Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер

Година

11.08.2019 г.

Град

Мездра

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

	Мездренски районен		съд			ІІ-ри граждански	състав
На						Година

 

В публичното заседание на 28.01.2020 год. в следния състав:

 

Председател

ИВАН ВЪТКОВ

 

Съдебни заседатели

 

Секретар

Валя Пенова

 

Прокурор

 

като разгледа докладваното от

Съдия ВЪТКОВ

 

гражданско

дело номер

768

по описа за

2018

година

и за да се произнесе, взе в предвид следното:

“АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр. София, бул. «Д-р Петър Дертлиев» № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощник Боянка Ненчева Рахнева – юрисконсулт е предявила иск против Н.К.И., ЕГН ********** с адрес: ***, с който ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че същия дължи изпълнение по издадената по ч. гр. дело № 853/2017 г., Заповед № 431/29.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от 700.00 лв. главница, сумата от 738.00 лв. (седемстотин тридесет и осем лева и 00 ст.), представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2013 г. /падеж на първа погасителна вноска/ до 01.10.2014 г./падеж на последна погасителна вноска/, ведно със законната лихва за забава за периода от  28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на задължението, сумата от 247.99 лв. (двеста четиридесет и седем лева и 99 ст.), представляваща  обезщетение за забава за периода от 02.12.2013 г. до 28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/. Претендират се разноски по заповедното производство и разноски по настоящото.

В отговора на исковата молба назначения особен представител на ответника оспорва исковата претенция. Твърди, че кредита не е получен, евентуално ако е получен, че не е настъпила неговата предсрочна изискуемост, тъй като няма данни за уведомяване на длъжника. Твърди, че ищеца не е активно легитимиран да предяви иска, тъй като не се явява титуляр на вземането. Твърди, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, защото надвишава 15 пъти законната лихва. Твърди, че клаузата за ГПР /276.17%/ е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК и че претенцията за мораторна лихва е също неоснователна. В с. з. прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните лихви – договорна лихва в общ размер на 738 лв., и законна лихва за периода от 28.04.2014 г. до 28.04.2017 г.  в размер на 254.09 лв.

Правната квалификация на претендираните права е чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 410 ГПК и чл. 86 ЗЗД.

Събрани са писмени доказателства. Приложено е ч. гр. д. №853/2017 г. на МзРС.

Съдът, с оглед събраните по делото доказателства,  приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По приложеното ч. гр. д. №853/2017 г.на МзРС е издадена Заповед № 431/29.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от 700.00 лв. главница, сумата от 738.00 лв. (седемстотин тридесет и осем лева и 00 ст.), представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2013 г. /падеж на първа погасителна вноска/ до 01.10.2014 г./падеж на последна погасителна вноска/, ведно със законната лихва за забава за периода от  28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на задължението, сумата от 247.99 лв. (двеста четиридесет и седем лева и 99 ст.), представляваща  обезщетение за забава за периода от 02.12.2013 г. до 28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/.

Проведена е процедурата по чл. 415 ал. 1 т. 1 от ГПК и са дадени указания на заявителя на основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК, след което в срок е предявен настоящия установителен иск.

Представен е индивидуален договор за заем – код 33245СС, видно от който между „Зи Метрикс” АД и ответника И. бил сключен договор за паричен заем за сумата 750.00 лв., която е следвало да бъде погасена на 12 месечни вноски по 124.00 лв. всяка. По този начин, съгласно договора, страните са уговорили ответника да върне на заемодателя сума в общ размер на 1488.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 150.22% и годишен процент на разходите на заема – 276.17%. Видно е също така, че ответника е подписал договора на датата на сключването му – 30.09.2013 г. Съгласно посочения в договора погасителен план крайният срок за издължаване на кредита е 01.10.2014 г.

Видно от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът приема за вярно и обективно изготвено, заемната сума е преведена по сметка на ответника с банков превод в ОББ АД, поради кеото съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението си по договора реално да предостави на кредитополучателя заемната сума.

С представен допълнително по делото Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 08.12.2014 год. „Зи Метрикс” АД прехвърля на „Свеа Файнанс България“ ЕООД вземанията си към длъжници, включително и ответника, посочени в Приложение 1 към договора.   

Установява се от приложените към исковата молба договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.10.2016 год. и извлечение от Приложение № 1 към него от 03.10.2016 г., че с тях „Свеа Файнанс България“ ЕООД е прехвърлило на ищеца вземанията си, включително и от ответника по горепосочения договор за заем.

Видно от намиращото се на л. 15 от делото пълномощно, с него „Зи Метрикс” АД е упълномощило Свеа Файнанс България“ ЕООД да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на задълженията им.

На л. 16 и л. 17 от делото се съдържат и пълномощни, от които се установява, че ищеца е упълномощен да съобщи на длъжниците за извършените цесии.

 Въпреки че по делото не са представени доказателства ищеца, в качеството си на пълномощник на цедентите да е уведомил надлежно ответника за извършените цесии по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, ответника следва да се счита за редовно уведомен за цесията поради следното:

Такова уведомяване не е осъществено до подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и до датата на предявяване на настоящия иск, но уведомленията до ответника за цесиите са приложени към исковата молба на ищеца и са връчени на особения представител на ответника, с което факта на съобщаване на цесията е осъществен и следва да бъде зачетен. Не може да се  сподели становището на особения представител, че връчването на уведомлението за цесията на него не е произвело материалноправно действие, поради особения характер на представителството на назначения от съда по чл. 47 ал. 6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Разпоредбата на чл. 45 ГПК установява правилото, че връчването на представител се смята за лично връчване. Законодателят е посочил в разпоредбата фигурата "представител", без да разграничава представителната власт на представителя от какво произтича - от упълномощаване или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че в случая ответникът лично е уведомен за извършената цесия. В този смисъл е постановеното от ВКС Решение №198/18.01.2019 г. по т. д. №193/2018 г. на I-во Т.О. - че връчването на материалноправно изявление на особения представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Съдът споделя това дадено от ВКС разрешение по разглеждания въпрос, което е в съответствие с нормата на чл. 45 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на ответника.

По отношение на наведеното от особения представител на ответника възражение за наличие на нищожност по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, съдът намира следното:

Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо повече - императивна правна норма. От своя страна, не всяко противоречие със закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система.

Към момента на сключване на процесния договор е действал Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията си към ДВ, 30 от 26.03.2013 г.,), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., в редакция към ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.,), който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния случай, представеният договор за паричен заем № 3058842 от 16.10.2017 г. има необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е в размер на 276.17%, а ГЛП е 150.22%.

Към датата на сключването на договора следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г., решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8 ал. 2, чл. 9. Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем сума от 750.00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 150.22% и ГПР в размер на 276.17%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че става дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са следните решения на Върховния касационен съд: решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.; решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., II г.о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело № 315/2005 г., II г. о. Следователно при преценка съответствието на тази договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10.00%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 150.22% годишно е повече от петнадесет пъти по-висок от размера на законната лихва.

С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответника.

Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на договора, същият е сключен съгласно разпоредбите на Общите условия, като по делото те не са представени, но независимо от това, следва да се приеме, че на заемателя не е дадена възможност да влияе върху съдържанието им.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени – изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съдът намира също, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност.

Става дума за договор за потребителски кредит, като при установяване на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Следва също да се посочи, че в процесния договор за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 276.17% ). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите е глобален израз на всичко дължимо по кредита и в него следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е фиксиран лихвен процент по заема, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е забранено от закона. Тези съставни елементи на ГПР обаче остават неизвестни и по този начин се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Ето защо  са неясни както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

С оглед горното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

При съобразяване, че единственото дължимо от ответника на ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит – аргумент от чл. 23 от ЗПК, предявеният иск се явява основателен и доказан само до сумата 700 лв. – главница.

Останалите предявени искове следва да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.

 При този изход на делото в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 299 лв., представляващи заплатена държавна такса, възнаграждение за вещо лице и за особен представител и юрисконсултско възнаграждение, по компенсация, и в заповедното производство в размер на 34.76 лв. по компенсация.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.К.И., ЕГН ********** с адрес: ***, че същият дължи изпълнение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр. София, ул. «Петър Дертлиев» № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по издадената по ч. гр. дело № 853/2017 г., Заповед № 431/29.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от 700.00 лв. главница, ведно със законната лихва за забава за периода от 28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на задължението.

ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част за сумата от 738.00 лв. (седемстотин тридесет и осем лева и 00 ст.), представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2013 г. /падеж на първа погасителна вноска/ до 01.10.2014 г./падеж на последна погасителна вноска/, сумата от 247.99 лв. (двеста четиридесет и седем лева и 99 ст.), представляваща  обезщетение за забава за периода от 02.12.2013 г. до 28.04.2017 г. /датата на депозиране на заявлението/, като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Н.К.И., ЕГН **********, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, разноски по настоящото производство в общ размер на 299 лв., както и направените разноски в производството по ч. гр. д. № 853/2017 г. по описа на МзРС в общ размер на 34.76 лв.

Решението може да се обжалва пред ВрОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

            Районен съдия: