Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260368
11.03.2021г.,
гр.Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в публичното заседание на осемнадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
С участието на секретаря П.Георгиева като
разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 3148/ 2020г по описа на
ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258,
ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по
въззивна жалба на „Лайт кредит“ ООД- гр. Пловдив, представлявано от управителя
Н. М., чрез адв. П. П.,*** против Решение № 260850/ 14.10.2020г. постановено по
гр. д.№ 17751/ 2019г. по описа на Пловдивски районен съд – ХVIII гр. с., с
което дружеството е осъдено да заплати на Й.Т. *** 8 226,99 лв - главница, платена при начална липса на
основание по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № 5593/
11.06.2014г., ведно със законната лихва, начиная от 30.10.2019г. до
окончателното изплащане, както и на жалбоподателя са възложени направените по
делото разноски от ищцата и адв. възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата на основание чл.38, ал.2 З Адв.
По изложени оплаквания в жалбата се иска отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявения иск.
Постъпил
е писмен отговор от въззиваемата Й.Т. чрез адв.К.К., оспорва жалбата като
неоснователна, моли да се потвърди обжалваното решение и присъди адв.
възнаграждение на основание чл.38 З Адв.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид
събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, намери
следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна и е в
законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на
разглеждане по същество.
Съдът е сезиран с иск с правно
основание по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане от страна на ответното дружество
сумата 8226,99 лв – недължимо платена главница по клауза за възнаградителна
лихва по договор за заем № 5593/ 11.06.2014г. , ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Безспорно
е установено по делото, че между страните е сключен процесният договор от
11.06.2014г. , по който ищцата е получила заемни средства в общ размер от
15 000 лева и който е бил обезпечен с договорна ипотека върху собствен на
кредитополучателката недвижим имот. Уговорено в договора било договорно
възнаграждение в размер на 3,146 % месечно, ГПР 49.580%, главницата и
договорното възнаграждение платими на 24 равни месечни вноски всяка от които в
размер на 925,94 лв в периода от 11.07.2014г. до 11.06.2016г., с краен падеж на
датата 11.06.2016г.
Обстоятелствата,
на които е предявен осъдителния иск за недължимо заплатено договорно
възнаграждение по заемното правоотношение , са притежавано от ищцата качество
на потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП, нищожност на клаузата по
договора, определяща начина на формиране на лихвения процент като произволен,
поради което противоречие с морала и добрите нрави.
Писмен
отговор по исковата молба от ответника не е постъпил по делото. В съдебно
заседание ответникът оспорил предявения иск.
С
обжалваното решение съдът е анализирал съдържанието на процесния договор /
бланков/ от гледна точка на изискванията на чл.11 от ЗПК, както и уредените в
чл.22/ ред. ДВ бр.12.05.2010г./ основания за недействителност при неспазване на изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9. В резултат на това е
констатирана недействителност на договора поради нарушаване на чл.11, т.10 ЗПК
относно посочване на общо дължимата сума за погасяване от потребителя, както и
изхождайки от разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК е установена липсата в процесния
договор на общия размер на дължимата възнаградителна лихва поради посочване
само на 3,146%, както и точната дължима обща сума към момента на сключване на
договора, поради което потребителят не би могъл да знае колко точно се оскъпява
кредита му, което от своя страна противоречи на изискването на чл.11, т.10 ЗПК
за наличие на яснота.
С
въззивната жалба се възразява, че в гл.VI, чл.8 – разходи по заема , е посочена
както месечната лихва, така и инкорпориран в самия договор погасителен план, по
ясен начин била посочена месечната вноска за 24 месеца, поради което по
категоричен начин може да се направи заключение за общата дължима сума; с
последващ анекс от 08.07.2015г. е била постигната новация на задължението с
предоставяне допълнителни 8783,92 лв в заем при същите лихвени условия с
намалена погасителна вноска и удължаване на периода на договора, от
погасителния план от който можело да се види общата дължима сума, лихвеният
процент бил фиксиран, без скрити такси и допълнителни плащания, в чл.8, ал.3
било посочено как се формира и плаща лихвата / само върху непогасената
главница/.В чл.8, ал.7 е посочен ГПР – 49,58 %, който бил в съответствие със
законоустановения такъв.
Жалбата
е неоснователна. Предвидените в чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 ЗПК формални
изисквания са императивни и изискванията за точно определени като текст и ясна
информация в съдържанието на договора следва да гарантира преценката на
потребителя към момента на сключването относно икономическите условия по него.
В насока на това видно е и от чл.8, ал.1 от процесния договор, че договорното
възнаграждение е изразено в месечна лихва в размер на 3,416%, а по чл.8, ал.7
от договора годишният процент на разходите е в размер на 49,580 % , без
посочване кои и какви именно разходи се включват, съобразно изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съответно взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР. С оглед на това направените фактически и правни изводи на
съда в обжалваното решение за недействителност на процесния договор за заем на
посочените основания се намират за правилни, а обжалваното решение подлежи на
потвърждаване.
С оглед изхода от правния спор пред въззивната инстанция на процесуалния
представител на въззиваемата следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв на основание чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.9, ал.1 от НМРАВ.
Водим
от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.I ГПК въззивният съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260850/ 14.10.2020г.
постановено по гр. д.№ 17751/ 2019г. по описа на Пловдивски районен съд – ХVIII
гр. с.
Осъжда
„Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на адвокат К.Й.К.,***
сумата 300 лева / триста лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38,
ал.2 ЗА.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: