Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 04.05.2022
година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на трети февруари през 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
въззивно гражданско дело № 1946 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 20241501 от 02.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 53659 по описа за 2019 г., на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 92 състав, били отхвърлени предявените от К.Б.Т. срещу Б.Н.Т. обективно
съединени искове с правно основание чл. 144 и чл. 149 от СК-за присъждане на
издръжка на пълнолетен, редовно учащ във висше учебно заведение в размер на 200
евро месечно, считано от 19.09.2019 г. до настъпване на обстоятелства за
нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка
просрочена сума, както и за минало време, за периода от 19.09.2018 г. до
19.09.2019 г. в размер на 2400 евро, като неоснователни, като осъдил К.Т. да
заплати на Б.Т. сумата от 335 лева разноски по делото.
Недоволен от така постановеното решение останал ищецът
в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото производство К.Б.Т.,
които обжалва същото изцяло с оплаквания за неправилност и необоснованост, като
излага подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи исковата му претенция, като му присъди сторените деловодни разноски за
двете съдебни инстанции в пълен размер.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК ответникът в
първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство Б.Н.Т. не е
депозирал писмен отговор.
В хода на съдебното дирене, редовно призован, не се
явява и представлява, като с писмена молба от 02.02.2022 г., подадена чрез
пълномощника му по делото, заявява становище за неоснователност на въззивната
жалба и пледира за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Прави възражения за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение сторени от въззивника,
като претендира присъждане по реда на чл. 38 от ЗА в полза на пълномощника си
на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, за което представя списък.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което
същата е процесуално допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с
обективно съединени искове с правно основание по чл. 144 от СК и по чл. 149 от СК, предявени от К.Б.Т. срещу Б.Н.Т. – за осъждане на ответника да заплаща на
пълнолетния си учащ във висше учебно заведение син месечна издръжка в размер на
200 евро, считано от 19.09.2019 г., с лихви и разноски, както и издръжка за
минало време в размер на 2400 евро за периода 19.09.2018 г. до 19.09.2019 г.
Ищецът поддържал, че е пълнолетен син на ответника, студент, редовно обучение в
Технически университет София, Факултет по транспорта, като не можел да се
издържа от доходите и имуществото си.
В писмения си отговор, ответникът оспорвал иска по
основание и размер, считайки го за неоснователен, като поддържал, че не
разполага с достатъчно доходи, както и че даването на издръжка на ищеца ще
представлява затруднение за него.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
първоинстанционния съд приел за установена следната фактическа обстановка:
Между страните нямало спор, а и от представеното по
делото удостоверение за раждане на ищеца К.Б.Т. се установявало, че същият е
пълнолетен син на ответника Б.Н.Т., роден е на *** г. и към датата на
приключване на съдебното дирене не е навършил 25-годишна възраст. Същият учел
редовно във висше учебно заведение – Технически университет, гр. София, като
през учебната 2018/2019 г. бил в първи курс, а през учебната 2019/2020 г. – във
втори курс.
Видно от справка от СДВР-Отдел „Пътна полиция“ ищецът
притежавал два леки автомобила – Ауди А6, с рег. № *******и Ауди А3 с рег. № *******ВВ.
От извършена справка в БНБ, за периода 31.10.2016 г. -31.12.2019 г. ищецът бил
титуляр на четири активни и шест закрити банкови сметки, а от удостоверение от Банка
ДСК ЕАД се установявало, че същият има четири налични сметки от които три
разплащателни и една спестовна, като наличност има само по една от тях и същата
е в размер на 20,33 лева.
Майката на ищеца – М.Р.А.Т.за периода 19.09.2018 г. до
месец януари 2020 г. получавала основно месечно трудово възнаграждение в размер
на 420 лева, като същата била собственик на два жилищни имота в гр. София.
Ответникът получавал брутно трудово възнаграждение в
размер на 2262 евро и нетно такова в размер на 1766,81 евро. Същият ползвал под
наем недвижим имот- апартамент в гр. Брандщайн, Германия с наемна месечна цена
от 920 евро. От представен договор за заем от 15.01.2017 г. се установявало, че
същият бил взел в заем сумата от 5000 лева, която се задължил да върне на
заемодателя в срок до 15.02.2019 г., плащайки периодично на равни части. От
представените удостоверение за граждански брак и удостоверение за раждане, се
установявало, че на 12.01.2018 г. ответникът сключил граждански брак със С.О.А.,
от който на 22.06.2018 г. се родила малолетната им дъщеря В.Б.Т..
При тази фактическа установеност, Първоинстанционния
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият
състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид
становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства,
прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по
свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд споделя установена в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Същата се установява и от ангажираните в хода на първонстанционното
производство писмени доказателства, с изключение на тези, касаещи доходите и
имуществата, притежавани от М.Р.А.Т., които въззивният съд счита за неоттносими
към предмета на доказване по делото, поради което не ги обсъжда.
Други доказателства за твърденията на страните не се
представени в настоящото въззивно производство.
