№ 1062
гр. София, 21.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело №
20231100509840 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 19617/10.07.2023 г., подадена от Б. С. Д. –
ответник по гр. дело № 38503/2021 г., Софийски районен съд,170 състав срещу
постановеното по него решение № 9891/09.06.2023 г., в частта, с която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата 167, 38
лева, представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се на адрес гр.
София, ул. “****, за периода 01.05.2017 г.- 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.01.2021 г., до
окончателното плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 149 Закон за
енергетиката /ЗЕ/, за сумата 27, 82 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за цена на топлинна енергия за периода 15.09.2018 г.- 30.12.2020 г., на основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 86 Закон за задълженията и договорите ЗЗД/, сумата 6,8 лева,
представляваща цена на услугата дялово разпределение в имот, намиращ се в гр. София, ул.
“****, за периода 01.12.2017 г.- 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.01.2021 г., до
окончателното плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.02.2021г. по
ч.гр.д. № 4574 по описа за 2021 г. на Софийския районен съд, 170 състав.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно.
Недопустимостта се обосновава с разминаване между твърдението в исковата молба за
реално доставена топлинна енергия и установеното в съдебното решение задължение
относно дълг за сградна инсталация. По отношение на основателността се счита, че по
делото не било доказано ответникът да е ползвател на топлинна енергия. Липсвали
доказателства, че такава е била доставяна до имота. Сочи се липсата на облигационна връзка
между потребителя и топлиния счетоводител, за да бъде обосновано задължението за
заплащане на такса за услугата дялово разпределение. Представените протоколи от ОС на
1
ЕС не касаели вх. В, а вх. Б на ЕС. Твърди се, че ищецът е отчитал неправилно доставяната
топлинна енергия. Приложените към исковата молба документи били частни свидетелстващи
документи, удостоверяващи изгодни за издателя си факти. Не било доказано от
топлопреносното дружество, че е публикувало ежемесечно на интернет страницата си
фактурите, както изисквали общите му условия. Липсвали доказателства общите условия да
са влезли в сила. Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 19619/10.07.2023 г., подадена от С. П. Д.
– ответник по гр. дело № 38503/2021 г., Софийски районен съд, 170 състав срещу
постановеното по него решение № 9891/09.06.2023 г., в частта, с която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 592, 14 лева, представляваща цена на
топлинна енергия, доставена в обект, намиращ се на адрес гр. София, ул. “****, за периода
01.05.2017 г.- 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.01.2021 г., до окончателното плащане
на сумата, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ, сумата 83,47 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за периода 15.09.2018
г.- 30.12.2020 г., на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, сумата 20,40 лева, представляваща
цена на услугата дялово разпределение в имот, намиращ се в гр. София, ул. “****, за
периода 01.05.2017г.- 30.04.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 26.01.2021 г., до окончателното
плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.02.2021 г. по ч.гр.д. 4574 по описа
за 2021 г. на Софийския районен съд, 170 състав.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно.
Недопустимостта се обосновава с разминаване между твърдението в исковата молба за
реално доставена топлинна енергия и установеното в съдебното решение задължение
относно дълг за сградна инсталация. По отношение на основателността се счита, че по
делото не било доказано ответникът да е ползвател на топлинна енергия. Липсвали
доказателства, че такава е била доставяна до имота. Сочи се липсата на облигационна връзка
между потребителя и топлиния счетоводител, за да бъде обосновано задължението за
заплащане на такса за услугата дялово разпределение. Представените протоколи от ОС на
ЕС не касаели вх. В, а вх. Б на ЕС. Твърди се, че ищецът е отчитал неправилно доставяната
топлинна енергия. Приложените към исковата молба документи били частни свидетелстващи
документи, удостоверяващи изгодни за издателя си факти. Не било доказано от
топлопреносното дружество, че е публикувало ежемесечно на интернет страницата си
фактурите, както изисквали общите му условия. Липсвали доказателства общите условия да
са влезли в сила. Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна-ищец „Топлофикация София“ ЕАД оспорва основателността на
подадените въззивни жалби. Счита постановеното първоинстанционно решение за правилно
и законосъобразно. Иска потвърждаването му.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби се явяват НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на обжалваното решение и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по
2
чл. 269, изр. 1 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваният съдебен акт е
валиден и допустим, като при постановяването му не са допуснати нарушения на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като
на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за дължимостта на търсените суми. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
Неоснователно се явява възражението в двете въззивни жалби за недопустимост на
съдебното решение поради разминаване с ищцовото твърдение за реално доставена
топлинна енергия и съдебното решение, с което било признато за установено, че
задължението било за дялово разпределение. Коректния прочит на съдебното решение
показва, че то е за доставена до имот – собственост на ответниците топлинна енергия.
Съобразно изложеното възражение следва да се добави следното:
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл.
148/. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според
чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
С оглед изложеното неоснователни са възраженията на жалбоподателите, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като в исковата молба се
претендира стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия, а било установено, че в
имота не са монтирани отоплителни тела и съответно липсват уреди за дялово
разпределение. Топлинната енергия като предмет на престацията от топлофикационното
дружество, се състои от три елемента – за отопление на имота; за битово горещо
водоснабдяване и за сградна инсталация. За редовността на исковата молба /чл. 127, ал. 1, т.
4 от ГПК/ не е необходимо ищецът да разграничава стойността на всеки един от тези
компоненти, тъй като те не представляват отделни, самостоятелни претенции. Напротив,
исковата претенция е една, тя произтича от едно правоотношение по продажба на топлинна
енергия за конкретен обект. Ето защо е достатъчно в исковата молба да се посочи общият
размер на стойността на доставената топлинна енергия за исковия период, като без значение
за допустимостта на иска, съответно на постановеното решение е, дали предявената
претенция е формирана само от стойността на топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, или само от стойността на топлинната енергия отдадена от сградна
инсталация, или включва и отопление на имота чрез монтирани отоплителни тела.
Законът за енергетиката утвърждава като принцип за уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради - етажна
собственост, реално доставената на границата на собственост топлинна енергия - чл. 156, ал.
1 ЗЕ. Законът гарантира правото на топлопреносното предприятие да получи цената на
доставената до абонатната станция на сградата – етажна собственост - топлинна енергия.
Доколкото тази цена подлежи на разпределение между отделните собственици на имоти в
сградата се налага утвърждаване на конкретни правила за разпределение на топлинната
енергия между собствениците, респ. ползвателите на отделните отопляеми обекти в
сградата. В този смисъл всеки потребител на топлинна енергия по смисъла на закона дължи
да заплати част от общата цена, съответна на реално потребеното при въведена система
за дялово разпределение въз основа на отчетените единици топлинна енергия от средства
за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответна част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, изчислена въз основа
на отопляемия обем на имота.
3
Неоснователно е твърдението, че ответниците не били потребители на топлинна енергия.
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период
са регламентирани в ЗЕ. Предвид установените в същия правила, за да бъде обвързано едно
лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при
публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ - в редакцията, действаща след 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано‐
вено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл‐
жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на
топлоснабдения обект и стойността на извършената услуга „дялово разпределение”, респ. то
встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество - топлопреносно
предприятие. В производството безспорно е установено обстоятелството, че с договор за
продажба на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти С. Д. и Е. Д.а са
придобили собствеността върху процесния недвижим имот. Посоченият имот е станал
съпружеска имуществената общност (СИО), тази бездялова съсобственост е прекратена със
смъртта на съпругата Е. Д.а, починала на 18.02.2012 г., в резултат на което е възникнала
съсобственост върху имота между преживелия съпруг С. Д. и низходящия Б. Д.. Бракът
между С. Д. и Е. Д.а е прекратен поради смъртта на съпругата по време на действието на СК
от 2009 г. Предвид § 4 СК от 2009г., приложима към имуществените отношения на
посочените лица са разпоредбите на СК от 2009г. Предвид изложеното, наред с
притежаваната от него ½ ид.ч. от имота, преживелият съпруг наследява заедно с децата от
брака части, равни на техните. Предвид изложеното и съобразявайки разпоредбата на чл. 9
ЗН, съгласно която съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете, настоящият
състав счита, че С. Д. притежава ¾ ид.ч., а Б. Д.- ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот.
Предвид изложеното между страните съществува облигационно правоотношение,
възникнало въз основа договор за доставка на топлинна енергия.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона - чл. 150 ЗЕ, без
да е необходимо изрично изявление на ответника - потребител/клиент, вкл. и относно
приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, III ГО,
постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло‐
преносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно
чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. С оглед тази нормативни
уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба,
каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във вестник „Монитор“ - броя от 11.07.2016 г„ в сила от 11.08.2016 г. По
делото е представена публикация във в. „Монитор“ от посочената дата, с което съдът приема
за доказано, че Общите условия на дружеството-ищец са влезли в сила на посочената дата.
Ответниците-жалбоподатели не са ангажирали доказателства за твърдението си в обратен
слисъл.
4
Разпоредбата на чл.150, ал.З ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в
сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответните страни - жалбоподатели не твърдят и не установяват да са упражнили
това свое право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради
което настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.
Неоснователно е възражението, че не било доказано, че ответникът не публикувал
ежемесечно на своята интернет страница фактурите, на които основава иска си. Предмет на
делото са вземания срещу ответниците за периода 01.05.2017 г. – 01.04.2019 г., в който са
действали Общите условия от 2016 г. Съгласно чл. 33, ал.1 и ал.2 от Общите условия
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32,
ал.1 и ал.2, съотв. стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Посоченото задължение във въззивните жалби за публикуването им на интернет
страницата на дружеството се отнася за Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД за
продажбата на топлинна енергия на битовите абонати от 2014 г. – чл. 33, ал. 1, които както
бе изяснено по делото са неприложими за конкретния спор.
Действително към исковата молба е представен протокол за проведено на 09.04.2001 г. ОС
на ЕС на сграда с адрес: гр. София, район „Лозенец“, ул. ****, а по делото се твърди от
ищцовото дружество, че топлоснабденият имот се намира във вх. В. Липсва обаче
оспорване, че в жилищната кооперация има една абонатна станция, поради което
направеното още с отговора на исковата молба възражение се явява неоснователно.
С оглед извършената съвкупна преценка на всички приети от първоинстанционния съд
доказателства, се явява неоснователно възражението относно приложените към исковата
молба фактури. Действително те са частни свидетелстващи документи, които съдържат
изгодни за издателя факти, предвид липсата на подпис на потребителя, но по делото е
изслушана и приета ССчЕ, в която вещото лице е посочило, че заключението му за
начислените суми е изготвено след запознаване със счетоводството на ищцовото дружество.
По делото е доказано, че счетоводството му е водено редовно.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на
посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния
регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по
реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово
разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в
който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а
след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово
разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или
чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача
5
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна собственост, се
извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
Предвид това законодателно решение липсва необходимост от наличието на договорна
връзка между потребителя и топлинния счетоводител, за да възникне задължение за
заплащане на таксата за дялово разпределение.
Предвид съвпадението на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, въззивните жалби се явяват неоснователни и следва да бъдат
оставени без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно.
По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на
ответниците не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. В процесния случай,
с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, искането за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец съдът намира за
основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна - ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия
съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да
се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда
и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на
чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната
помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата.
Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен
състав, като съобрази изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на
делото и законовата възможност то да е под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата
за заплащането на правната помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата
от 100,00 лв./ по 50 лв. дължимо от всеки един ответник/.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9891/09.06.2023 г. постановено по гр. дело № 38503/2021 г.,
Софийски районен съд, 170 състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, район „Лозенец“, ул. ****1, да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА Б. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, район „Лозенец“, ул. ****1, да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
Решението е постановено с участието на „Директ“ ЕООД в качеството му на трето лице-
помагач на страната на ищеца.
6
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7