№ 1321
гр. София, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501680 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение от 04.01.2021 г. по гр.д. 3305/2017 г. по описа на СГС, I-16 състав,
„ОЗК-Застраховане” АД, ЕИК: ********* е осъден да заплати на Г. Н. Т. и Т. И. Т. сумите
от по 50 000 (петдесет хиляди) лв. на всеки на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, от смъртта на сина им И. Т. Т., в
резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 24.12.2012 г., около 04,50
часа, на главен път 1-1 /Е-79/, на км. 164 + 200 между гр. Мездра и гр. Ботевград за разклона
на с. Дърманци,по вина на М. Х. М., чиято гражданска отговорност като автомобилист за
вреди, причинени при управление на товарен автомобил “Ивеко MX 190 Е 31 Курсор" с
рег. № ******** към посочената дата е застрахована при „ОЗК-Застраховане” АД, ведно със
законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на деликта - 24.12.2012 г. до
окончателното им изплащане, като са отхвърлени исковете за горницата от по 50 000 лв. до
пълно предявените размери от по 100 000 лв. Съдът се е разпоредил и по въпросите за
отговорността за разноски и адвокатско възнаграждение в съответствие с нормите на чл. 78
ГПК и чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от процесуален представител
на „ОЗК-Застраховане” АД. Оплакванията в жалбата е свързани с твърдяна порочност на
съдебния акт поради неспазване на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оспорва се
преценката на съда да не допусне допълнителна техническа експертиза и се счита, че
1
съпричиняването на починалия надхвърля установените от СГС 50%. Сочи още, че не било
обсъдено от първоинстанционния съд възражението за изтекла погасителна давност за
увеличените размери на исковете по реда на чл. 214 ГПК. От САС се иска да намали
размерите на обезщетенията за неимуществени вреди за сумите до по 15 000 (петнадесет
хиляди) лева за всеки от двамата ищци. Претендират се разноски.
Въззиваемите оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна, а пред
апелативния съд не са събирани нови доказателства.
Видно от съдържанието на въззивната жалба и подадения отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК, между страните не се спори пред САС за наличието на всички елементи от
фактическия състав на исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), като доказателство за това е и
частичното оспорване на първоинстанционното решение. Съшото е влязло в сила за сумите
до 15 000 лв. за всеки от въззиваемите, представляващи заместващо обезщетение за техните
болки и страдания. С оглед чл. 269 ГПК и въведеният с него непълен въззив, САС трябва да
се произнесе само по спорните въпроси в жалбата на застрахователя, тъй като обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Първото оплакване на въззивника е свързано с твърдяно необсъждане на
наведено възражение за изтекла погасителна давност по отношение исковите претенции.
Става дума за това, че първоначално, те са били предявени за по 50 000 лв. от ищците Т.и, а
впоследствие – увеличени до 100 000 лв. за всеки с молба по реда на чл. 214 ГПК, което
увеличение е допуснато от съда. Застрахователят е направил възражение, че за увеличената
част от исковете е изтекла погасителната давност по чл. 110 ЗЗД, защото към момента на
увеличението са минали повече от пет години от осъществяване на деликта. Въззивникът
счита, че е нарушено постановеното от ВКС в ТР 3/22.04.2019 г. по ТД 3/2016 г. на ОСГТК
относно спирането и прекъсването на давностния срок и частичните искове.
Действително, процесуален представител на „ОЗК-Застраховане” АД е възразил
в открито съдебно заседание на 15.04.2019 г. за наличие на погасителна давност, но само за
сумите над 50 000 лв. за всеки от ищците, тъй като с молба от 12.04.2019 г. по реда на чл.
214 ГПК е направено такова увеличение на исковете, което е и допуснато. Предвид това, че
ПТП е реализирано на 24.12.2012 г., то няма съмнение, че предвид приетото от ВКС в ТР
3/22.04.2019 г. по ТД 3/2016 г. на ОСГТК, то за вземанията, търсени след 24.12.2017 г.,
давността по чл. 110 ЗЗД е изтекла и в този смисъл, правопогасяващото възражение се явява
основателно.
Софийският градски съд обаче е уважил претенциите на сем. Т.и в рамките на
първоначално предявените размери от по 50 000 лв. за всеки от ищците. За тези суми не е
налице спор между страните, че погасителната давност по чл. 110 ЗЗД не е била изтекла
(деликта е осъществен на 24.12.2012 г., а исковата молба е предявена на 16.03.2017 г.).
Липсва произнасяне plus petitum, при което не е налице и недопустимост на обжалваното
решение.
В този смисъл, първоинстанционният съд се е съобразил с практиката,
2
обективирана в решение 63/08.07.2019 г., постановено по т. д. 2013/2018 г. по описа на
ВКС, ТК, І т.о., съобразно което при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на
обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се
наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на
вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна
граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при
преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда.
Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл.51
ал.2 ЗЗД, но не повече от претендирания. В този смисъл, СГС е преценил, че справедливият
размер на обезщетенията за неимуществени вреди (по смисъла на чл. 52 ЗЗД) е 100 000 лв.,
но е намалил същите с 50% принос, за да присъди окончателно по 50 000 лв. на всеки. Така,
че изричното непроизнасяне на първостепенния съд по повдигнатия от застрахователя
въпрос за погасителната давност, не се е отразило нито на валидността и допустимостта,
нито на правилността на обжалваното решение. Това е така, защото след прилагане на
редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се е стигнало до присъждане на вземания от по 50 000 лв.,
колкото са били заявени с исковата молба и за които не е налице погасяване по давност. Тук
следва да се подчертае и важното обстоятелство, че във въззивната жалба няма изрични
оплаквания по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, т.е. не се оспорва преценката
на съда, че справедливия размер на обезщетенията преди да бъдат намалени поради
съпричиняване е по 100 000 лв.
Второто оплакване е, че неправилно първостепенния съд, бил приел, че
съпричиняването от страна на починалия било само 50%, докато дружеството-въззивник
намира, че трябвало приноса за реализиране на вредносния резултат да бъде значително по-
висок. Това оплакване съшо е неоснователно по следните причини:
Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище (решение № 45/
15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. №
1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение
№ 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ІІ т. о. и други), че намаляването на
обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на
причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение
обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква.
Или, от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на
пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди.
Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното
поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат.
В конкретния случай, предвид изслушаните САТЕ в първата инстанция, безспорно между
3
страните е това, че починалият син на ищците И. Т. е допринесъл за настъпване на
инцидента. Това е така, защото последният е управлявал лекия автомобил,
под въздействието на алкохол, занчително над допустимата норма, а освен това и се е
движил частично в платното за насрещно движение, изменяйки траекторията си на
движение. Принос в размер на 50 %, колкото е определил и СГС не е никак малък, но и не
следва да се увеличава. Такова съпричиняване съответства на установените по делото факти
и обстоятелства, вкл. и на това, че част от възраженията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на
застрахователя са неоснователни – например, това за непоставен предпазен колан. Според
в.л. инж. Х. (изготвил автотехническата експертиза) изходът за Т. е щял да бъде при всяко
положение летален и то без значение, дали е бил с колан или е бил без такъв. От което
следва да се направи извод, че липсва каквато и да е причинно-следствена връзка между
поведението на Т. и носенето/неносенето на колан от негова страна.
Третото и последно оплакване в жалбата на „ОЗК-Застраховане” АД е, че необосновано
първоинстанционния съд не бил допуснал изготвяне на СМЕ за установяване на всички
обстоятелства около настъпването на процесното ПТП и причините за реализирането му.
Оплакването е неоснователно, защото по останалите медицински въпроси, е налице
обсъждане от лекар в ескпертиза, приета от първата инстанция. Що се отнася до степента на
алкохолно опиянение при починалия Т., то не е налице спор между страните, че такова
опиянение е имало, както и че то е повлияло върху реакциите му като шофьор. Това
обстоятелство не само, че не е спорно, но то е залегнало и при преценката на съда за
определяне размера на приноса на починалия по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при което не е
необходимо изслушване на СМЕ за тези факти. Не са налице предпоставките по чл. 266, ал.
2 и 3 ГПК, поради което и такава СМЕ не е допусната и от въззивния съд.
По изложените съображения въззивната жалба е изцяло неоснователна, а решението
на градския съд ще трябва да се потвърди в атакуваните му части. Ето защо, на
процесуалния представител на въззиваемите, следва да се присъди адвокатско
възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата за настоящата инстанция в размер на
3 156 (три хиляди сто петдесет и шест) лева с ДДС съобразно приложения списък по чл. 80
ГПК по делото.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 04.01.2021 г. по гр.д. 3305/2017 г. по описа на СГС,
I-16 състав в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „ОЗК-Застраховане” АД, ЕИК: ********* да заплати на основание чл. 38
от Закона за адвокатурата възнаграждение за втората инстанция на Адвокатско дружество
„О. К.”, ЕИК: ********* в размер на 3 156 (три хиляди сто петдесет и шест) лева с ДДС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
4
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5