При тази
фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна
по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя изводите, изложени в
мотивите към обжалвания съдебен акт постановен от първоинстанционния съд, като
не счита за нужно да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
Съобразно разпоредбата на чл. 144 от СК родителите
дължат издръжка на пълнолетните им деца, ако последните учат редовно в средни и
висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на 20 -
годишна възраст при обучение в средно и на 25 - годишна възраст при обучение
във висше учебно заведение, и не могат да се издържат от доходите си или от
използване на имуществото си. Съобразно изложеното, за да бъде уважен
осъдителният иск за издръжка на пълнолетно учащо дете от неговия родител, въззивникът-ищец
е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи кумулативната
наличност на следните три предпоставки: 1/ че ответникът е негов родител; 2/
нуждите му от издръжка за релевантния период, и до приключване на устните
състезания във въззивното производство, доколкото задължението за издръжка е
повтарящо се задължение и въззиваемият-ответник следва да бъде осъден за
издръжка и след посочения период и 3/ че учи редовно във висше учебно заведение
за предвидения срок на обучение, както и, че не е навършил 25 години. Тези три
предпоставки са доказани от ищеца, който е ангажирал писмени доказателства установяващи
по безспорен начин обстоятелствата, че е навършил пълнолетие, че същият се
явява по рождение низходящ от първа степен на въззиваемия. Същият е установил
качеството си на учащ във висше учебно заведение за учебните 2018/2019 и
2019/2020 години, но не и, че към датата на приключване на устните състезания в
първоинстанционното производство е продължавал да има качеството на студент,
редовна форма на обучение в Технически университет София.
Освен това, въззивникът е навел и твърдения, че не
разполага със собствено имущество и доходи, от които да се издържа, като те не
са били оспорени от другата страна и са безспорни в отношенията им.
В хипотезата, обаче на чл. 144 СК условие за
задължението за издръжка на пълнолетни учащи деца е и родителите да могат да я
дават без ”особено затруднение”, като тази четвърта предпоставка също следва
кумулативно да е налице. Въпреки, че в закона няма легално определение за
понятието „особени затруднения”, същността му лесно може да се изясни като се
има предвид същността на издръжката като задължение за доставяне на средства за
съществуването на нуждаещия се. Следователно, дали са налице особени
затруднения или не, се преценява с оглед на материалните възможности на
родителя, срещу когото е насочен искът, както и с оглед на наличието на други
обстоятелства, които пряко рефлектират върху тези материални възможности.
Изложеното води на извод, че родителят трябва да притежава средства над
собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.
В настоящата хипотеза, при постановяване на обжалвания
съдебен акт, първоинстанционният съд прецизно е обсъдил доказателствата по
делото и е приел, че въззиваемият не разполага с такава материална възможност,
която да му позволява да престира претендираната издръжка без особено
затруднение за самия него, след задоволяване на собствените си екзистенциални
нужди и тези на семейството му и осигуряване на издръжката на малолетното му
дете. В случая, въззиваемият реализира доходи от трудово правоотношение в Германия,
като след приспадане на съответни данъци и осигуровки, и заплащане на наемната
цена на ползваното от него и семейството му жилище, същият разполага със сумата
от приблизително 847 евро, с които да задоволи екзистенциалните си нужди и тези
на своето семейство, като осигури и издръжката на малолетната си дъщеря,
съобразно обикновените условия на живот за него според местоживеенето му в
Германия. По разбиране на настоящия въззивен състав горната сума е недостатъчна
за издръжката на тричленно семейство в Германия, като няма съмнение, че
издръжката на малолетната е безусловно задължение на въззиваемия и се ползва с
приоритет пред претендираната от въззивника издръжка, който като пълнолетно
лице следва да поеме своята отговорност за нейното осигуряване. Тези изводи на
съда не се променят, независимо от обстоятелството, че падежът на поетото
облигационно задължение от въззиваемия по представения договор за заем е
настъпил на 15.02.2019 г., като същото е съществувало само за част от периода,
за който е предявен искът по чл. 149 от СК, както и от възприемането на
доводите в жалбата, че доказателствата, касаещи доходите и имуществата
притежавани от майката на въззивника са ирелевантни в настоящето производство. Същевременно
въззивникът не е установил ответната страна да разполага с доходи от друго
естество или пък да разполага с достатъчно имущество, посредством използването
на което да е в състояние да си набави приходи.
С оглед на така установеното би могло да се направи
категоричния извод, че не е налице сума, която да надхвърля минималния размер
на алиментните задължения на въззиваемия към малолетното му дете и нормалните
средства, нужни за издръжката на един човек на средна възраст от 55 години и на
неговото домакинство, включващо освен малолетната и неговата съпруга, в който
случай би било налице основание за уважаване на иска.
