О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 30.08.2019 г.
Окръжен
съд-Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на тридесети август през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
463 по описа за 2019 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „*****“ ООД, с ЕИК: *****, депозирана чрез адв. М.С. ***,
срещу Разпореждане № 881 от 13.06.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 538 по
описа за 2019 г. на Районен съд – Троян, в частта, с която съдът e оставил без уважение заявлението по отношение на претендираните неустойка и
разходи за събиране и за връчване на документи, като го счита за неправилно,
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и незаконосъобразно. По
отношение на претенцията за неустойка в размер на 910 лв. сочи, че същата има
обезпечителна и обезщетителна функция. Твърди, че следва
да се разглежда като предварително определен размер на обезщетението при
неизпълнение с оглед на вредите, които кредиторът би претърпял, предоставяйки необезпечен
кредит за срока на договора. Релевира, че съгласно
договореното неустойка се дължи само за времето, в което кредитът е без
поръчител, като общата дължима сума, включваща главница, лихви и неустойка, когато
не е осигурен поръчител през цялото действие на договора, би възлязла в размер
на 1808,64 лв. С оглед на изложеното счита, че неустойката има горна граница,
поради което и не би се стигнало до неоснователно обогатяване на кредитора,
както неправилно е приел първоинстанционният съд. На следващо място смята, че
сумата в размер на 1560 лв. е дължима, тъй като същата е начислена съобразно сключения
между страните договор и Тарифата на дружеството и представлява направени
разходи от кредитора за събиране на просрочените вземания, включително и такива
към трети лица. Релевира, че при направено възражение
от страна на длъжника ще предостави товарителници и договори с колекторски фирми, удостоверяващи извършването им. Счита
становището на съда, че клаузите, на база които са начислени претендираните
суми, противоречат на добрите нрави и закона, за неправилно. В тази насока
сочи, че при сключване на договора длъжникът е бил запознат със съдържанието на
договора, включително и Общите условия, и с всички съпътстващи кредита
задължения. Акцентира, че в производството по чл. 410 от ГПК съдът не проверява
дали вземането съществува, като преценката му следва единствено да се ограничи
до индивидуализацията му съобразно изложените от заявителя факти. Всички
останали въпроси, касаещи претендираните със заявлението материални субективни
права, следва да бъдат обект на изследване в исковото производство по реда на
чл. 422 от ГПК. Моли обжалваното разпореждане да се отмени, като бъде издадена
заповед за изпълнение и по отношение на претендираните неустойка и разходи за
извънсъдебно събиране.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 08.07.2019 г., а жалбата е подадена на 15.07.2019 г.
/видно от п. кл., намиращо се на л. 8 от делото/,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване, доколкото с нея е отхвърлено подаденото от него
заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до пълния
размер на претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 538/2019 г. по описа на
Районен съд – Троян, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано
производството пред първоинстанционния съд, заявителят „*****“ ООД е
претендирал, че К.П.М. дължи заплащане на следните суми: 1000 лв., представляваща
главница; 100,60 лв. – лихва за забава; 910 лв. – неустойка; 70,12 лв. –
наказателна лихва; 1560 лв. – разходи за събиране; 10,90 лв. – разходи за
изпращане на документи, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането и съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство – 72,82 лв. – държавна такса и 357,43 лв. – адвокатско
възнаграждение.
В обстоятелствената
част на заявлението е посочено, че горепосочените вземания произтичат от неизпълненено задължение по Договор за потребителски кредит
„BestCredit на
вноски“ №3000180/01.06.2018
г., по силата на който на К.М. в качеството му на кредитополучател била отпусната сума в размер на 1000 лв.,
като последният се задължил да я върне на 13 равни двуседмични вноски с
последна падежна дата 30.11.2018 г. В изпълнение на договора на 01.06.2018 г.
заявителят е превел по банкова сметка ***: *** М. сумата. Сочи, че към настоящия момент не е погасил изискуемото си задължение
да възстанови предоставената му в заем сума. В тази насока релевира,
че съобразно договореното, освен главницата, М. дължи лихва за забава в размер
на 100,60 лв.,
неустойка в размер на 910 лв., наказателна лихва в размер на 70,12 лв., както и сторените разходи
за събиране на дълга в размер на 1560 лв.
Към
заявлението са приложени – Договор за потребителски кредит „BestCredit на
вноски“ №3000180/01.06.2018
г. и погасителен план към него, Общи условия за предоставяне на потребителски
кредити, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, авизо за нареден кредитен превод на името на К.П.М. от
01.06.2018 г.
С Разпореждане № 881
от 13.06.2019 г. първоинстанционният съд е уважил заявлението по отношение на следните суми:
1000 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва от 11.06.2019
г. до окончателното изплащане на вземането; 100,60 лв. – лихва за забава; 70,12
лв. – наказателна лихва; 10,90 лв. – разходи за изпращане на документи, и
съдебно-деловодни разноски за настоящото производство – 72,82 лв. – държавна
такса и 357,43 лв. – адвокатско възнаграждение, като по отношение на сумите 910
лв. – неустойка и 1560 лв. – разходи за събиране, го оставил без уважение.
