Решение по дело №370/2020 на Районен съд - Бургас

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 312

 

гр.Бургас, 06.03.2020г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

                                                                     

                                                РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ

 

 при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 370 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод жалба на „***” ООД с ЕИК: ***, чрез пълномощник – адв. Ненчо Такев – АК-Пловдив, с посочен съдебен адрес:***, срещу Наказателно постановление № 02-0002770/14.01.2020г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” - гр. ***, с което за нарушение на чл. 128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 от КТ, на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.1 от КТ, на жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.

С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление. Посочва се, че в НП не са конкретизирани – дата, място и обстоятелства по извършване на нарушението, което според жалбоподателя е опорочило цялото производство и му е попречило да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Твърди се, че не е посочено качеството на свидетеля по акта, което е довело до съществено нарушаване на правата на дружеството. На следващо място се застъпва, че описаното неизплащане на задължението на дружеството не може въобще да се окачестви като административно нарушение, доколкото евентуалното неизплащане на заплатата в срок, представлява трудов спор между работника и работодателя, който подлежи на решаване по гражданско-правен ред и не следва да се санкционира по административен. На последно място се твърди, че АНО не е коментирал въобще дали не следва да се приложи чл. 28 ЗАНН, като се акцентира, че именно тази разпоредба е следвало да намери приложение. Под евентуалност се заявява, че възнаграждението на лицето е заплатено, поради което и приложение следва да намери разпоредбата на чл. 415в КТ и да се наложи санкция в размер на 100 лева. Претендира се присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не изпраща представител. В писмено становище (молба) от адв. Такев – ПАК (л.48) жалбата се поддържа изцяло и се прилагат доказателства.

Административнонаказващият орган – Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, надлежно призован, се представлява от юрисконсулт Николова, която оспорва жалбата. Посочва, че нарушението, за което е санкционирано дружеството, е безспорно доказано. Застъпва, че административнонаказателната отговорност на жалбоподателя е била правилно ангажирана, като размерът на санкцията е справедлив. Посочва, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 415в, ал.1 КТ, доколкото възнаграждението е било изплатено с три месеца закъснение – т.е. нарушението не е било отстранено веднага след установяването му. В заключение моли за потвърждаване на наказателното постановление и присъждане на разноски.

Съдът след като се запозна с материалите по делото и становищата на страните приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от отбелязването върху самото НП, същото е връчено на упълномощено лице на 17.01.2020г., а жалбата е депозирана директно в съда на 24.01.2019г., видно от отбелязването върху входящия печат). Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

В периода 16.09.2019г. - 29.11.2019г. св. Д.Р. – гл.инспектор в Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, извършила проверка по документи за спазване на трудовото законодателство от страна „***” ООД. В хода на проверката св. Р. изискала ведомости за работни заплати, фишове и др. и констатирала, че дружеството стопанисва обект: Цех за преработка на миди, находящ се в гр. ***, както и че в този обект труд полага В.Я.П.. Констатирала също така, че въпреки, че дружеството е начислило трудово възнаграждение на работничката в размер на 532,38 за месец август 2019г., то не й го е изплатило в уговорения срок, а именно до 30.09.2019г.  Свидетелката изискала обяснение от пълномощника (л.26), в което той декларирал, че към 29.11.2019г. възнагражденията на работниците за месеците август и септември 2019г. все още не са изплатени.

Св. Р. преценила, че с поведението си дружеството е осъществило състава на административното нарушение по чл.128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 КТ, поради което и на 29.11.2019г. съставила срещу „***” ООД АУАН с № 02-0002770, в който описала горните факти и им дала посочената правна квалификация. Изрично изписала, че става въпрос за обект в гр. ***, както и че дружеството следвало да изплати възнаграждението до 30.09.2019г., но към 01.10.2019г. все още не е изпълнило това си задължение. Наред с АУАН контролният орган издал и задължителни преписания на работодателя за изплащане на работните заплати на множество работници.

 Актът бил съставен на място в Дирекцията, след което бил предявен на упълномощеното лице, което го подписало без да направи възражения и получило препис от него. В предвидения срок по чл. 44 ЗАНН писмени възражение срещу акта не били депозирани, но на 10.01.2020г. и 16.01.2020г. работодателят изпълнил задължението си и изплати възнаграждението за месец август - септември 2019г. на всички свои служители, видно от приложената молба (л.14).

Административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, също счел, че с поведението си „***” ООД  е осъществило състава на административното нарушение по чл. 128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 КТ, поради което и на основание чл. 414, ал.1 КТ наложил на жалбоподателя „Имуществена санкция“ в размер на 1500 лева. АНО преценил, че не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 415в, ал.1 КТ, защото нарушението не е било отстранено веднага след откриването му.

Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Жалбоподателят не оспорва така установените факти, но навежда доводи за несъставомерност на извършеното и за процесуални нарушения, поради което и счита, че НП следва да се отмени.

Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:

Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № З-0058/11.02.2014г. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Противно на становището на жалбоподателя, съдът счита, че вмененото му нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми. Изрично в АУАН и НП е посочено, че обектът, на който работничката е полагала труд се намира в гр. ***, както и че дружеството е следвало да изплати заплатата до 30.09.2019г., но към 01.10.2019г. все още не го е сторило – т.е. посочени са както крайният срок за извършване на дължимото действие, така и моментът, към който деянието е довършено, а именно първият ден след изтичане на срока. В този смисъл съдът счита, че в двата процесуални документа по достатъчно описателен начин са посочени както мястото на извършване на нарушението – т.е. мястото на полагане на труд, където се е дължало и изплащане на заплатата, така и датата на осъществяването му. Посочени са и всички други съставомерни признаци на вмененото нарушение – за кой месец се е дължало трудово възнаграждение, на кого и в какъв размер, до кога е следвало да се изплати и реално от кога работодателят е изпаднал в „забава“ – т.е. кога реално е осъществил деянието. Пак противно на становището на жалбоподателя в АУАН и НП изрично е посочено, че се касае до неизплащане на начислено възнаграждение, а не до неначисляване на такова, поради което и няма никаква неяснота в тази връзка.

В обобщение, настоящият състав счита, че в случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на административнонаказателното производство. Това, че не е посочено точното качество на свидетеля по акта е ирелевантно. Касае се за нарушение установено по документи, при което акт може законосъобразно да се издаде и при отсъствие на свидетели.

По същество следва да се посочи следното.

Няма спор, а и от приобщените писмени и гласни доказателства се установява, че към процесния период жалбоподателят е имал качеството „работодател“ по смисъла на §1, т,1 от ДР на КТ и е стопанисвал обект – Цех за преработка на миди в гр. ***. Няма спор и че същият е начисли на работничката си – Валентина Петкова месечно възнаграждение за месец август 2019г. в размер на 532,38 лева (л. 24), но въпреки това не й го е изплатил в срок съгласно Вътрешните си правила (л.25) и по-точно - чл. 4 „Работната заплата се изплаща еднократно, до края на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът“ – т.е. до края на месец септември 2019г., а едва на 10-16.01.2020г. (л.14) когато срещу него вече е бил съставен АУАН и издадено задължително предписание, което той дори не е изпълнил в срок и което е самостоятелно основание за евентуалното ангажиране на отговорността му и за това неизпълнение.

При тези факти съдът приема, че правилно АНО е преценил, че е извършено нарушение по чл.128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 КТ. С тези норми е въведено самостоятелно задължение за работодателя в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа на работниците си. Неизпълнението на това задължение, представлява нарушение на трудовото законодателство. Съгласно нормата на чл. 414, ал.1 от КТ работодател, който наруши разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 15 000 лв., а виновното длъжностно лице, ако не подлежи на по-тежко наказание - с глоба в размер от 1000 до 10 000 лв. Ето защо, без съмнение – в конкретния случай дружеството е извършило вмененото му нарушение, доколкото не е изплатило в срок начисленото трудово възнаграждение на своя работник.

Тук е мястото да се посочи, че настоящият състав не споделя доводите на жалбоподателя, че това неизпълнение в срок не може да се окачестви като административно нарушение. По мнение на настоящия състав е налице неизпълнение на задължение произтичащо от разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ, съответно е налице извършване на нарушение на същата разпоредба, по която причина е ангажирана и отговорността на работодателя съобразно разпоредбата на чл.414, ал.1 от КТ. Следва да се посочи, че възможността работникът да търси правата си по гражданско правен ред е съвсем отделна, самостоятелна възможност за работника и не влияе и не е от значение за търсенето на административнонаказателна отговорност от дружеството за допуснатото от него административно нарушение. Гражданската и административнонаказателната отговорност подлежат на кумулация и наличието на едната не изключва носенето на другата, т.к. двете преследват различна цел – едната има репарационен характер /имуществената или още наречена гражданска/, а другата – чисто санкционен, превъзпитателен такъв /административнонаказателната/, като наличието на финансови затруднения за работодателя не е обстоятелство, което е в състояние да го оправдае за извършеното противоправно деяние и да бъде изключена втората. Описаното деяние в съставения против жалбоподателя акт и възпроизведено в атакуваното наказателно постановление съдържат всички признаци на административно нарушение по смисъла на чл.6 от ЗАНН и осъществява състава на административно нарушение по чл.128, т.2 от КТ от обективна страна. И тъй като се касае за юридическо лице не стои въпроса с изследване на субективна страна, т.е. наличие на виновно поведение. В този смисъл е последователната и константа практика на съдилищата от цялата страна, като например – Решение № 90/23.01.2018г. по к.н.а.х.д. № 3454/17г. на АдмС-Бургас; Решение № 773/27.04.2017г. по к.н.а.х.д. № 632/17г. на АдмС-Бургас; Решение № 26/26.01.2018г. по к.а.н.х.д. № 332/17г. на АдмС-Габрово; Решение от 24.09.2015г. по к.н.а.х.д. № 2727/15г. на АдмС-Варна; Решение от 17.10.2018 г. по к.н.а.х.д. № 530/18г. на АдмС-Добрич; Решение № 1900/07.11.2017г. по к.н.а.х.д. № 2467/17г. на АдмС-Пловдив (в което между другото се приема, че дори датата до която е следвало да се изплати трудовото възнаграждение да не е посочена изрично, това не е съществен порок) и много други. 

С оглед всичко казано по-горе съдът намира, че в случая правилно АНО е приел, че има извършено административно нарушение, като правилно е квалифицирал фактите.

На последно място съдът счита, че правилно в случая АНО е отказал да приложи разпоредбата на чл. 415в КТ, която предвижда, че за нарушение, което е отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в кодекса, и от което не са произтекли вредни последици за работници и служители, работодателят се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 100 до 300 лв., а виновното длъжностно лице - с глоба в размер от 50 до 100 лв. Видно от горната фактология, нарушението е отстранено едва през месец януари 2020г., защото видно от молбата на Г.Р.(л.14) едва тогава са били изплатени възнагражденията за месец август-септември 2019г. При това положение няма как да се приеме, че нарушението е отстранено веднага след установяването му, най-малкото защото то е установено през месец Ноември 2019г., крайният срок за изплащане на възнагражденията, съгласно дадените предписания е изтекъл през Декември 2019г., а нарушението е отстранено едва месец по-късно, когато НП вече е било издадено (молбата е депозирана на 17.01.2020г., а НП е издадено на 14.01.2020г). Поради това съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 415в КТ, а отговорността следва да се носи по основния състав на чл. 414, ал.1 КТ. В случая АНО е наложил минималния възможен размер на имуществената санкция, която е 1500 лева, поради което и не може да се обсъжда вариант за допълнителното намаляване на санкцията от съда.

Само за пълнота следва да се посочи, че искането на жалбоподателя за приложение на чл. 28 ЗАНН е неоснователно. Действително преценката за маловажност на деянието подлежи на съдебен контрол, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/12.12.2007г. на ВКС, ОСНК, по т.д. № 1/2007г. по описа на ВКС. Съдът намира, че в случая не е налице маловажност по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не е налице по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на административни нарушения от този вид. Нарушението не се отличава с нищо в сравнение с други деяния от същия вид, поради което и обществената му опасност не е по-ниска. Отделно от това на съда е служебно известно, че по отношение на същата работничка са налице и други производства във връзка с неизплащане на трудово възнаграждение в срок, като например НАХД № 2950/2019г. по описа на РС-Бургас, касаещо неизплатено в срок възнаграждение за месец март 2019г. – т.е. това нарушение далеч не е първото такова на дружеството, а се наблюдава своеобразен системен подход на неизплащане в срок на трудовите възнаграждения на работниците, което допълнително завишава обществената опасност на стореното.

С оглед всичко казано по-горе настоящият състав счита, че в случая правилно е била ангажирана отговорността на жалбоподателя, като в хода на производството не са били допуснати съществени процесуални нарушения, а размерът на наложената санкция е правилно индивидуализиран, поради което и наказателното постановление следва да се потвърди изцяло.

            Към момента е настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63 ЗАНН ( ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските ако съответната страна е направила искане за присъждането им.

            В конкретния случай АНО е бил защитаван от юрисконсулт, като до приключване на разглеждането на делото е депозирано искане за присъждане на възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.5 ЗАНН в полза на юридически лица се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, който от своя страна препраща към чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ, съгласно който възнаграждението е в размер от 80 до 120 лева. Предвид правната сложност и извършените действия, съдът счита, че справедлив размер на конкретното възнаграждение се явява 80 лева.

 

Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.1 ЗАНН, Бургаският районен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 02-0002770/14.01.2020г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” - гр. ***, с което за нарушение на чл. 128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 от КТ, на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.1 от КТ, на „***” ООД с ЕИК: ***  е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.

ОСЪЖДА на основание чл. 63, ал.5 ЗАНН „***” ООД с ЕИК: ***  да заплати в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – гр. София сумата в размер на 80 /осемдесет/ лева, представляваща сторени в производството разноски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.***в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.

 

 

 

                                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Баев

Вярно с оригинала: М.Р.