнение/ до окончателното изплащане на сумата, за които суми е
издадена заповед за изпълнение № 4202/10.5.17 г. по ч.гр.д. № 6463/17 г. на П.ски
районен съд. Осъдена е Т.Г.З. да заплати на Г.В.Р. направени разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 6463/17 г. на П.ски районен съд в размер на 2002 лв.
държавна такса и 2 436 лв. адвокатско възнаграждение /за които е издадена
заповед за изпълнение № 4202/10.05.17/.
Осъдена е Т.Г.З. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на П.ски окръжен съд държавна такса в размер на 2 000 лв.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство Т.Г.З.. Поддържа се оплакване за
недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че е постановено, без
от ищцата да е внесена дължимата държавна такса по иска и без да са били налице
основания за освобождаването й от заплащане на държавна такса. Освен това във въззивната жалба са изложени оплаквания
за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение. Те се свеждат до неправилност на изводите на
съда, свързани с приложението на разпоредбата
на чл. 536 ал. 3 от ТЗ досежно уговореното със записа на заповед мястото на
плащане. Втората група доводи касаят нищожност на записа на заповед, свързана с
начина, по който е уговорен падежа на плащането, като се твърди, че в случая
има уговорени два падежа – конкретна дата, както и на предявяване. Поддържа се освен това, че подписването на
записа на заповед на дата 14.07.2015 година и уговорения падеж на същата дата
налагат извод за нищожност на сделката на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД – противоречие
с добрите нрави. За първи път с въззивната жалба е въведено и оплакване за
противоречие на записа на заповед със закона, тъй като с него е поето
задължение да се заплати сума в размер на 100 000 лева не по банков път,
каквото е изискването на законодателството за ограничаване на плащанията в
брой. При тези оплаквания е формулирано искане за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявения иск, като се присъдят на жалбоподателката
направените по делото разноски.
Срещу въззивната жалба е подаден
писмен отговор от ищцата в първоинстанционното производство Г.В.Р. с изразено становище за нейната
неоснователност. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното решение и
присъждане на разноските за въззивната инстанция.
Страните не са направили
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивната
жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно обжалване, а
именно от ответницата в първоинстанционното производство срещу решението, с което е уважен предявения срещу нея
иск.
При подаване на въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК
двуседмичен срок. Съобщението за изготвеното решение е връчено на Т.З. на 22.02.2018 година,
а въззивната жалба е подадена с вх. № 7186 от 07.03.2018 година.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна.
Пред Окръжен съд – П. по т. дело
№ 437/2017 година е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Искът е предявен от Г.В.Р. против Т.Г.З..
Искането е да се приеме за установено по отношение на ответницата съществуването на вземането на ищеца в размер
на 100 000 лева, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 6463/2017
година по описа на Районен съд – П. – 28.04.2017 година
до окончателното изплащане на сумата и да се присъдят на ищцата направените
разноски в заповедното и в исковото производство.
Твърди се, че ответницата дължи на ищцата посочената сума по запис на заповед от 14.07.2015
година. С този запис на заповед Т.З. се задължила
да заплати безусловно и
неотменимо, без протест, на Г.В.Р. сумата от 100 000 лева на 14.07.2015 година. Задължението не било изпълнено нито на
падежа, нито към момента на предявяване на иска.
По заявление на ищцата Г.Р. по чл. 417 от ГПК, подадено на 28.04.2017
година,
било образувано заповедно производство – ч.гр. дело № 6463/2017 година по описа на Районен съд – П.. По това
дело били издадени заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на записа на заповед / чл. 417 т. 9 от ГПК/ №
4202/10.05.2017 година, както и изпълнителен лист. Образувано било и
изпълнително дело № 20178260400269 година
по описа на ЧСИ А.А.. Ответницата подал
възражение по чл. 414 от ГПК. Поради това е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК с посоченото по-горе
искане. Претендира се присъждане на разноските, направени в исковото
производство, както и на тези, направени в заповедното производство.
