№………./……..12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело № 1332
по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, чрез юрк. И. срещу
решение №1643/18.04.2019г., постановено по гр.д. №13275/18г. по описа на ВРС, 31
с-в, в частта, с която е бил отхвърлен
иска му за установяване на дължимостта на предсрочно изискуеми вноски за
задължение по договор за потребителски кредит за горница над 556,38лв до 2684,16лв, удостоверена като изпълняем дълг в оспорена
заповед за изпълнение.
Въззивникът, чрез пълномощника си юрк. И., излага
оплакванията си за допуснати нарушения при постановяване на решението,
изразяващи се в неправилни изводи, изградени въз основа на неприложима към
казуса правна норма. Счита, че за заеми, предоставени от небанкови институции
няма ограничения за зачитане на автоматично действие на клауза за предсрочна
изискуемост, предвиждаща загуба на срок при продължителна забава без да се
изисква допълнително уведомяване на длъжника. Евентуално сочи, че такова
уведомяване е било осуетено от самия длъжник и реализирано в хода на исковото
производство. Евентуално се позовава на настъпили нови обстоятелства (падежиране
на вноските по плана), като счита че претенцията следва да бъде уважена в
цялост след 15.05.2019г. Отделно излага оплаквания за неправилен извод на съда
относно нищожност на споразумение за допълнителни услуги, с чието уговаряне
кредитополучателят е поел задължение, увеличило погасителната вноска. Излага
съображения за валидност на договаряне без да са накърнени добрите нрави, след предоставяне на предварителна информация
относно опции в негова полза и свободно формирана воля на клиента да се ползва
срещу възнаграждение от тези предложени като допълнителен пакет опции,
гарантиращи спокойствието на длъжника.
В писмено становище
по същество поддържа същите доводи и като обосновава основателност на претенция
за установяване на цялото задължение по вноските, договорени с този потребител,
моли отхвърлителната част от решението за бъде отменена и установителния иск
уважен в цялост.
Насрещната страна,
чрез ад Т., назачена за особен представител
оспорва жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на
закона. Възразява срещу предприетия опит за изменение на предмета на делото,
като счита, че искът по чл. 422 ГПК може да бъде само установителен и предметът
му се ограничава до твърденията за съществуването на дълга такъв, какъвто е
посочен в заповедта за изпълнение. Поддържа оспорването на предсрочната изискуемост
поради липса на каквото и да е уведомяване на длъжника. Поддържа и възражението
за неравноправен характер на уговорка, възлагаща на клиента плащане за
допълнителни услуги, което значително надвишава основната престация.
По същество пледира
правилното решение за отхвърляне на претенциите на кредитора да бъде
потвърдено.
Въззивникът е поискал и
определяне на разноски, конкретизирани в
списък по чл. 80 ГПК (л. 47).
По предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е
произнесъл с определение №3257/13.09.2019г. като към настоящия момент няма настъпили
нови обстоятелства които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително и съответства на предявени обективно съединени искове
на кредитор за установяване на
вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на
твърдения за предсрочно изискуемо
задължение, разсрочено на вноски за връщане на главница по договор за
предоставяне на потребителски кредит.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане,
съответстващо на описаното в твърденията му при предявения от него
установителен иск – просрочие на вноски, породили автоматично изискуемост на главница
по предоставен кредит. Допълнителни основания на включената в заповедта
претенция не са били заявени нито в описанието на главницата ( т. 9 от
заявлението), нито в обстоятелствата, породили претенцията ( т. 12 от
заявлението). Кредиторът е основал спорната претенция само на твърдения за
отпуснат кредит( без посочване на конкретна заета сума или уговорка за лихва),
и неизпълнено задължение за връщане на претендираната сума на 24 месечни вноски
от по 11.84лв всяка. Липсва прилагане на допълнителни доказателства към това
заявление, поради което единствената индивидуализация на предявените за
събиране от длъжника вземания следва да се основе на тези факти.
