Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.04.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на шести
февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5539
по описа за 2018 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 314370 от 16.01.2018 г.,
постановено по гр.дело № 27743/2016 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, е
признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ, че Д.П.Д., ЕГН **********, дължи на „
Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 3383,22 лв., представляваща цена на доставена
през периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., топлинна енергия до топлоснабден
имот- апартамент № Б-31, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, с аб.№ 389220,
ведно със законната лихва, считано от 23.11.2015 г. до окончателното изплащане,
и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 258,24 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от
01.07.2013 г. до 08.12.2015 г., за които вземания по ч.гр.дело № 72046/ 2015 г.
по описа на СРС, 70 състав на 08.12.2015 г. е издадена заповед по чл.410 ГПК,
като е отхвърлен иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.150 ЗЕ за горницата до пълния предявен размер от 3407,67 лв., а искът по
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от
261,41 лв. и за датата 30.06.2013 г., като неоснователни. С решението на съда е
осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК, Д.П.Д., ЕГН **********, да заплати на „ Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, сумата от 608,32 лв.- разноски в производството по чл.422 ГПК, сторени пред СРС, и 428,55 лева- разноски в производството по ч.гр.дело №
72046/ 2015 г. по описа на СРС, 70 състав. С решението на съда е осъдена на
основание чл.78, ал.3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на Д.П.Д., ЕГН **********, сумата 4,79 лв.-
разноски в производството по чл.422 ГПК, сторени пред СРС.
Решението
е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.”-ЕООД,
гр.София.
Постъпила е въззивна жалба от Д.П.Д., подадена чрез пълномощниците й
адв.Е.Ж. и адв.М.Д., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта,
в която са уважени предявените установителни искове, както и в частта на
присъдените в нейна тежест разноски.
Жалбоподателката, чрез своите пълномощници твърди, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на
материалноправни разпоредби на закона, необосновано и
при съществени процесуални нарушения по съображения подробно изложени в
жалбата. Предвид изложеното във въззивната жалба се моли настоящата въззивна
инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени,
както и в частта на присъдените разноски и да постанови друго, с което исковете
да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, чрез своя процесуален представител
юрк.М.Ш., депозира писмена молба, в която взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна
жалба. Претендира присъждане на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Третото
лице-помагач - „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение въззивният съд счита, че същото е изцяло валидно. Противно на изложеното във въззивната жалба, първоинстанционното решение е и допустимо
в обжалваната част – постановено е по допустими искове, включително при наличие на
допълнителните процесуални предпоставки за надлежното им упражняване,
предвидени в чл. 422 ГПК – наличие
на издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, подадено възражение от
последната в срока срещу заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК, спазване на срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителните искове, като е налице и
пълна идентичност между страните и предмета на последните и на вземанията, за
които е издадена заповедта за изпълнение. Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД срещу ответницата Д.П.Д. установителни
искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.415 и чл.422 от ГПК
във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415
и чл.422 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответницата
топлоенергия, както и че същата е
изпаднала в забава, тъй като задължението за
заплащане на цената на топлинната енергия е срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да
се добави следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение
между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода
разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител
на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на
ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответницата Д.П.Д. е собственик на процесния недвижим имот,
както и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е
била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е. без съмнение същата е
имала качеството потребител на топлинна енергия за процесния период по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и е страна по договорното правоотношение с ищеца
за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена
форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34
от 24.04.2007г./. В тази връзка съдът приема за изцяло
неоснователни доводите изложени в жалбата, в тази насока. От
друга страна, в процесния случай е без значение обстоятелството, дали ответницата реално е
ползвала имота, достатъчно е да е собственик на жилище в топлоснабдена сграда,
за да се счита за потребител по смисъла на закона. При това същата остава такъв
потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричните разпоредби на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия,
което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този
договор е уредено в общи условия, утвърдени от ДКЕВР, в които се определят
правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на потребителите; редът
за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна
енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за
включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване
на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други
контролни приспособления и пр. Същите обвързват ответницата дори и без да ги е
приела изрично съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и
доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответницата количество топлоенергия за процесния период.
Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и приложимата за процесния
период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34
от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Ето защо и съгласно
чл. 70, ал. 2 и ал.3 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., всички потребители са длъжни да осигурят достъп на
представителите на фирмата, извършваща дяловото разпределение, като редът за
отчитане на показанията на уредите на потребителите, неосигурили достъп до
имотите си, се урежда в общите условия на договора. На потребителите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява
енергия по реда на т. 6.5 от приложението
по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди – ал. 4 на чл.