Ответницата Т.З. е оспорил предявения иск по основание. В
преклузивния срок с отговора на исковата молба, както и с допълнителния
отговор по чл. 373 от ГПК тя е направила следните възражения срещу иска и е изложила следните обстоятелства, на които те се
основават:
В първоначалния отговор на
исковата молба твърди, че не е попълвала съдържанието и не е поставяла подписа
си под процесния запис на заповед. Твърди, че познава ищцата Г.Р. повече от двадесет години, че
двете са имали бизнес отношения – общ
магазин за продажба на мебели в Б., И.. От юни 2016 година отношенията им се
влошили по вина на ищцата, стигнало се
до завеждане на съдебни дела, до намеса на полицията и до закани от страна на
ищцата, че ще унищожи ответницата финансово, психически и морално в Б..
Ответницата в писмения си отговор е описала подробно отношенията си с ищцата,
без обаче да твърди, че процесният запис на заповед има връзка с техните бизнес
отношения, респ. без да въвежда в процеса наличието на каузално правоотношение,
по повод на което да е издаден процесния запис на заповед. Доводите й се свеждат
до това, че при наличието на бизнес отношения през продължителен период от
време, през който ответницата е подписвала множество документи, ищцата, за да
състави процесния запис на заповед, се е
възползвала от възможността да имитира подписа й, или да ползва празен лист
хартия, на който има неин подпис, положен за нуждите на съвместната им дейност,
или й е предоставила записа на заповед
за подпис между други документи. В писмения отговор ответницата категорично отрича процесният запис на заповед да е
подписан от нея и тя да е попълнила съдържанието му като израз на нейното
съгласие и волеизявлението й, че дължи на ищцата сумата от 100 000 лева.
Т.е. сделката според нея била нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД поради
липса на съгласие. Оспорени са съдържанието, подписа и датата на записа на
заповед.
Втората група доводи, които се
поддържат от ответницата в писмения отговор на исковата молба се свеждат до
това, че датата на издаване и датата на падежа по записа на заповед съвпадат –
14.07.2015 година, което налагало извод за нищожност на сделката на основание
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД - поради
противоречие на добрите нрави. Тъй като издателят на записа на заповед не бил в
състояние да заплати сумата от 100 000 лева в деня на възникване на
задължението, сделката била нищожна и на основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД – поради
невъзможен предмет.
Твърди се също от ответницата, че
записът на заповед не й е предявяван за плащане, като не можело да се приеме,
че подписването на документа означавало и предявяването му за плащане.
С допълнителната искова молба
ищцата е изразила несъгласие с доводите
и оспорванията в писмения отговор на исковата молба. Заявила е, че ще се ползва
от записа на заповед, чието съдържание, дата и подпис са оспорени и че фактите
и обстоятелствата, изложени в отговора, нямат отношение към предмета на спора,
доколкото няма въведено каузално правоотношение като предмет на предявения иск.
Оспорени са възраженията за нищожност на записа на заповед на посочените
основания от ответницата.
В допълнителния отговор на
исковата молба ответницата отново поддържа становището, че не е изпълнила
ръкописно текста на записа на заповед и не е положила подпис под него. Най-вероятно
подписът й бил прекопиран или пренесен или е използван подписан празен лист,
което било елемент от цялостното поведение на ищцата, насочено към умишлен
фалит на ответницата.
Едва в проведеното по делото
съдебно заседание пред първата инстанция на 25.01.2018 година ответницата чрез
процесуалния си представител е въвела и доводи за нищожност на записа на
заповед поради това, че липсва задължителен реквизит на записа на заповед, а
именно мястото на плащане не е попълнено, посочено е като място на плащане само
град П..
Останалите доводи, свързани с
нищожност на записа на заповед са въведени за първи път с въззивната жалба,
като съдът подробно ги описа по-горе.
Преди пристъпване към обсъждане
на събраните по делото доказателства и доводите на страните следва да се
посочи, че настоящата съдебна инстанция, макар и въззивна такава, ще се произнесе
по всички въведени в процеса основания за нищожност на записа на заповед,
включително тези въведени в откритото съдебно заседание пред първата инстанция
и с възизвната жалба. Става дума за императивни материалноправни норми, имащи
отношение към валидността на записа на
заповед, за чието приложение съдът е длъжен да следи и служебно, поради което
не може да се приеме наличието на преклузия на възраженията. В тази насока е
разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК.
Направените с въззивната жалба
доводи за недопустимост на първоинстанционното решение поради невнасяне на
дължимата държавна такса от ищцата са неоснователни. Действително при завеждане
на исковата молба ищцата не е внесла дължимата държавна такса. Към исковата
молба от 18.07.2017 година са приложени молба от същата дата от Г.Р. за
освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса на основание чл. 83 ал.
2 от ГПК и доказателства в подкрепа на твърденията й за липса на
достатъчно средства да я заплати. По това искане съдът се е произнесъл с
разпореждане № 5158 от 07.08.2017
година, с което е освободил ищцата от заплащане на дължимата държавна такса на
основание чл. 83 ал. 2 от ГПК. Едва след това е разпоредено и връчване на
препис от исковата молба с приложенията на ответницата за отговор. След
произнасянето на първоинстанционния съд по молбата по чл. 83 ал. 2 от ГПК и
освобождаването на ищцата от внасяне на ДТ, съдът е сезиран с редовна искова
молба. Оплакванията, че решението е
недопустимо като постановено по нередовна искова молба, е неоснователно. Следва
да се отбележи, че производството по чл. 83 ал. 2 от ГПК се развива между съда
и страната, поискала освобождаване от заплащане на държавна такса. Другата
страна, в случая жалбоподателката Т.З., не разполага с процесуална възможност
да оспорва акта на съда по чл. 83 ал. 2 от ГПК.
По делото е представен запис на
заповед от дата 14.07.2015 година, с който издателят Т.Г.З. безусловно, без протест и разноски се е задължила да заплати на П.В.Р. сумата от
100 000 лева на дата 14.07.2015 година срещу представянето на записа на
заповед.
Твърденията на ответницата, че
ръкописното съдържание на записа на заповед не е изпълнено от нея, както и че
подписът е подправен, пренесен от друг документ или е използван празен лист,
подписан от нея, се опровергават от приетата пред първата инстанция и
неоспорена от страните съдебно-почеркова експертиза. От заключението на вещото
лице С.С.– експерт в областта на почерковото изследване на документи се
установява, че целият ръкописен текст в процесния запис на заповед, включващ и
датата на издаване 14.07.2015 година, е изпълнен от Т.З.. Неин е и подписът
след издател в записа на заповед. С тази
експертиза са опровергани направените от ответницата оспорвания на
съдържанието, датата на съставяне и авторството на записа на заповед.
Представените от ответницата
писмени доказателства на испански език с превод на български език,
представляващи преписи от съдебни решения нямат отношение към спора по
настоящото дело. Те са съставени през 2016 и 2017 година и не биха могли да
имат отношение към записа на заповед, съставен на 14.07.2015 година. Въз основа
на тях не могат да се правят каквито и да е изводи за отношенията между
страните по спора към момента на издаване на записа на заповед. Още повече, че
твърденията на самата ответница са за
влошени отношения с ищцата от средата на месец юни 2016 година, а по делото е
установено, че записът на заповед е написан собственоръчно и подписан от нея
още на 14.07.2015 година. А и влошените
отношения между страните, дори да бяха установени, не биха
могли по никакъв начин да повлияят на валидността на записа на заповед и на
съществуването на задълженията по него.
Записът на заповед е издаден на
14.07.2015 година, като с него е уговорен падеж на задължението на същата дата
– 14.07.2015 година. Само по себе си това обстоятелство не дава основание да се
приеме, че той е нищожен като противоречащ на добрите нрави. Записът на заповед е абстрактна сделка. Без да
има по делото въведени обстоятелства, свързани с каузални отношения между
страните, не може да се приеме накърняване на добрите нрави само и единствено
поради съвпадане на датата на издаване и датата на падежа. Изводи в тази насока
биха могли да се правят единствено ако се твърдяха и ако бяха установени
конкретни каузални отношения. Без такива твърдения и доказателства от една
страна и при изрично изразената воля на издателя на записа на заповед падежът
на задължението да съвпада с датата на издаването не може да се приеме
накърняване на добрите нрави, респ. не може да се направи извод за нищожност на
това основание.
Доводите за несъответствието на записа на заповед на
изискванията по чл. 535 от ТЗ за неговото съдържание в частта за уговорения падеж също са неоснователни. С процесния запис на
заповед е уговорен падеж на фиксирана дата
– 14.07.2015 година. Съгласна
разпоредбата на чл. 486 ал. 1 от ТЗ, към която препраща чл. 537 от ТЗ, единият
от начините за определяне на падежа на записа на заповед, е на определен
ден. Именно по този начин е определен
падежа в процесния запис на заповед. Обстоятелството, че преди датата е посочено, че плащането следва да
стане срещу представянето на записа на заповед не променя уговорения падеж.