Заповедта е била връчена по реда на чл. 47 ал.7 ГПК, което поражда
интерес от съдебно установяване по специалния ред спрямо ненамерения на адреса
му длъжник. Искът е предявен в указания от съда срок, но само за разсрочена
главница, като заявителят е пропуснал да поиска да установява и отделно претендирани
лихви за забава и такса.
В исковата молба обаче, са посочени и факти, които нямат отношение към
вече заявената като главница претенция. Обосновката на размера на главницата с
вземания, възникнали въз основа на клаузи за уговорена възнаградителна лихва и
предоставени допълнителни услуги не кореспондира на първоначално описаното
основание на претенцията и съответно такива твърдения не е следвало да бъдат
нито докладвани, нито разглеждани от съда по реда на чл. 422 ГПК.
Първоинстанционният съд обаче от една страна е възприел като една претенцията
на кредитора и е приел да я установява като включена в заповедта разсрочена на
части главница, а от друга страна е обявил на страните в о.с.з. на 19.03.2019г
устен доклад, в който е възприел като основания за пораждане на тази главница
безспорни фактите по отпускане на заемна сума от 1000лв и оспорено закупуване
на допълнителни услуги от 1200.48лв. В доклада на съда изобщо липсва обосновка
за остатък от 483,68лв, за който в
допълнителна молба ищецът е поддържал, че претендира като уговорено
възнаграждение разсрочено и
включено в погасителния план, наред с вноски за заетата главница.
При
така приетите за разглеждане претенции, районният съд е постановил обжалвания
акт, като е уважил отчасти претенция за разсрочени вноски, въз основа на мотиви
за дължимост на 9 от тях, но без добавеното възнаграждение за допълнителна
услуга. Така несъмнено съдът е
разглеждал сборната претенция, която е докладвал като произтичаща от различни
основания, но не е квалифицирал и индивидуализирал всяко от спорните
вземания.
Въззвиният
съд констатира, че съвпадение между заявената и удостоверена в издадената
заповед главница и предявената с установителния иск претенция има само по
безспорния размер от 1000лв. В останалата част съдът е разгледал иск, с който
не е бил сезиран. Тъй като фактите, налагащи различна правна квалификация на останалите вземания не са били сочени в
заповедното производство въззивният съд, дори и да ги установи по
същество, не би могъл да приложи закона като квалифицира
претенциите за лихви и цена на допълнителни услуги, тъй като такива вземания не
са били включени в заповедта. Затова и не се касае за нарушение по доклада,
което въззвиният съд да може да поправи, а до недопустима част от решение по
претенция за главница, разгледана въз онова на твърдения за основания,
пораждащи вземания над главницата, предоставена като заем на клиента.
Като изцяло съответна на интереса на
кредитора за установяване на нестабилизирана заповед е само частта от
претенцията, основана на твърдението за главница от 1000 лв. Предметът на
въззивното обжалване обхваща отчасти тази допустима част (за размера над
556,38лв присъдена главница). В тази част актът е допустим и възражението на
въззиваемия не е основателно. Съдът съобразява указанията, дадени с ТРОСГТК
8/2017г относно значението на твърденията за предсрочна изискуемост, като
индивидуализиращ белег на вземане за връщане на главница по кредит. Макар и да
е относимо към установяване на претенции по вече изпълняеми спорни заповеди (издадени
в полза на банки по реда на чл. 417 ГПК), тълкуването на още по- голямо
основание е приложимо и по искания за установяване на дълг по нестабилна
заповед по чл. 410 ГПК, чието изпълнение предстои. Затова независимо, че във
въззивната жалба кредиторът евентуално се позовава и на новонастъпили в хода на
производството падежи на всички вноски, нито характера, нито основанието на
спорните вноски за главницата, породена от самото предоставяне на кредита преди
сезиране на заповедния съд, могат да бъдат засегнати от такава промяна.
За горницата над съответната на главницата сума
до целия предявен за установяване размер от 2684,16лв като предсрочно изискуеми
вноски за главница, решението следва да се обезсили и делото да се върне на
първата инстанция за разглеждане на предявената от ищеца част от иска, основана
на твърденията за формирането на и остатък от уговорено и разсрочено на вноски
възнаграждение или лихва за ползване на заета сума и уговорено и разсрочено на
вноски възнаграждение за допълнителна услуга. Тъй като докладчикът вече е
изразил становище по правното значение на определени факти по такава претенция,
делото следва да се разгледа от друг състав и то след уточняване на всяко от
исканията по отделно и отстраняване на противоречията между основанията им и
индивидуализацията на вземанията в оспорената заповед.
В допустимата част, претенцията следва да
бъде разгледана по същество.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Представените писмени доказателства, приложени към исковата молба не са
били оспорени своевременно за автентичност, поради което и документите следва
са се преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля
за обвързване на ответника с ищеца(чл. 180 ГПК).
Съответно на съдържанието на договор № ********** от 11.05.2017г и
приложените към него погасителен план (л.23) и споразумение за допълнителни
услуги( л. 11), съдът установява че кредитополучателят Г. се е задължил да върне
на кредитора според погасителния план с последен падеж към 15.05.2019г отпусната
по банков път главница от 1000 лв, разпределена на 24 равни месечни вноски от по 61.82лв,
включващи части от главница и лихва. Допълнително към тези вноски са били
начислени и вноски за допълнителна услуга. Не е спорно получаването на
банковата транзакция за 1000 лв, наредена на 11.05.17г по сметката, указана в
договора.
По делото са представени и общи условия, удостоверени като получени от
потребителя, в които е посочено, че при просрочие на вноска с повече от 30 дни
настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочната
изискуемост на дълга без каквото и да е изпращане на уведомление, покана или
предизвестие (чл. 12.3), като в този
случай кредитополучателят следва да заплати в цялост и всички остатъчни вноски
по плана.
В отговора по иска ответната страна не се е позовала на плащане. Липсват
и осчетоводени каквито и да било вноски, постъпили по обслужващите кредита
сметки, след усвояването на предоставената главница. Към момента на подаване на
заявлението несъмнено е бил изтекъл период повече от 30 дни, в които кредитът
изобщо не е бил обслужван от длъжника, поради което към тази дата е била
осъществена хипотеза, договорена като основание за обявяване на предсрочна
изискуемост. С клаузата от общите условия страните изрично са се отклонили от
диспозитивно правило (чл. 71 ЗЗД), като са договорили конкретен фактически
състав, при настъпване на който кредиторът да може да лиши длъжника от
преимуществата на сроковете по погасителния план, без да е необходимо да
доказва по общия ред обективна неспособност за обслужване на плащанията. Тази
договорка също принципно е допустима при уреждане на отношения със
специализирани в кредитните услуги търговци (чл. 60 ал. 2 ЗКИ). Допълнителното
освобождаване на кредитор и от задължението да адресира изявление за
упражняване на това свое право обаче е в недопустимо отклонение от императивна
норма. Съдът съобразява задължително тълкуване в т. 18 от ТР4/2013г на ОСГТК, с
което се приема, че предсрочната изискуемост на договора за кредит настъпва само
след упражняване на правомощието на
банка-кредитор с изрично изявление, достигнало до длъжника при наличие на
изрично уговорени обективни предпоставки. Доводът за неприложимост на това
тълкуване и към други лица, различни от банките е изцяло неоснователен. Като
потестативно право, трансформиращо договорна връзка, възникнала по волята на
насрещните страни, правото на кредитора да лиши кредитополучателя от срока за
ползване на получен кредит изисква изрично волеизявление, доколкото законът не
урежда изрично конститутивно действие на определен факт. Затова принципно в
общия случай на договаряне на срок в полза на две равнопоставени страни,
отпадането на действието му би могло да се уговори като автоматично следствие
само при обективни хипотези, изключващи значението на волята на страните.
Неизпълнението на съдоговорител обаче само по себе си не е такава хипотеза, тъй
като поражда алтернативни възможности за различна по вид защита, позволяваща на
изправната насрещна страна да избере според интереса си вариант на конкретно
поведение. Ето защо свързването на забавата с автоматично действие върху
договора, без изрично посочване на избрана от кредитора възможност принципно противоречи на общите
правила. Извън тези общи принципи, специалният закон, приложим както за
банките, така и за финансовите институции, предоставящи кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. На съда е служебно известно, че въззивникът осъществява именно такава
дейност след лицензиране, обявено в публичен регистър по чл. 3а ал.1 ЗКИ,
съответно и не може да се ползва от облекченията, предвидени само за банки, чиято
дейност изисква допълнително гарантиране на регулярност на разплащанията по
кредити (с оглед осигуряване на стабилността на стопанския живот и обществения
ред, изискващ регулярност на
обслужването на клиентите им по влогонабиране и други финансови услуги). Израз
на такова облекчение е възможността по чл. 60 ал.2 ЗКИ банката да се снабди с
незабавно изпълнима заповед за плащане. Дори и за тези специализирани търговци
обаче, облекчението е обусловено от предварително уведомяване на клиента им за
упражнено преобразуващо право, като императивният характер на това изискване е
изяснен в задължителното тълкуване ( т.18 от ТР4/2013г на ОСГТК). На още
по-голямо основание задължителното предварително уведомяване следва да се
прилага като изискване към останалите финансови институции, чиято стабилност не
обуславя в толкова съществена степен обществения ред. Ако дори банките не могат де се ползват от
клаузи, освобождаващи ги от задължение да уведомят длъжниците за обявена
изискуемост преди краен срок, такава възможност не може да се счита допустима
за другите небанкови кредитни институции. Разликата в предоставените
процесуални възможности на двете групи кредитори също не променя този извод, тъй като и двата
вида заповеди ( чл. 410 и чл. 417 ГПК) се издават в едностранно производство
без участие на длъжника и се основават на твърдения за нарушени права на
кредитора поради неплащане на изискуемо парично вземане. Затова и когато сезира
съда с искане за снабдяване с
изпълнително основание (каквото е заповедта за плащане) кредиторът следва да е
очертал твърденията си за настъпила изискуемост на цялото заявено вземане, без
значение дали иска незабавно издаване на изпълнителен лист или не.
В съответствие с тези аргументи, въззвиният съд споделя извода на
първата инстанция за частична нищожност на клаузата на чл. 12.3 от общите
условия, освобождаваща кредитора от задължението му да отправи своето изявление
до длъжника при настъпване на уговорената в клаузата хипотеза на забава. Макар
да не може да отчита автоматични последици от сбъдването на условието, съдът
приема, че следва да възприеме тази клауза след като допълни към уговореното
между страните условие (30 дневна забава на вноска) и императивно изискуемия
субективен елемент. Съответно трансформиращ ефект на нарочно волеизявление на
кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора, като субективно
потестативно право, установено в полза на кредитора, следва да се приема за
настъпил автоматично едва при връчване на уведомление(т.е без да се изисква допълнителен
срок за предупреждение).
В конкретния случай, при подаване на заявлението си кредиторът не сочи
предварително уведомяване на длъжника за така упражнено трансформиращо право.
Дори не се твърди да е правен опит за добросъвестно упражняване на правата на
кредитор, положил дължимата грижа но въпреки издирване не успял да осъществи
контакт с клиента си (Решение № 180 от 23.11.2016г. по т.д.№ 2400/2015г., I
т.о. на ВКС). Напротив, проведената процедура по издирване на настоящ и
постоянен адрес, както и актуална месторабота на длъжника, и залепяне на
съобщенията по реда на чл. 47 ГПК са предприети от съда в хода на заповедното
производство, след удостоверяване на преместване на наемател и прекратяване на
трудовия договор на това лице(деклариран като наличен при сключване на договора).
Уведомлението, адресирано от кредитора като приложение към исковата
молба е достигнало до длъжника най – рано на
датата на фикционното връчване на исковата молба (чл. 47 ал. 5 ГПК). Довършването на фактическия състав на
предсрочната изискуемост не се установява към 06.03.18г, когато е подадено
заявлението на кредитора по чл. 410 ГПК, а едва на 11.12.2018г, когато
първоинстанционният съд е приел книжата за връчени като предпоставка за
назначаване на особен представител на ненамерената страна. Зачитането на материално
правно действие на инкорпорирани в исковата молба изявления принципно се приема
в практиката на съдилищата (решение № 169 от 17.01.2017г. по т.д.№ 1272/2015г.,
II т.о. на ВКС, Решение № 77 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. II т.о.
на ВКС, Решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. IV г.о. на ВКС), съответно и довършването на
фактическия състав на предсрочната изискуемост в случая следва да се зачете с
връчването на книжата на ответника. Дори и това тълкуване да не бъде възприето,
към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция вече е
изтекъл и последния срок по погасителния план.
За разлика от заповедите по чл. 417 ГПК, чиято изпълнителна сила
предшества установяването на задължението и налага доказване на удостовереното
в изпълнителния лист притезание към момента на легитимирането на взискателя,
ползващ вече право на принуда, изпълнителното основание по чл. 410 ГПК може да
породи право на изпълнение само ако е безспорно или едва след като притезанието
е установено в хода на съдебно дирене. Затова и ограниченията по съобразяване
на нови факти се отнасят само за незабавно изпълняеми заповеди( т. 9 от
ТР4/2013г на ОСГТК). Независимо, че в настоящия спор фактът на уведомяване на
длъжника за предсрочната изискуемост е настъпил след предявяване на иска, на
осн. чл. 235 ал. 3 ГПК, той следва да бъде отчетен и съответно да се приемат за
изискуеми и начислените задължения за главницата с ненастъпил по погасителния
план падеж. Претенцията на кредитора за присъждане на пълен размер на главница от 1000 лв следва да бъде уважена в
цялост. Тъй като обаче заявеното от кредитора вземане е станало изискуемо в
хода на исково производство, липсва основание за признаване на правоувеличаващ
ефект на заявлението, предшестващо изискуемостта. Съответно забавата върху
изискуемата в цялост главница следва да се начисли от момента на довършване на
фактическия състав на предсрочната изискуемост на 11.12.2018г., като съответно се коригира
акцесорната последица от заповедното производство.
В заключение, допустимата част от претенцията на кредитора е изцяло
основателна и решението на първата инстанция с което част от ползваната
главница е отхвърлена следва да се отмени.
По
разноските:
Поради отчасти противоположния резултат от
разглеждането на делото по същество, следва да се ревизира и произнасянето по
отношение на разноските, като се разграничат само разходи, съразмерни на
допустимата част, тъй като в останалата част производството не е приключило.
В първата инстанция ищецът е представил неоспорен
списък за направени разноски, като е заявил претенция за заповедно производство
надхвърляща разходи, признати в спорната
заповед до 104.20лв, но за целия сборен размер, включващ и непредявени по исков
ред суми. Въззивният съд няма право да променя така установените разноски, а
следва само да преразпредели отговорността за тях. Изводът за основателност на
част от заявените от кредитора вземания (1000лв, от общ сбор от заявени главница, забава и такса 2709,87лв.) е основан
на факт, настъпил не само след издаването на спорната заповед, но и след
образуване на исково производство, поради което не може да се приема, че
длъжникът е причинил с поведението си нуждата от съдебната защита по
неизискуемия дълг. При отчитане на
резултата от иска по чл. 422 ГПК, и вече уважената сума за разноски за
заповедно производство по необжалваната част от иска, допълнително разноски не
следва да се определят за останалата част, съответна на включена в заповедта
главница.