70 от Наредбата. Според ал. 5 и ал. 6 на чл. 70, потребителите, неосигурили
достъп, могат да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната
сметка в тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка от
упълномощения за сградата представител. След изтичане на срока не се приемат
нови рекламации и не се преработва изравнителната сметка.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответницата през процесния период е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания на действащата през периода нормативна уредба, като
задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот. Видно от констатациите на вещото лице
за процесния период от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., начисляваната топлинна
енергия/ТЕ/ за отопление за имота на ответницата е при наличен топломер в
имота, но при условията на неосигурен достъп и в съответствие с чл. 70, ал. 4 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007г. и т. 6.5 от приложението към Наредбата. Установено е
също така, че начисляваната ТЕ за БГВ за процесния период е при налични в имота
водомери при условията на неосигурен достъп. При установените
количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, извършения
реален отчет в имота на ответницата, респективно правилното начисляване на ТЕ
за периода на неосигурен достъп и заключението на СТЕ, че дяловото
разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на
доставената на ответницата ТЕ, стойността на която се определя съобразно
установените от ДКЕВР цени. В тази връзка доводите
на жалбоподателката, че не е доказано количеството на потребената от нея топлоенергия за процесния
период са неоснователни. Заключението на СТЕ е прието в
публично съдебно заседание на 10.02.2017 г. и не е оспорено от ответницата по
предвидения за това ред /чл.200, ал.3, изр.2 ГПК/, като изводите на вещото лице
се основават не само на изходящите от ищеца
фактури, но и на проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата,
отговарящ на метрологочините изисквания, както и на справките на фирмата за
топлинно счетоводство, съдържащи данни за разхода на топлинна енергия за
процесния имот /изравнителни сметки/. От друга страна ответницата не установява
да се е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно действащите през този период Общи условия, нито е поискала
допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в срока по чл.70,
ал.5 от Наредбата за топлоснабдяването, аналогична на която е клаузата на чл.
29, ал. 2 от Общите условия, поради което съдът намира, че разпределението е
извършено по описания и отразен от експерта начин в съответствие с нормативната
уредба.
При
установените количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост,
в която се намира имота на ответницата и заключението на СТЕ, че дяловото
разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на
доставената на ответницата ТЕ, стойността на която се определя съобразно
установените от ДКЕВР цени.
От заключението на ССЕ, прието в
първоинстанционното производство се установява, че по партидата на ответницата изготвените изравнителни сметки за топлинна енергия
за процесния период са въведени в информационната система на ищеца и са
отразени по месечните фактури.
На следващо място, съдът приема, че съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в
Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от
„Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след
края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение. Плащането по ежемесечни прогнозни сметки
съгласно посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, е в полза и на двете
страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и
по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период. В случая
за имота на ответницата за процесния период са издадени изравнителни сметки,
като от тях и от заключението на кредитираните от съда съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертизи се установява стойността на действително
потребената топлинна енергия. От
друга страна, от
заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство се установява,
че по партидата на ответницата изготвените
изравнителни сметки за топлинна енергия за процесния период са въведени в
информационната система на ищеца и са отразени по месечните фактури. Ответницата не установява да се
е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно действащите през този период Общи условия, които имат силата на закон
за страните и с оглед на липсата на оспорване на тези документи и по настоящото
производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и
отразен от експертите начин в съответствие с нормативната уредба.
Неоснователно е и възражението, че ищецът неправомерно е начислявал
лихви за забава върху прогнозни месечни сметки. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в ЗЕ и
действалата през периода Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената сумарна сума по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. Следователно, наличието на “изравнително” вземане в полза на
потребителя в края на отчетния период му дава право единствено да получи
изравнителната сума, вкл. да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие, но не води до
недължимост от потребителя
на предходно начислените месечни
прогнозни вноски. Същите са дължат в установените срокове в Общите условия на
ответното дружество, утвърдени от ДКЕР, като падежът им настъпва 30 дни след
изтичане на периода, за който се отнасят, съгласно чл. 33, ал.1 от общите
условия от
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, в обжалваната част, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
възивното производство:
При този
изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна-ищец за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото
по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител
на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба,
както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения
въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна-ищец не се
дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 314370 от 16.01.2018 г.,
постановено по гр.дело № 27743/2016 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София , като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.