Няма уговорка за падеж на плащане „ на предявяване“ наред с падежа на фиксирана
дата. Поради това съдът намира, че доводите за нищожност на
записа на заповед поради посочване на падежа на задължение по два различни
начина - на предявяване и на определен ден - 14.07.2015 година, са неоснователни. Изискването за представяне
на записа на заповед на уговорения падеж
от поемателя на издателя касае
уреждане на отношенията между страните при
реалното изпълнение на задължението за плащане по записа на
заповед. Тази уговорка в записа на
заповед обаче не представлява уговорен падеж „на предявяване“. В тази връзка
както доводите за нищожност на записа на заповед поради определяне на падежа по
два различни начина, така и доводите за недължимост на сумата поради липса на
предявяване на записа на заповед са неоснователни. Задължение за предявяване
съществува при определяне на падежа по чл. 486 ал. 1 т. 1 и т. 2 – на
предявяване или на определен срок след предявяване. При падеж на определен ден,
посочен в записа на заповед, предявяването му не е необходимо.
Неоснователен е и доводът за
нищожност на записа на заповед поради невъзможен предмет. Наличието или липсата
на парични средства в размер на 100 000
лева, колкото е сумата по записа на заповед, у издателя му П.Г.З. към момента
на подписване на записа на заповeд и към
настъпване на падежа, респ. дали финасовото й състояние е позволявало да
заплати тази сума на падежа, са обстоятелства, които нямат отношение към
валидността на записа на заповед. Съгласно изричната разпоредба на чл. 81 ал. 2 от ЗЗД
обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на
задължението, не го освобождава от отговорност.
Пред въззивната инстанция за
първи път се поддържа довод за нищожност на записа на заповед поради
противоречието му със закона.
Ответницата се е позовала на разпоредбите на закона за ограничаване на
плащанията в брой, твърдейки, че при съществуващи ограничения за плащане в брой
на суми от и над 10 000 лева / чл. 3 от закона/, записът на заповед бил
нищожен, тъй като не бил предвидил плащането на сумата от 100 000 лева да
се извърши по банков път. Съдът намира доводите за нищожност на записа на
заповед на това основание за неоснователни. На първо място, съдържанието на
записа на заповед касае размерът на поетото задължение, но не и начинът, по
който ще се изпълни то. Освен това,
дори при допуснато нарушение на разпоредбите
на ЗОПБ, касаещо изпълнението на задължения по договор, санкцията не е нищожност на договора. Извършено плащане на суми над 10 000 лева не по банков път
не се отразява на надлежността на плащането.
ЗОПБ е предвидил само административно-наказателна отговорност за
дееца - чл. 5 и чл. 6 от ЗОБП. В тази
насока е и практиката на ВКС / определение
№ 70 от 09.02.2016 година на ВКС по ч.т. дело № 499/2015 година на ІІ т.о./.
Последната група доводи са
свързани с липса на задължителен реквизит в записа на заповед, а именно с непосочване на мястото на плащане. Видно от
съдържанието на записа на заповед, в него е вписано като място на плащане град П., без да е
конкретизиран адрес. Посочено е в записа
на заповед като място на издаване град П., ул. „Б.“ № 10. Доводите, че това не
е адрес, на който ответницата Т.З. е адресно регистрирана, са без значение.
Мястото на издаване на записа на заповед е вписано собственоръчно от издателя Т.З.,
което е установено от съдебно-почерковата експертиза. В закона липсва въведено
изискване мястото на издаване да съвпада с постоянен или настоящ адрес на
издателя. Достатъчно е да е посочен конкретен адрес, на който е издаден записа
на заповед, което в случая е сторено. При наличието на посочен конкретен адрес
на мястото на издаване е приложима презумпцията на чл. 536 ал. 3 от ТЗ, според
която ако не е уговорено друго, мястото
на издаването се смята за място на плащането
и за местожителство на издателя.
Съдът не споделя доводите на
ответницата, че след като е посочено, че мястото на плащане е град П., без да е
конкретизиран адрес, разпоредбата на чл. 536 ал. 3 от ТЗ е неприложима. Фактът,
че като място на плащане е посочен само града, който съвпада с града, в който е
издаден записа на заповед, без да има конкретен адрес, не дава основание да се
приеме, че волята на страните е била плащането да се извърши на друго място,
различно от мястото на издаване на записа на заповед. Напротив, след като в
записа на заповед е вписан само един адрес
в град П. – този на мястото на издаване, а след това като място на
плащане е посочено отново само град П., без адрес, следва да се приеме, че
плащането следва да е на адреса на
издаването на записа на заповед. Дали е
посочен само града като място на плащане
или изобщо няма посочване на място на плащане, различно от мястото на издаване,
разпоредбата на чл. 536 ал. 3 от ТЗ е
приложима. Не може да се направи извод за нищожност на записа на заповед поради
липса на посочено в него място на плащане.
Съдебната практика, на която се е
позовал процесуалния представител на жалбоподателката, касае други хипотези.
Решение № 225/28.03.2014 година по т. дело № 948/2012 година на ВКС, ІІ т.о., е
постановено в хипотеза, при която освен посочено място на плащане, в записа на
заповед не е имало и посочен конкретен адрес на мястото на издаване, поради
което е била неприложима презумпцията на чл. 536 ал. 3 от ТЗ.
В случая обаче има конкретно
посочено в записа на заповед място на издаване, поради което презумпцията на
чл. 536 ал. 3 от ТЗ е приложима. В този
смисъл е разпоредбата на чл.536, ал.1 ТЗ. Тя постановява,
че документ, който не съдържа някои от посочените в чл.535 ТЗ реквизити, не е
запис на заповед, освен ако става дума
за три от реквизитите на чл.535 ТЗ -
падеж, място на издаване и място на плащане. Според цитираната разпоредба липсата на тези три реквизита в записа на
заповед не води до неговата нищожност,
ако е възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл.536, ал.2 - ал.4 ТЗ.
Пред такава хипотеза / приложение на презумпцията на чл. 536 ал. 3 от ТЗ/ сме
изправени по настоящото дело, поради което записът на заповед не е нищожен.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора
жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по въззивната
жалба разноски за настоящата инстанция.
Ответницата Г.Р. претендира присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение освен за въззивната и за първата
инстанция. Следва да се посочи, че въззивната инстанция не дължи произнасяне по
искането за разноски за първата инстанция. Процесуалната възможност да се
претендират разноските за първата инстанция съществува за страните до
приключване на производството пред тази инстанция. Това е крайният срок, до
който могат да бъдат направени исканията и да бъдат представени доказателствата
за направените разноски. Процесуалният пропуск на страната не е основание
искането да бъде направено пред горната инстанция. В случая ищцата е
претендирала от първоинстанционния съд разноски за първоинстанционното
производство – заплатено адвокатско възнаграждение, без обаче да е имало данни
за уговорено и заплатено такова и без да е представен списък по чл. 80 от ГПК. Това е основанието, поради което
първоинстанционният съд не е присъдил разноски на ищцата. Ищцата не е упражнила
и правата си по чл. 248 от ГПК да иска
допълване или изменение на решението в частта за разноските. При това положение
настоящата съдебна инстанция не дължи произнасяне по въпроса за разноските за
първата инстанция.
Пред настоящата инстанция е
представен от Г.Р. списък за разноските и е направено искане за присъждане на
сумата от 8000 лева заплатено адвокатско възнаграждение. Представеният договор
за правна защита и съдействие установява, че тя действително е заплатила на
процесуалния си представител сумата от 8000 лева, но за процесуално
представителство както пред първата, така и пред въззивната инстанция.
Адвокатско възнаграждение се дължи за всяка съдебна инстанция. С оглед на това
съдът приема, че за въззивната инстанция то е в размер на 4000 лева.
Процесуалният представител на
жалбоподателката е направил възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното адвокатско възнаграждение.
При цена на иска от 100 000
лева минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл.
7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е 3530 лева. Заплатеното адвокатско възнаграждение от 4000 лева
за тази инстанция не е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна
сложност на делото, поради което не се налага неговото намаляване.
По изложените съображения П.ският
апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 84 от 14.02.2018 година, постановено по т.
дело № 437/2017 година по описа на Окръжен съд – П..
ОСЪЖДА Т.Г.З., ЕГН **********,*** , да заплати на Г.В.Р.,
ЕГН **********,***, направените
пред въззивната инстанция разноски в размер на 4000 лева заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.