Липсва обаче признание от страна на длъжника на
вече изскуемата в хода на исково производство главница, поради което
отговорността му за проводеното исково производство по основателната част от 1000лв
следва да остане в тежест на ответника. За разглеждане на исковете си,
предявени за 2684.16лв ищецът е направил разходи за такси, от които само 40 лв могат
да се отнесат към основателния установителен иск. Само тази сума следва да бъде
възложена, а останалата част следва да се преценява след довършване на делото. Разходите
за юрисконсултско възнаграждение и за
особеното представителство на насрещна страна не са били оспорени своевременно
в първа инстанция, поради което въззвиният съд възприема посочените в списъка
размери до общо 717.89лв. Тези плащания не са разграничени за различните искове,
поради което съдът приема че са направени общо за цялостната защита. Затова съразмерно
на допустимата и основателна част от иска, основателно направените съдебни
разноски са само 267.45лв.От тази сума, на въззивника вече са присъдени
212.52лв, съответно допълнително съдът определя още 54.93лв.
Аналогично следва да се разпределят и разноските за
въззивното производство, като в тежест на въззиваемия, въпреки основателността
на жалбата в цялост, се възложи само частта, съответна на уважения иск или само
133.95лв от общо заплатените 642,56лв за такси, юрисконсултско възнаграждение и
депозит за особения представител.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№1643/18.04.2019г., постановено по гр.д. №13275/18г. по описа на ВРС, 31
с-в, САМО в частта, с която е бил
отхвърлен иска на кредитор за установяване на задължение по договор за
потребителски кредит за горница над 1000лв
до 2684,16лв, заявени като предсрочно изискуеми вноски за главница, за
която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 3212/2018г на ВРС и на
осн. чл. 270 ал. 3 ГПК ВРЪЩА делото на първа инстанция за разглеждане от друг
състав на предявен от заявителя иск за установяване на тази част от
задължението по заповедта, въз основа на твърдения за формирането й от
разсрочено договорено възнаграждение по договора за кредит и разсрочено
възнаграждение по споразумение за закупен пакет допълнителни услуги, след
уточняване на всяка от тези претенции поотделно до допустимо искане за дълг,
различен от включения в спорната заповед.
ОТМЕНЯ решение
№1643/18.04.2019г., постановено по гр.д. №13275/18г. по описа на ВРС, 31
с-в, САМО в частта, с която е бил
отхвърлен иска на кредитор за установяване на задължение по договор за потребителски
кредит за горница над 556,38 лв до
1000лв 2684,16лв, заявени като предсрочно изискуеми вноски за главница, за
която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 3212/2018г на ВРС и
ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на длъжника, че вземането удостоверено по заповед № 2003/26.03.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 3212/2018г на ВРС.
на Районен съд – Варна СЕ ДЪЛЖИ като горница над сумата от 556,38лв до 1000лв.
(хиляда лева), представляваща допълнителен сбор до цялата изискуема неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № **********/11.05.2017г., ведно
със законната лихва, считано от довършване на фактическия състав на
предсрочната изискуемост на 11.12.2018г.,
до окончателното изплащане, по иска,
предявен по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу Г.П.Г..
Разноски за
заповедно производство в тази част от загубила изпълнителна сила заповед №
2003/26.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
3212/2018г на ВРС. на Районен съд – Варна не се определят.
ОСЪЖДА Г.П.Г. ЕГН********** *** да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК175074752 със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.”България“ №49, бл.53Е, вх.В следните суми:
·
сумата
от 54.93лв., представляваща
допълнителна част над присъдени 212.52лв до общо дължимите 267.45лв в полза на
ищеца разноски за първа инстанция
·
сумата
от 133.95лв, представляваща дължими за
настоящото въззивно производство разходи,
съразмерно на основателна допустима част от разгледаните претенции, на осн. чл. 81 ГПК.
Разноски,
съразмерно на обезсилената част следва да се определят след приключване на
съответното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.