РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 24.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тридесети май две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЕЛЕНА
ИВАНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Донка Шулева,
като
разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 12841 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 271 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.А.М. срещу Решение № 421600/04.06.2018 г. по гражданско дело № 56576/2016 г. на
Софийския районен съд, 24. състав, в частта му, с която по отношение на
въззивника е признато по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл.79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 409, 83 лева – стойността на
доставена в периода от месец април 2013 г. до месец април 2015 г. до имот с
адрес: София, ж.к.. „********, топлинна енергия; 265, 91 лева – законна лихва
за забава за изплащане на горепосочената сума за периода от 31.05.2013 г. до
18.05.2016 г., както и сумите от 64, 44 лева – цена на услугата „дялово
разпределение на топлинна енергия“ за посочения по-горе имот и период, и 13, 97
лева – законна лихва за забава за заплащане на последната посочена сума за периода
от 31.05.2013 г. до 18.05.2016 г. – вземане по заповед за изпълнение, издадена
по частно гражданско дело № 27850/2016 г. по описа на Софийския районен съд, 24.
състав, като с решението са присъдени разноски в исковото и в заповедното
производство. Подадена е и частна жалба срещу Определение № 421600/04.06.2018
г., по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен съд, 24. състав, с
което е оставено без уважение искането за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Излагат се доводи, че първоинстанционният съд правилно бил приел, че
въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното
производство – „Т.С.“ ЕАД) следвало да установи предпоставките за възникване на
спорното право, което обаче не било направено. Твърди се, че въззивницата М. (ответница в първоинстанционното
производство) била възразила срещу техническата годност на измервателните уреди
на „Т.С.“ ЕАД, а съдът не бил разгледал това възражение в мотивите си. Излагат
се доводи, че липсата на технически годно измервателно средство опорочава
достоверността на измерванията и така по делото липсват годни доказателства за
действителното потребление на топлинна енергия в процесния имот за процесния
период.Сочи се, че не били установени първоначална и последваща проверки на
средството за техническо измерване на топлинна енергия в абонатната станция.
Поради това следвало и съдът да достигне до извод, че не е установена
консумация на топлинна енергия. Сочи се още, че не било установено публикуване
на общите условия на въззиваемото дружество – „Т.С.“
ЕАД, в ежедневни вестници, което обуславяло и това, че същите не действали.
Доколкото именно в тези общи условия бил установен реда за съобщаване на
сметките, то от тях следвала изискуемостта на сумите за заплащане на топлинна
енергия , а също така и тяхната ликвидност – възможността потребителят да
разбере размера на задължението си. Поради това вземането не било ликвидно и изискуемо
и не следвало въззивницата да бъде осъдена да го заплати. Тези възражения на
въззивницата не били обсъдени в първоинстанционното решение, поради което
същото следвало да се отмени като необосновано, и исковете да се отхвърлят. Претендират
се разноски.
В
частната си жалба въззивницата М. твърди, че
първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да измени размера на
присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски в заповедното производство, като е определил
размера на юрисконсултското възнаграждение като равен на този за адвокатска защита.
Това било неправилно, тъй като в хода на първоинстанционното производство
законодателят бил приел нова редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК, съгласно която
възнаграждението за юрисконсулт се определяло по други правила и не можело да
надвишава максималния размер на възнаграждението за правна помощ, който по
настоящото дело се определял по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер до максимум
300 лева. Твърди се, че разпоредбата е процесуално правна и се прилага и към
висящи към момента на влизането ѝ в сила правоотношения, поради което се
иска юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство за въззиваемото
дружество да бъде определено на 100 лева. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната и частната жалба от въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице – помагач на страната на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) – „М.Е.“ ООД, не е взело
становище.
В
съдебното заседание страните не изпращат представител. Въззивникът поддържа
жалбите в писмено становище, въззиваемото дружество ги оспорва. И двете страни
претендират разноски.
Първоинстанционният
съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че е сезиран по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с главен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл.
първо ЗЗД във връзка с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и че този иск се
уважава ако се установи, че ответникът е собственик на имот в сграда в режим на
етажна собственост, до която се доставя топлинна енергия от абонатна станция
или нейно отклонение, собственост на ищеца. Съдът е приел, че по делото от
представен нотариален акт № 108/04.06.2012 г. се установява, че на същата дата въззивницата М. (ответница в първоинстанционното дело) е
придобила собствеността върху недвижим имот с адрес: София, ж.к.. „********.
