ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 219
гр. Бургас, 06.08.2019
г.
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, в
закрито заседание, проведено на шести август през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ПОПОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНГЕЛ ГАГАШЕВ
мл. съдия КРАСЕН ВЪЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Гагашев ВЧНД № 795
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 243 ал. 8, вр. ал. 7 от НПК.
С определение
от 04.06.2019 г., произнесено по ЧНД № 2161/2019 г., Районен съд – Бургас е потвърдил
Постановление на Районна прокуратура – Бургас от 13.05.2019 г. за прекратяване
на наказателното производство по ДП № 286/2014 г. по описа на „Икономическа
полиция“ при ОД на МВР - Бургас, пор. № 1716/2014 г. по описа на Районна
прокуратура – Бургас, водено за престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК.
Определението на РС – Бургас
е обжалвано от юрисконсулт П.П., като пълномощник на „***“ ЕАД С. , с доводи за незаконосъобразност и неправилност
на прекратителното прокурорско постановление и на атакуваният съдебен акт. Изразява
се становище за доказаност на обвинението, поради което се иска, въззивният съд
да отмени обжалваното първоинстанционно определение и да върне делото на прокурора
с указания за задължителното прилагане на закона.
След
като се запозна с наведените в жалбата доводи и след служебна проверка на
събраните, и приложени към ДП № 286/2014 г. по описа на „Икономическа полиция“
при ОД на МВР - Бургас, пор. № 1716/2014 г. по описа на Районна прокуратура –
Бургас доказателства, в пределите на правомощията си по чл. 243 ал. 8 от НПК,
Бургаският окръжен съд прие за установено следното:
Посоченото
вече досъдебно производство, е образувано на 11.06.2014 г. по реда на чл. 212
ал. 2 от НПК за това, че на 13.01.2012 г. в гр. Бургас, противозаконно е била
присвоена владяна чужда движима вещ – лек автомобил марка „***“, модел „***“ с рег. № ***, собственост на „***“ ЕАД – С.,
деяние, представляващо престъпление по чл. 206 ал.1 от НК.
В
хода на воденото разследване били разпитани свидетели, приобщени били множество
писмени доказателства, била проведена очна ставка, изготвено било заключение по
назначена съдебно-оценителна експертиза. В хода на разследването не е бил
привлечен конкретен обвиняем.
С постановление от от
13.05.2019 г. наблюдаващият делото прокурор при Районна прокуратура – Бургас прекратил
наказателното производство по № 286/2014 г. по описа на „Икономическа полиция“
при ОД на МВР - Бургас, пор. № 1716/2014 г. по описа на Районна прокуратура –
Бургас, водено за престъпление по чл. 206 ал.1 от НК, посочвайки
прекратителното основание по чл. 243 ал. 1, т. 1, вр. чл. 24 ал. 1, т. 1 от НПК.
В обстоятелствената част на постановлението, прокурорът подробно и систематично
изложил кои съставомерни факти и обстоятелства приема за изяснени от събраните при
разследването доказателства, и въз основа на приетата от него за установена
фактическа обстановка направил извод, че липсва осъществено престъпление,
поради обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното деяние.
Обосновавайки правните си изводи, прокурорът посочил за безспорно установено
твърдяното от ощетеното дружество фактическо разпореждане с инкриминираната
вещ, но приел, че у извършителя на това разпореждане не е бил формиран умисъл
за своене на вещта. Според прокурора, нарушението на клаузите на лизинговия договор
е представлявало основание за развалянето му, но не може да се приеме за
фактическо разпореждане с вещта по смисъла на чл. 206 ал.1 от НК, т.е., с
намерение за противозаконното й своене, доколкото липсвали доказателства за наличие
на присвоително намерение. Наред с това, прокурорът приел, че липсва
съставомерен отказ на лизингополучателя да върне инкриминираната вещ, доколкото
липсвал надлежно развален договор за лизинг, а само при това обстоятелство за
владетеля на вещта възниквало задължение да я върне на собственика. Според
прокурора, проведените телефонни разговори, не представляват надлежно
уведомяване за прекратяване на договора и съответно не могат да обосноват
субективната страна на престъплението по чл. 206 от НК. Не на последно място
прокурорът отчел обстоятелството, че страна по лизинговия договор е било
юридическо лице, а не конкретно физическо лице и в този контекст, при смяна в
управлението на дружеството, отговорностите по вземане на решения свързани с
управлението на активите и пасивите му се прехвърлят върху новоизбраните лица. В
конкретния случай, според прокурора, предвид чл. 26 от Устава на дружеството –
лизингополучател, Съветът на директорите управлявал дружеството, като
стопанисвал и опазвал имуществото на дружеството, вземал решение за ползване на
заеми от дружеството и др., т.е, според прокурора, отговорността за решението
да не се върне инкриминираната вещ е колективна, а не лична.