В
мотивите си районният
съд приел, че клаузата, на база която е начислено вземането за разходи, е нищожна
поради противоречие със закона. Що се отнася до неустойката, съдът счел, че същата се
явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото целта, с която е
уговорена, излиза извън присъщите й функции.
Настоящият съдебен състав изцяло
се солидаризира с изводите на проверяваната инстанция, поради което разгледана
по същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
На
първо място съдът споделя становището, че уговорката за неустойката за
неизпълнение на договорно задължение се явява нищожна, поради противоречие със
закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в
съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е
уговорена извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна (т. 3 от ТР № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСГТК) и в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските
и търговските правоотношения. В случая уговорената между страните неустойка за
непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчител излиза извън присъщата
ѝ обезпечителна и обезщетителна функции, тъй
като не обезпечава възстановяването на вредите от неизпълнение (пълното или
неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и качеството) на
задължението на предоставените в заем парични средства и за заплащане на
възнаграждение за тяхното ползване, а евентуални такива от непредоставянето на поръчител. Следва да се посочи, че кредитът е
отпуснат, като необезпечен и кредиторът е следвало да понесе риска от това
обстоятелство при положение, че е разполагал с достатъчно много
източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя (чл. 16 от ЗПК), и ако оценката му е лоша, той е можел да откаже да
предостави кредит (чл. 18 от ЗПК), вместо да сключи договора за потребителски
кредит. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като в
случая заемателят е натоварен с изключително
обусловени ангажименти, чието реално изпълнение е фактически невъзможно в
предвидения едноднедвен срок,
като по този начин се нарушава принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
На
следващо място въззивната инстанция счита, че по смисъла на § 13 от ДР на
ЗЗП е налице договор с потребител, като спрямо
договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания,
обект на заповедта за изпълнение, следва да намери приложение Законът за
потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава
на кредитополучателя-потребител кредиторът има право единствено на лихва за
времето на забавата. Видно от твърденията в заявлението възникването на вземането
за разходи за извънсъдебно събиране е обосновано от изпадането в забава на
длъжника, поради което същото следва да се разглежда като обезщетение за
забавено изпълнение. Така посочената уговорка влиза в колизия с императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и следва да се разглежда като нищожна. Настоящата
въззивна инстанция счита за неоснователно, направеното от жалбоподателя
възражения, че искането следва да се уважи, тъй като сумата била начислено
съобразно договора и тарифата. Действително възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не се включва в ГПР именно защото
размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на
договора) разноски, направени
поради неизпълнението (напр. извънседебно
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно или исково
производство, или в производство по принудително изпълнение). Уговарянето на
бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, както е в процесния случай, несъмнено не попада в гореизложената
хипотеза. В тази
насока съдът отбелязва и факта, че претенцията за разноски е в значително
по-голям размер спрямо отпуснатата главница, което е житейски неоправдано за кредит, сключен на 01.06.2018
г. и с последна падежна вноска на 30.11.2018 г., и представлява отделно
основание за разглеждането ѝ като противоречаща на добрите нрави.
Окръжен съд-Ловеч счита, че клаузите,
на база които се претендират двете вземания, се явяват и нищожни като
неравноправни. Съставът намира, че предвиденото възходящо натрупване на взаимно
обусловени задължения, в изключително кратък срок, с тежки санкции при
неизпълнение, реално
би довело до неоснователно обогатяване на кредитора и поставя по-слабата икономически
страна в неравноправно положение. Така на практика за неизпълнение на едно и
също задължение-просрочие на текуща вноска, са въведени две едновременно
възникващи санкции и съответно допълнителен доход за кредитора, извън обезщетението за забава, което е в колизия с добрите
нрави и закона.
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в заповедното
производство съдът, дължи проверка единствено на формалната външна редовност на
заявлението по чл. 410 от ГПК,
а споровете относно процесните претендирани вземания следва да се решат по исков ред
при евентуално възражение на длъжника. Действително
основна цел на заповедното производство е да се установи дали едно вземане се
оспорва, но видно от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът е длъжен да
извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави,
което налага да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи
задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В тази
насока настоящият съдебен състав счита, че неравноправните клаузи представляват
частен случай на клауза противоречаща на закона и добрите нрави, поради което и
сезираният със заявлението съд следва да следи служебно и за тях. В тази насока
е константната практика на всички състави на ОС-Ловеч.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение и за разходи за извънсъдебно събиране на вземането поради
противоречие с добрите нрави и закона съдът намира, че за произтичащите от тях
вземания следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2,
т. 2 от ГПК). В този случай заявителят има възможност да претендира вземането
си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност
и равнопоставеност на страните. При тази преценка заповедният съд правилно и в
съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за
изпълнение за вземането за неустойка и за такса за извънсъдебно събиране на
вземането. В този смисъл обжалваното разпореждане е правилно и следва да се
потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане №
881 от 13.06.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 538 по описа за 2019 г. на
Районен съд – Троян.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……………………
ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..