По-нататък съдът е приел, че между страните не се спори, че сградата, в която
се намира този имот, е топлоснабдена от ищеца. Посочил е, че въз основа на
заключението на съдебнотехническата експертиза, което е кредитирал напълно,
която се базира на измервания от топломера в абонатната станция и годишни отчети,
извършвани в процесния имот в края на всеки отоплителен сезон, е установено
потребление на топлинна енергия за имота за цена от 1 409, 83 лева за
процесния период. Съдът е приел, че за процесния период са издадени и фактури
за услугата дялово разпределение на стойност 64, 44 лева, поради което цената
за тази услуга в същия размер се дължи от въззивницата
М.. Съдът е приел, че претенциите за лихва за забава са основателни за сумите
от 265, 91 лева и 13, 97 лева, съответно – за забава за плащане на цена за
топлинна енергия и за услуга дялово разпределение, като е уважил исковете в
посочените размери. Искът за главница е бил отхвърлен за разликата над
1 409, 83 лева до пълния претендиран размер от
1 630, 14 лева, тъй като не е било установено потребление на такава
стойност. Първоинстанционният съд е присъдил разноските в заповедното
производство като ги е определил в размер, равен на този на минималното
адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, в
редакцията, действала към периода на развитие и приключване на заповедното
производство – 2016 г. Искането за изменение на решението в частта за
разноските е отхвърлено, защото не било направено възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар преди провеждане на откритото съдебно заседание по делото.
При
служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК
настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до
нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на
абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в
обжалваната си част.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното
решение настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи,
направени от първоинстанционния съд, освен ако страните не са направили изрично
оплакване за тяхната неправилност във въззивната жалба или отговора. В случая
такива оплаквания не са направени относно обстоятелството, че въззивницата
е придобила право на собственост върху
процесния имот с нотариален акт № 108/04.06.2012 г., както и че по данните от
монтираните от „Т.С.“ ЕАД измервателни уреди размерът на задължението за
топлинна енергия е установен на 1 409, 83 лева (според неоспореното
заключение на вещото лице – топлотехник, чиято експертиза настоящият съдебен
състав също намира за компетентно изготвена при спазване на логическите и
технически правила за разпределение на топлинна енергия), поради което
настоящият съд възприема тези обстоятелства така, както са възпроизведени в
мотивната част на обжалваното решение.
Въззивницата М. оспорва наличието на основание
да заплати цена на топлинна енергия в размер на 1 409, 83 лева, тъй като
твърди, че същата не е редовно измерена поради негодност на техническото
средство за измерването ѝ. Във въззивната жалба се сочи, че
първоинстанционният съд не бил събрал доказателства за редовно извършени метрологични
проверки на техническите средства за измерване на „Т.С.“ ЕАД, инсталирани в
абонатната станция на сградата, където се намира процесния имот. Настоящият
съдебен състав обаче констатира, че такива данни са събрани по делото –
заключението на съдебнотхеническата експертиза (на
лист 94 от първоинстанционното дело) отразява обстоятелството, че вещото лице
се е запознало с два сертификата за последващи
технически проверки, извършени от „Г.Т.“ ЕООД на 13.09.2012 г. и 23.07.2015 г.
Този извод на вещото лице съдът кредитира, тъй като същото отразява свои
непосредствени впечатления относно техническата изправност на общия топломер.
Оттук
следва, че за измервателните уреди в абонатната станция на сградата, в която се
намира процесния обект, е било изпълнявано изискването на чл. 43 ЗИ за
извършване на последваща проверка. Съгласно чл. 42, ал. 1 ЗИ първоначална
проверка, каквато във въззивната жалба се твърди, че не е извършвана за
топломерите в сградата, не е била необходима, тъй като са били инсталирани
средства за измерване от одобрен тип, а при тях издадения сертификат от
производителя е достатъчен, за да установи техническа годност. В случая, дори и
такъв сертификат да е липсвал, това няма да опорочи измерванията в процесния
период, тъй като преди началото му – през 2012 г., на измервателните уреди е
извършена последваща проверка, която е дала резултат за съответствие. Т.е. дори
и преди 2012 г. да е имало неточност на измерванията по делото е установено, че
след 13.09.2012 г. измервателните уреди в абонатната станция са измервали
вярно.
Вещото
лице обаче е констатирало, че срокът на валидност на резултатите от проверката от 13.09.2012 г.
е изтекъл в рамките на процесния период, тъй като съгласно Заповеди №№
А-441/13.10.2011 г. и А-333/29.05.2014 г. на председателя на Държавната агенция
за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) срокът за извършване на последваща
проверка при топломерите е 2-годишен. Така срокът на валидност на резултатите
от проверката, извършена на 13.09.2012 г. е изтекъл на 13.09.2014 г., а
следваща проверка за съответствие на измервателните уреди е проведена 10 месеца
по-късно – на 23.07.2015 г. Така се установява неспазен срок за проверка на
измервателните уреди за периода от 13.09.2014 г. до края на месец април 2015 г.