Прекратителното
постановление на прокурора било обжалвано от пълномощника на ощетеното
юридическо лице, като по този повод било образувано ЧНД № 2161/2019 г. по описа
на Районен съд – Бургас. С определение от 04.06.2019 г. първостепенният съд
потвърдил обжалваното прекратително постановление на Районна прокуратура – Бургас.
Съдът преценил, че в рамките на приключилото наказателно производство,
разследването е било проведено обективно, всестранно и пълно, но липсва
извършено престъпление.
При
така установените обстоятелства, настоящият въззивен състав намира жалбата, с
която е сезиран, за процесуално допустима. Тя е подадена в законоустановения
срок от юрисконсулт, редовно упълномощен като представител на юридическо лице,
претендиращо да е ощетено от разследваното деяние. Това обуславя правният
интерес да се търси проверка на не влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол по смисъла на чл. 243 ал. 7 от НПК. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Настоящият
въззивен състав намира, че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си
по чл. 243 ал. 5 и сл. от НПК и е извършил проверка относно обосноваността и
законосъобразността на атакуваното пред него постановление на прокурора.
Първостепенният съд сам е извършил анализ на събрания до този момент в
досъдебното производство доказателствен материал и е изложил в мотивите на
атакуваното определение подробна фактическа обстановка, върху която да гради
правните си изводи. Настоящият въззивен състав възприема изцяло установената от
прокуратурата и първостепенният съд фактическа обстановка, тъй като същата е
установена от категорични и непротиворечиви доказателства и доказателствени
средства.
От фактическа страна, по делото следва да се приеме за
безспорно установено, следното:
Дружеството „***“ АД е било учредено на 29.03.2006 г. Две
години по-късно същото било преименувано на „***“ АД, със седалище и адреса на
управление****.
На 14.01.2008 г., с решение на членовете на Съвета на
директорите с председател свид. С.Ж., било проведено събрание, на което свид. В.К.
бил избран за изпълнителен директор на това дружество. К. заемал тази длъжност до
12.01.2012 г., когато за изпълнителен директор на дружеството бил избран П.Г. Със
същото решение бил променен и състава на Съвета на директорите – свид. С.Ж., неговата
съпруга М.Ж. и свид. В.К. били освободени като членове на Съвета, а на тяхно
място били избрани нови членове – лицата Г.Д., С.П. и П.Г. Това обстоятелство
било вписано в Търговския регистър на 08.03.2012 г. и влязло в сила в същия
ден, съгласно чл. 231 ал.4 от Търговския закон. Следователно, до 08.03.2012 г.
правомощията на изпълнителен директор на дружеството по закон следвало да бъдат
упражнявани от свид. В.К, а след тази дата преминали върху П.В.Г. по силата на
договор за възлагане на управление, сключен на 12.01.2012 г.
На 28.04.2009 г., между „***“ АД, представлявано от свид.
В.К. и „***“ ЕАД - София бил сключен лизингов договор № 16293 от 28.04.2009 г. с
предмет лек автомобил „***“, модел „***“ *** с шаси № *** и рег. № ***. С приемателно-предавателен
протокол от 08.05.2009 г. автомобилът бил предаден на свид. В.К., като
пълномощник на „***“ АД. Съгласно договора, месечната лизингова вноска била в
размер на 170.05 евро, като стойността на автомобила трябвало да бъде изплатена
за периода от 05.05.2009 г. до 05.04.2014 г.