В случай, че въззиваемия доставя месечна издръжка на
въззивника в какъвто и да е размер, при тази своя материална възможност, то той
би бил изпаднал в значително затруднение да осигурява издръжка на малолетната
си дъщеря, както и да обезпечава собствените си нужди. Все пак възможността за
плащане на издръжка следва да се преценява обективно и конкретно като се определя
не само от имуществото и доходите, но и начин на живот на задълженото лице, още
повече, че се установи, че същия работи и и живее със семейството си извън
страната. Все пак идеята на законодателя е да не поставя родителя в такова
затруднение, което да го лиши от възможност за задоволяване на собствените му
жизнени потребности от храна и нехранителни стоки и услуги, както и от
изпълнение на алиментните му задължения. Както е изяснено и в Решение №
199/17.05.2011г. по гр.д. № 944/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС, родителят отговаря по
чл. 144 СК тогава, когато притежава средства над собствената си необходима
издръжка, които да му позволят, без особени затруднения да отделя средства и за
издръжка на пълнолетното си дете.
Задължението на родителите да издържат децата си
безспорно е в основата си морално задължение, но докато задължението за
издръжка по чл.143 от СК – при ненавършилите пълнолетие деца е безусловно от
гледна точка на положението на детето, то при издръжката на пълнолетен учащ,
пълна безусловност на задължението не е налице. Необходимо е детето да не може
да се издържа от доходите респ. имуществото си и даването на издръжка да не
създава особено затруднение за родителя. В настоящият случай се установи, че въззивникът
не притежава имущество и доходи, но даването на издръжка представлява особено
затруднение за въззиваемия, който има алиментно задължение за издръжка към
друго свое малолетно дете. Няма спор, че за поддържане на пълнолетен учащ са
необходими средства за издръжка, но това автоматично не означава, че част от
тях следва да се поемат от родителя, от когото се търсят, защото принципно
пълнолетните деца поначало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. Доказателствената
тежест за установяване възможността на
родителя да предоставя издръжка без особени затруднения се носи от ищеца. Касае
се за правопораждащ факт да получи претендираната издръжка, поради което и
същият следва да бъде установен по изключващ каквото и да е съмнение начин -
при условията на пълно и главно доказване. Както беше посочено, този факт не
беше доказан по делото. Поради това и съдът приема, че по делото не беше
доказано, че претендираната издръжка не представлява особено затруднение за
ответника. Отделно от това, липсват и доказателства, че към момента на
приключване на устните състезания в първоинстанционното производство, както и
понастоящем, въззивникът е продължавал да има качеството на студент, редовна
форма на обучение в посоченото или друго висше учебно заведение.
Предвид че не се събраха доказателства за възможностите
на въззиваемия да дава издръжка без
особени затруднения, както и за положението на въззивника като пълнолетен учащ
във висше учебно заведение, съдът намира, че жалбата, като неоснователна,
следва да се остави без уважение, а обжалвания съдебния акт следва да се
потвърди като правилен и законосъобразен. В хода на въззивното производство не
се събраха такива доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд
в правилността на обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът
не констатира противоречие на същото с материалния закон, както и съществени
процесуални нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че обжалваното първоинстанционното Решение следва да бъде
оставено в сила.
По разноските
:
Претенция за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски са направени и от двете страни, като заявената от въззивника,
с оглед изхода на спора, се явява неоснователна и като такава следва да се
отхвърли. Претенцията за присъждане на разноски от въззиваемия е направена за
първи път в молбата му от 02.02.2022 г., като същият, чрез пълномощника си по
делото прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на
чл. 38 от ЗА, за които разноски е представен и списък по чл. 80 от ГПК. Така
заявената претенция е неоснователна, предвид следното : Представителството на
въззиваемия се осъществява по силата на пълномощно и договор за правна защита и
съдействие № 874900 от 26.11.2019 г., сключен с адвокат Д.А., по силата на
които същата осъществява процесуалното представителство на въззиваемата страна
до окончателното приключване на делото пред всички инстанции. При сключване на
същия договор, между въззиваемия и процесуалния му представител било договорено
заплащането на адвокатско възнаграждение
в размер на 300 лева, което било платено в брой при подписването му. Същата
сума, заедно с разноските, сторени от тази страна за такси за снабдяване с
доказателства по делото, общо в размер на 335 лева била възложена в тежест на с
обжалваното решение. В настоящето производство адвокат А. надлежно представлява
въззиваемия по силата на пълномощията, дадени й при подписване на същия
договор, но липсват доказателства за договаряне на конкретно адвокатско
възнаграждение за това, включително и по реда на чл. 38 от ЗА. Отделно от
изложеното, доколкото искането за това се прави от въззиваемия, а не лично от
пълномощника му, липсва надлежно сезиране на въззивния съд с искане за
определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат А. по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Страната може да поиска присъждане на разноските,
които реално е сторила в производството, като представи за тях списък по
смисъла на чл. 80 от ГПК, но правото да направи искане за определяне на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА принадлежи единствено на
пълномощника. В случая, въззивният съд не е сезиран с такова искане.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, IІ-ри брачен въззивен състав, на основание чл.
271, ал. 1, изречение 1, предложение първо от ГПК
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 20241501 от 02.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 53659 по описа за 2019 г., на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 92 състав.
ОТХВЪРЛЯ
претенциите на страните К.Б.Т. и Б.Н.Т.
за присъждане на сторените по водене на делото разноски, респективно за
определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………