(края на периода, за който се претендират вземания от въззиваемото дружество).
Неспазването
на срока за проверка на измервателното средство обаче не се отразява на установеното в процеса количество на
топлинната енергия, тъй като последващата проверка на топломера в абонатната
станция, извършена на 23.07.2015 г., е установено, че този топломер продължава
да измерва правилно и след законовия срок за извършване на проверка за точност.
А щом измерванията на същия топломер за последващ период са били верни, то няма
как те да не са такива за процесния период, при положение, че не е установена
промяна в начина на работа на топломера или манипулация върху същия. Следователно
по делото няма основание да се приеме, че установената от първоинстанционния
съд консумация на стойност 1 409, 83 лева не съответства на
действителната.
По
отношение на възражението за непубликуване на общите условия на въззивника,
настоящият съдебен състав с определение от откритото съдебно заседание от
30.05.2019 г. е обявил за служебно известни общите условия на „Т.С.“ ЕАД за процесния период и датите на публикуването им в съответните
ежедневници, поради което същите не се нуждаят от доказване по делото на
основание чл. 155 ГПК. За пълнота във връзка с възражението, че претендираното
вземане не е станало изискуемо, следва да се отбележи, че, както е посочено във
въззивната жалба, в общите условия на въззиваемото
дружество - „Т.С.“ ЕАД, се урежда единствено редът за публикуване на фактурите,
с който се определя изискуемостта на задълженията. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД
обаче длъжникът изпада в забава и след покана за плащане, каквато в случая се
явява исковата молба. Поради това липсата на установена изискуемост не влияе на
дължимостта на задължението за главница за датата след образуване на
производството – с подаване на исковата молба тази претенция е станала
изискуема.
Поради
установена липса на други нарушения при установяване на дължимата се сума за
главница, следва да се приеме, че първоинстанционното решение е правилно в
частта си, с която е признато, че въззивницата М.
дължи цена на топлинна енергия в размер на 1 409, 83 лева, и в същата част
първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По
отношение на претенцията за цена на услугата дялово разпределение, настоящият
съдебен състав намира, че извършването ѝ е доказано от представените по
делото годишни отчети и изравнителни сметки на третото лице – помагач – „М.Е.“
ООД, а съгласно служебно известните на съда Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г., в сила от 14.01.2008 г. (чл. 36) и Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Телеграф“ и „19 минути“ от 10.02.2014 г.,
в сила от 12.03.2014 г. (чл. 35) сумите се дължат директно на доставчика на топлинна
енергия – „Т.С.“ ЕАД. Следователно и в частта, с която е признато, че въззивницата М. дължи на „Т.С.“ ЕАД цена за дялово
разпределени в размер на 64, 44 лева първоинстанционното решение е правилно и
следва да се потвърди.
По
отношение на претенциите за лихви за забава (чл. 86, ал. 1 ЗЗД):
Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва за забава за изпълнение на парично задължение се дължи при
изпадане на длъжника в забава ,като хипотезите на забавата са уредени в чл. 84 ЗЗД. Съгласно ал. 1 от тази разпоредба длъжникът изпада в забава при изтичане
на уговорения срок за изпълнение (падеж), а съгласно ал. 2 – след покана за
плащане. В случая въззиваемото дружество – „Т.С.“
ЕАД, поддържа, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не е канило въззивницата М. да плати, а се
позовава на установени в общите му условия срокове за плащане.
Съдът
констатира служебно в изпълнение на задължението си да следи за неравноправност
на клаузи в договори с потребители, че задължението за заплащане на месечните и
годишните изравнителни сметки, издадени след 14.03.2014 г. (т.е. за сметките за
периода след месец февруари 2014 г. включително), когато са влезли в сила нови
общи условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти в
София, настъпва след публикуване на фактурата за него на страницата на „Т.С.“
ЕАД в интернет. Настоящият съдебен състав в мнозинството си обаче приема, че
клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени през 2014 г., не обвързват
потребителите, тъй като са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал.
1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът
на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия
настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в
интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага
на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на
устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за
доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така
се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за
информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което
се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са
неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за
топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не
може да се установи въз основа на договорните клаузи, действащи между страните.
Дори
и да се приеме становището, застъпвано от съдията-докладчик, че клаузите са
действителни, по делото липсват доказателства за публикуване на сметките в
интернет, поради което не е установена предпоставката за започване на теченето
на срока за плащане според общите условия от 2014 г.
Поради
това лихва за забава за всички сметки, издадени за период след месец февруари
2014 г. включително, не се дължи до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, тъй като въззивницата
М. не е била канена да заплати. Същото се отнася и до лихвата върху цената на
услугата „дялово разпределение“, за която въобще не е установен падеж по делото
за периода до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.05.2016
г.
С
оглед на изложеното претенцията за лихва
за забава е частично основателна – само за лихвата, дължима се за месечните и
изравнителни сметки за период до януари 2014 г. включително (без изравнителната
сметка за отоплителния сезон от месец май 2013 г. до месец април 2014 г., която
е издадена през лятото на 2014 г. и падежът ѝ се определя по действалите
към последния период общи условия). Съгласно изчисление, извършено служебно от
съда чрез достъпния в интернет калкулатор на законна лихва на Националната
агенция за приходите, дължимата се законна лихва от датата на падежа на всяка
от месечните сметки до 18.05.2016 г. възлиза на общо 117, 67 лева. За тази
сума, установена като задължение за лихва за забава за плащане на цена за
топлинна енергия първоинстанционното решение е правилно и следва да се
потвърди. То следва да се отмени в частта, с която е признато за установено, че
се дължи лихва за забава за плащане на топлинна енергия за част от фактурите за
топлинна енергия, в размер на разликата над установената от настоящия съд
дължима се сума от 117, 67 лева и установения с първоинстанционното решение
размер от 265, 91 лева, както и в частта, с която е признато за установено, че въззивницата М. дължи лихва върху цената за дялово
разпределение в размер на 13, 97 лева, като в тези части исковете следва да се
отхвърлят.
Относно
разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни – въззивницата
М. пропорционално отхвърлената част от иска, а въззиваемото
дружество – „Т.С.“ ЕАД – съобразно уважената му част, на основание чл. 78, ал.
1 и 3 ГПК.
Първоинстанционното
решение следва да се измени в частта за присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски в
исковото производство, които възлизат на
715, 34 лева. Тази сума първоинстанционният съд е присъдил при уважени искове в
общ размер на 1 754, 15 лева, а настоящата съдебна инстанция уважава
исковете за 1 591, 94 лева, или за 90, 75 процента от уважения им от
първоинстанционния съд размер. Следователно следва да се присъдят само 90, 75
на сто от присъдените от първоинстанционния съд разноски, или 921, 42 лева,
като първоинстанционното решение се отмени в частта, с която въззивницата М. е осъдена да заплати разноски в размер на разликата
над тази сума до пълния присъден размер от 1 015, 34 лева.
На
въззивницата М. следва да се присъдят и допълнителни
разноски за първоинстанционното производство с оглед увеличения размер на
отхвърлената част от исковете. Същите са били отхвърлени от първоинстанционния
съд за 220, 31 лева, а пред въззивния съд – за 382, 52 лева. Следователно
исковете са отхвърлени за 17, 63 на сто от отхвърления от първоинстанционния
съд размер. Следователно следва да се присъдят и съответно увеличени разноски в
общ размер от 72, 11 лева, като на възззивницата М.
се присъдят още 30, 58 лева разноски в първоинстанционното производство над
определения от Софийския районен съд размер от 41, 53 лева. Пред въззивната
инстанция въззивната жалба е уважена за 162, 21 лева, или за 9, 25 на сто от
общия интерес по въззивната жалба от 1 754, 15 лева. Следователно на
въззивницата следва да се присъдят 9, 2 % от сторените от нея разноски във
въззивното производство, които възлизат на 35, 08 лева – държавна такса, и 370
лева адвокатско възнаграждение, или общо 405, 08 лева. Настоящият съдебен
състав не намира за основателно и възражението на въззиваемото
дружество – „Т.С.“ ЕАД, за прекомерност на адвокатското възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК, тъй като същото е съобразено с фактическата и правна сложност на
делото. Следователно за въззивната инстанция на въззивницата
М. следва да се присъдят разноски в размер на 37, 47 лева.
Пред
въззивната инстанция въззиваемото дружество претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Същите обаче не му се дължат, тъй като
юрисконсултите му не са извършили процесуални действия пред настоящата съдебна
инстанция. Единственото подадено от „Т.С.“ ЕАД до въззивния
съд изявление е такова за присъждане на разноски, което не съдържа твърдения по
съществото на спора. Поради това няма основание за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и разноски не следва да се присъждат.