Дружеството лизингополучател „***“ АД плащало редовно
вноските си до 22.08.2011 г., след която дата спряло плащанията, поради
изпадане във финансови затруднения. Председателят на Съвета на директорите –
свид. С.Ж. устно разпоредил всички вещи, намиращи се в базата на „***“ АД, да
бъдат прехвърлени в базата на търговско дружество „***“ ООД в гр. С. Последното
дружество също се управлявало от Ж., а съдружници в него били С.Ж. и съпругата
му М.Ж. Видно от приложената по делото справка, свид. С.Ж. участвал в
управлението на четиринадесет дружества. Установява се също, че „В.“ АД е
едноличен собственик на капитала на „***“ ЕООД – последното с управител С.Ж., а
в управляваното отново от Ж. дружество „*** “ООД, един от съдружниците е
дружеството „***“ АД. Наред с това се установява, че дружествата „***“ ООД, „***“
ЕООД, „***“ ЕООД и „***“ ЕООД, са създадени от Ж. и той участва тяхното
управление, като всички те са били дружества – подизпълнители на „***“ АД.
Причината за прехвърлянето на техниката била
намалената работата в бургаското дружество и увеличаването на работата в старозагорското
дружество. Сред прехвърлените вещи бил и процесният автомобил. В изпълнение на
конкретно устно разпореждане на Ж., свид. Р.Н., Началник отдел „Механизации“ в
„***“ ООД, разпоредил на подчинения си, свид. Б.Г., да вземе лизинговият
автомобил от гр. Бургас и да го закара в гр. Стара Загора. По-късно Г. посетил
Бургас и взел автомобила от свид. Д.К., служител на „***“ АД. Предаването на
автомобила станало на 13.01.2012 г. – ден след избора на нов Съвет на
директорите и нов изпълнителен директор. Тогава свид. Д.К., по устното
разпореждане на свид. В.К., вследствие устното разпореждане на Ж., предал
автомобила на свид. Б.Г.
Съгласно т.3 от раздел 1 на договора за лизинг № 16293
от 28.04.2019 г., автомобилът можел да бъде предоставян за ползване на трети
лица, имащи статут на служители и работници в дружеството, като на
представляващия дружеството се издавало пълномощно да го управлява и с право да
преупълномощава. Предоставяне ползването на автомобила на трети лица, които не са
служители на дружеството лизингополучател, също било възможно, но със
съгласието на лизингодателя.
Съгласно т.12 от раздел VII Б от същия договор, при
разваляне на договора лизингополучателят бил длъжен в срок до 5 дни от
развалянето му, да предаде автомобила на лизингодателя, като предаването се
извършвало с приемателно- предавателен протокол.
В раздел XI от договора са описани и основанията за
едностранното му разваляне от лизингодателя. Едно от тях било неплащането на
лизингова вноска повече от 30 дни от датата на падежа. Основание за развалянето
на договора било и неспазването на условията в т.3 на раздел I.
Съгласно т.2 от раздел XI на договора, при развалянето
му, лизингодателят издавал кредитно известие за стойността на онези лизингови
вноски, чийто падеж още не е настъпил към датата на прекратяването му. С
получаване на изявлението за разваляне на договора, лизингополучателят се
считал за уведомен за неговото разваляне.
Тъй като плащанията по договора за лизинг спрели, на
16.12.2011 г. от „***“ ЕАД, било изпратено писмо на адреса по седалището на „***“
АД. Целта била да се уведоми дружеството, че е в забава за неплатени лизингови
вноски. В писмото било поставено условие, че ако дължимите вноски и неустойка
не бъдат платени в тридневен срок, договорът ще се счита за развален. Писмото
било изпратено от лизинговото дружество на адреса на „***“ АД, посочен в
договора и в Търговския регистър, като адрес на управление, чрез куриерска
фирма „Велит Куриер“. Видно от приложената по делото разписка с № 26340 (л. 16,
том 4 от ДП), куриерът е посетил два пъти адреса в гр.Б.*** на датите
21.12.2011 г. и 22.12.2011 г. като в разписката вписал „няма никого“. В същата
разписка е вписана и дата 28.12.2011 г. като най-долу е изписано: „отказано от
получателя“. В съставения документ, куриерът посочил получателя на писмото „***“,
неговият адрес и телефонен номер за връзка - тел. **********. В хода на
разследването е било установено, че телефонен номер посоченият телефонен номер
е бил използван от служителя на „***“ АД – свид. Д.К. При разпита си, същият е
потвърдил, че действително ползва този телефонен номер, но няма спомен да е
получавал обаждания, за връчване на писмо от „***“ ЕАД. Свидетелят допълва, че заради
длъжността си не е имал правомощия да получава подобни известия, нито пък
задължение да ги получава.
При разследването е установено, че през 2011 г. в
офиса на дружеството на ул. “Оборище“, освен К. И К., са работили още няколко
служители, но същите, след проведените действия по разследване, не са
установени. К. при разпита си твърди, че след като е бил избран новият
изпълнителен директор и Съвет на директорите, той е напуснал дружеството, като е
предал и служебните си телефони.
При разследването е установено, че през цялата 2012 г.
процесният автомобил се е намирал в гр. Стара Загора и е бил ползван от „***“
ООД. Видно от писмо с изх. № 155 от 21.02.2012 г., подписано от свид. Ж. (л.
90, т. І от ДП) и подпечатано с печата на „***“ ООД, дружеството е превело на
лизингодателя сумата от 11 452,40 лева, представляваща вноските до
месеците януари и февруари 2012 г. След този момент, лизинговите вноски отново не
били плащани на лизингодателя. По тази причина от „***“ ЕАД изготвили
нотариална покана, с която уведомили „***“ АД за едностранното разваляне на
договора за лизинг, за задължението на лизингополучателя да заплати сума от
4 189 евро, като дължими вноски и обезщетение за ползване на автомобила,
както и за задължението автомобилът да се върне незабавно в офиса на
лизинговото дружество в гр. София. Нотариалната покана е била връчена на „***“
АД на 02.08.2012 г., чрез залепването й на офиса на дружеството. По това време
изпълнителен директор на дружеството вече бил П.Г., а Съвета на директорите
също бил в новия си състав С.П. и Г.С.
До 18.04.2013г. автомобилът се намирал в базата на „***“
ООД, където бил ползван предимно от служителя С.С., който при разпита си
посочва, че свид. С.Ж. се е разпореждал устно за какво да се ползва автомобила,
като на 18.04.2013 г., отново по негово разпореждане, бил върнат на лизинговото
дружество с приемно-предавателен протокол. В тази връзка, при разпита си Желязков
е заявил, че не е знаел, че автомобила е трябва да бъде върнат на лизинговото
дружество, но когато е разбрал това, е разпоредил веднага на служителя на „***“
ООД – С.С., да го върне на лизингодателя.
При
така изяснената фактическа обстановка, законосъобразни и правилни се явяват изводите
на наблюдаващият досъдебното производство прокурор, както и на районният съд, че
воденото наказателно производство за престъпление по чл. 206 ал.1 от НК следва
да се прекрати поради наличието на прекратителното основание по чл. 24 ал.1
т.1, предложение второ от НПК. Доводите
на дружеството-жалбоподател, с които аргументира изводите си, както за
осъществено престъпление по чл. 206 ал.1 от НК, така и за лицата, чиято
наказателна отговорност в тази връзка следва да бъде ангажирана, не могат да
бъдат приети за основателни. Налице е гражданско-правен спор по повод
неизпълнение на задължения по лизингов договор, който спор не трябва да се
решава по пътя на наказателното производство.
От обективна страна,
изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206 ал.1 от НК се изразява в присвояване
на чужда движима вещ, която се намира във фактическата власт на дееца.
Съдебната теория и практика еднозначно приемат, че „присвояването“ по своята
същност (като система от телодвижения) представлява акт (действие) на
противозаконно юридическо или фактическо разпореждане с чуждата вещ. Юридическо
разпореждане е всяка осъществена от субекта на престъплението противозаконна
сделка с чуждата вещ, а фактическото разпореждане с предмета на престъплението
представлява използването му по предназначение като свой (Р 81-85 ОСНК) като поведението
на дееца трябва да е несъвместимо с възможното и допустимото съобразно
конкретното правно основание за владение или пазене на вещта. Противоправното фактическо
разпореждане с вещта се осъществява винаги по начин, различен от обичайния
съгласно правното основание за държане, тъй като отразява промяната в намерението
на дееца да третира вече вещта като своя. Ето защо, в конкретния случай,
неплащането на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя е само форма
на неизпълнение на задължение по търговски договор и няма как да бъде прието за
изпълнително деяние по чл. 206 ал.1 от НК, респ. за действие, разкриващо прекия
умисъл на субекта на престъплението.
Преместването на процесния
автомобил в гр. Стара Загора и ползването му от служители на „***“ ООД не могат
да се разглеждат като действия, покриващи изискванията за изпълнително деяние
по чл. 206 ал.1 от НК. Носител на задължението по т.3, раздел І „Предмет на
лизинговия договор“ е дружеството лизингополучател „***“ АД, а не лично
свидетелят Ж. или свид. ., затова устното разпореждане на Ж. за преместването
на автомобила и за използването му от служители на друго дружество, само по
себе си (разглеждано изолирано от твърденията на лизингодателя за наличие на
отказ вещта да се върне), не може да се приеме за фактическо разпореждане с
умисъл за вредоносни за собственика на вещта последици, най-малкото защото използването
на автомобила е продължило да бъде по предназначението му, уговорено в договора
за лизинг, а самото разпореждане е дадено от лице, което участва в контролен
орган на дружеството лизингополучател. В този контекст, предаването на
автомобила на служител от „***“ ООД не е израз на промяна в намерението на
свидетелите Ж. И К. да третират
процесната вещ като своя, респ. като собственост на дружеството, а е резултат
от оперативната дейност на двете дружества – „***“ ООД и „****“ АД, които се
явяват свързани към инкриминирания период от време заради участието на свид. Ж.
в тях като съдружник и заради общата им дейност. Дори и да се приеме (макар да
е доста спорно), че Ж. не е имал правомощията да стори това, ще е налице
обикновено неизпълнение на задължение по граждански договор, но не и престъпно
поведение, доколкото действията на свидетелите, свързани с управлението на „****“
АД не показват промяна в отношението им към вещта. Напротив, плащането на
вноски към 21.02.2012 г., извършено от Ж. и от името на „***“ ООД, е
демонстрация на желанието за продължаване действието на лизинговия договор.
Доколкото престъплението по
чл. 206 ал.1 от НК засяга обществените отношения, осигуряващи нормалното
упражняване правото на собственост върху движими вещи (включително и правото на
собственика на вещта да я предоставя за ползване на когото и за колкото време
реши) съдебната теория и практика приема, че престъпното своене може да се
реализира и чрез бездействие, каквото по своето естество представлява отказът
да се върнат чужди вещи, получени за ползване на някакво правно основание. В се
пак, не всеки отказ е съставомерен чл. 206, ал. 1 от НК – за да бъде такъв, трябва
да е отпаднало, респ. прекратено правното основание, заради което вещта се
намира във фактическата власт на дееца. В този контекст, не винаги не връщането
на лизингова вещ на лизингодателя при наличие на договор за финансов лизинг
представлява обсебване.
Действията на свидетелите К.
и Ж. към инкриминираната дата 13.01.2012 г. (устното разпореждане на Ж. и предаването
на лизинговия автомобил от свид. В.К. на свид. Б.Г.) не могат да бъдат
квалифицират като изпълнително деяние на престъплението по чл. 206 ал.1 от НК.
Не е налице отказ от връщане на лизинговата вещ, а още по–малко – неправомерен
такъв. За да се приеме, че е обсебване, трябва да се установи по безспорен
начин, че лизинговият договор валидно е бил едностранно прекратен от
лизингодателя, както и че някое от лицата, формиращи правно-валидната воля на
юридическото лице лизингополучател и имащи правомощия за разпореждане с
материални активи на това дружество, е знаело за волята на лизингодателя да
прекрати едностранно договора, и въпреки това не е изпълнило задължението по
т.12 от раздел VІІ на договора, т.е., не е върнало фактически вещта.
Не могат да бъдат споделени
доводите на дружеството-жалбоподател, че договорът за лизинг е бил валидно развален
към инкриминираната дата 13.01.2012 г. – изявлението за разваляне не е било
връчено на представител на „***“. Неоснователно е позоваването на т.9 от раздел
VІІ на договора, доколкото по делото липсват данни за действителна промяна в
адреса на търговското дружество. Твърденията на куриера, че не е намерил офиса
на дружеството не може да се приравни на промяна в адреса на управление на
лизингополучателя по смисъла на посочената разпоредба в договора, още повече,
че в разписката е вписан отказ за получаване и телефонен номер на служител от
дружеството, т.е., за лизингодателя е станало ясно, че няма промяна в адреса на
управление на контрахента.
Дружеството-жалбоподател
възразява също, че съгласно ГПК отказът от получаване на известие се приравнява
на редовно връчване на книжа, следователно Желязков и Караманов са знаели за
прекратяването на договора. Това възражение е неоснователно, тъй като се
позовава на фикция. Тази юридическа техника, характерна за гражданското право и
прилагана в някои хипотези за улеснение на гражданския и търговския оборот, е
неприложима в наказателното право, тъй като наказателноправните последици са
обусловени винаги с реалното настъпване или не настъпване на конкретни факти и
обстоятелства. В настоящият случай, обсебването е умишлено престъпление, а за
да е налице тази форма на вината, преди всичко следва да се установи нейния
интелектуален момент – наличие на отражение в съзнанието на субекта на основните
обективни свойства на деянието, на това какво представлява самото то, но и на
възможното му въздействие върху действителността. Ето защо, за наличието на
пряк умисъл у някой от двамата свидетели – Ж. или К. – за извършване на
обсебване чрез отказ да се върне лизинговата вещ, следва да се прави извод,
преди всичко ако се установи, че някой от тях действително е бил официално
уведомен, че лизингодателя смята договора за развален, а такива доказателства
липсват. Показанията на свид. И. са недостатъчни, за да се приеме обратното. От
една страна, твърденията му, че е уведомил К. и Ж. за разваления договор, не се
потвърждават от показанията на посочените свидетели, които си спомнят
единствено разговори досежно неплатени лизингови вноски. Това впрочем се
потвърждава и от последвалото плащане на вноски от св. Ж. към лизингодателя. От
друга страна, по признанието на И., разговорите са се провеждали по телефона, без
дори Ж. и К. да са се запознали с пълномощното на свидетеля т.е., не може да се
приеме, че е спазено изискването за писмено разваляне на писмен договор.
Воден от горните
съображения, настоящият въззивен състав споделя напълно извода на
първостепенният съд, че в постановлението за прекратяване на наказателното
производство фактическата обстановка е правилно изведена, че тя съответства на
събраните по делото доказателства и въз основа на нея са изведени правилни
правни изводи. Правилно е приел районният съд, че при извършване на
разследването е спазен принципа, посочен в чл. 13 от НПК за обективност,
всестранност и пълнота на проведеното разследване, поради което обжалваното
първоинстанционно определение, с което е потвърдено постановлението за
прекратяване на наказателното производство, следва да бъде потвърдено.
Предвид
изложеното и на основание чл. 243 ал. 8 от НПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение №
814 от 04.06.2019 г. по ЧНД № 2161/2019 г. на Районен съд – Бургас, което е
потвърдено Постановление на Районна прокуратура – Бургас от 13.05.2019 г. за
прекратяване на наказателното производство по ДП № 286/2014 г. по описа на
„Икономическа полиция“ при ОД на МВР - Бургас, пор. № 1716/2014 г. по описа на
Районна прокуратура – Бургас, водено за престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на жалба или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.