По
частната жалба на въззивницата М.:
Настоящият
съд намира, че частната жалба е неоснователна. Въззивницата
е направила своевременно пред първоинстанционния съд възражение за прекомерност
на юрисконсултското възражение на ищеца в първоинстанционното
производство – „Т.С.“ ЕАД – с молба от 10.10.2017 г.
(на лист 108 от първоинстанционното дело). Същото обаче е неоснователно.
В
заповедното производство с издаване на заповед за изпълнение от 02.06.2016 г.
първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение за разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, като е приложил действалата
тогава редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която юрисконсултът получава
възнаграждение като за адвокат. Редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК е изменена едва
в ДВ, бр. 8/2017 г., т.е. след приключване на заповедното производство
(исковата молба по чл. 422 ГПК е заведена на 10.10.2016
г.). Следователно дори и да се приеме, че разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в
новата ѝ редакция има действие и спрямо заварени предложения, както въззивницата М. предлага в частната си жалба, то към датата
на влизане в сила на тази нова редакция на разпоредбата на ГПК заповедното
производство вече е било приключило окончателно и въпросът за разноските в него
не е следвало да се преразглежда. Следователно първоинстанционният съд правилно
е отказал да измени размера на разноските за юрисконсултско
възнаграждение на „Т.С.“ ЕАД в размер на 300 лева. Частната жалба следва да се
остави без уважение.
Доколкото
по настоящото дело са предявени искове с цена под 5 000 лева за всеки от
тях, същото не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 113, изр. второ ГПК, включително и в
частта относно частната жалба на основание чл. 274, ал. 4 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №
421600/04.06.2018 г. по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен
съд, 24. състав, В ЧАСТТА, с която е
признато за установено по отношение на Д.А.М. по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД искове с правна квалификация във връзка с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че Д.А.М., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК:********, с адрес: ***, сума в размер на разликата между 117, 67 лева (сто
и седемнадесет леваи 67 стотинки) и признатия за
установен размер от 265, 91 лева (двеста шестдесет и пет лева и 91 стотинки) –
законна лихва за забава за плащане на задължение за стойност на топлинна
енергия за периода от месец февруари 2014 г. до месец април 2015 г., доставена
до топлоснабден имот, находящ се в София, ж.к. „********, ап. ** за периода от 31.03.2014
г. до 18.05.2016 г., и 13, 97 лева
(тринадесет лева и 97 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на цена
за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за периода от месец
април 2013 г. до месец април 2015 г. до топлоснабден имот, находящ се в София,
ж.к. „********, ап. 21, за периода от 31.05.2013 г. до 18.05.2016 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която
Д.А.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
е осъдена да плати на „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК:********, с адрес: ***, сума в размер на разликата над 921, 42 лева (деветстотин двадесет и един лева и 42 стотинки) и пълния
присъден размер от 1 015, 34 лева (хиляда и петнадесет лева и 34 стотинки),
вместо което
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Д.А.М., че Д.А.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********,
с адрес: ***, сума в размер на разликата
между 117, 67 лева (сто и седемнадесет
лева и 67 стотинки) и признатия за установен размер от 265, 91 лева (двеста шестдесет и
пет лева и 91 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на задължение
за стойност на топлинна енергия за периода от месец февруари 2014 г. до месец
април 2015 г. доставена до топлоснабден имот с адрес: София, ж.к. „********,
ап. 21, за периода от 31.03.2014 г. до 18.05.2016 г., и 13, 97 лева (тринадесет лева и 97 стотинки) – законна лихва за
забава за плащане на цена за услугата „дялово разпределение на топлинна
енергия“ за периода от месец април 2013 г. до месец април 2015 г. до
топлоснабден имот с адрес: София, ж.к. „********, ап. 21, за периода от
31.05.2013 г. до 18.05.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
421600/04.06.2018 г. по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен
съд, 24. състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД,
с ЕИК:********, с адрес: ***, да плати на Д.А.М.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите от още
30, 58 лева (тридесет лева и 58 стотинки)
– разноски в първоинстанционното производство, и 37, 47 лева (тридесет и седем лева и 47 стотинки) – разноски
във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна
жалба с вх. № 5063147/16.04.2017 г. на Д.А.М. срещу Определение № 421600/04.06.2018
г., по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен съд, 24. състав.
Решението
е постановено при участие на трето лице – помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „М.Е.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 12841 по описа за 2018
г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по част
от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл.
33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия
на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат
спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е
размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието
за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя
допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава
възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски
обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в
интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно
време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където
пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив,
за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по
всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в
общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път
е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия
изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото
на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е
изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури
в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но
намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам
изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |