№ 143
гр. Велико Търново, 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20214000500372 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Велико Търново е осъдено ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане“, ул. „********* да
заплати на Р. К., родена на 09.08.1968 г. в Украйна, ЛН **********, сумата от 20 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от последната неимуществени вреди,
причинени в резултат на ПТП, настъпило на 25.09.2019 г., ведно със законната лихва върху
посочената сума от 13.09.2020 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е
отхвърлен предявеният иск за претърпени неимуществени вреди в останалата му част - до
пълния предявен размер от 35 000 лв. и за присъждане на законната лихва върху
определеното обезщетение за неимуществени вреди за периода от 12.06.2020 г. до
12.09.2020 г., като неоснователен и недоказан. Със същото решение е осъдено ЗАД „ОЗК –
Застраховане“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Възраждане“, ул. „********* да заплати на Р. К., родена на 09.08.1968 г. в Украйна, ЛН
**********, направените по делото разноски в размер на 4 000 лв., съразмерно на уважената
част от иска. С решението е осъдена Р. К., родена на 09.08.1968 г. в Украйна, ЛН
1
********** да заплати на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Възраждане“, ул. „********* сумата от 1 135.71 лв.
– направени по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Р. К., родена на 09.08.1968 г. в
Украйна, ЛН **********, съд. адрес: гр. Горна Оряховица, *********, чрез адв. С.И. от АК
– Велико Търново против Решение № 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г.
по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е
неправилно. Излага се, че макар пред първоинстанционния съд безспорно да било
установено, че е налице ПТП, вредите от което следва да бъдат обезщетени, неправилно бил
определен размерът на обезщетението в противоречие с принципа на справедливостта,
регламентиран в чл. 52 от ЗЗД. Твърди се още, че определеният размер на обезщетението
било крайно несправедливо. При определяне на обезщетението съдът ни бил взел предвид,
че били настъпили тежки увреждания на здравето и психиката, които не били излекувани
във времето, тъй като били с постоянен характер, не била съобразена и трайната съдебна
практика.
Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт, в тази му част и да се
постанови друг, с който да бъде уважен изцяло предявеният иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ЗАД „ОЗК –
Застраховане“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Възраждане“, ул. „*********, представлявано от А. Л. и Р. Д., съд. адрес: гр. София 1000,
*********, ет. 6, офис 18, чрез адв. Т.Т. от САК, в който се излага че същата е
неоснователна, а решението в отхвърлителната му част е правилно и законосъобразно.
Постъпила е въззивна жалба и от ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане“, ул. „*********,
представлявано от А. Л. и Р. Д., съд. адрес: гр. София 1000, *********, ет. 6, офис 18, чрез
адв. Т.Т. от САК против Решение № 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г.
по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Решение № 71/03.08.2020 г., постановено по т. д. № 7/2020 г. по описа на Ловешки
окръжен съд.
В същата се прави твърди, че обжалваното решение в осъдителната му част е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излага се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия.
Твърди се, че в случая такова е налице, поради нарушения от страна на пострадалия на
ЗДвП. На следващо място се излага, че присъденият размер на обезщетението е
неоснователно завишен.
Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт, в тази му част и да се
постанови друг, с който да бъде уважен предявеният иск в по-нисък размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от Р. К., родена
2
на 09.08.1968 г. в Украйна, ЛН **********, съд. адрес: гр. Горна Оряховица, *********,
чрез адв. С.И. от АК – Велико Търново, в който се излага че същата е неоснователна, а
решението в отхвърлителната му част е правилно и законосъобразно.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното:
Производството по гражданско дело № 569/2020 г. по описа на Окръжен съд – Велико
Търново е образувано въз основа на предявени от Р. К. от Украйна против ЗАД „ОЗК –
Застраховане“ АД, гр. София искове с посочено в молбата правно основание чл. 432, ал. 1 от
Кодекса за застраховането за неимуществени вреди за сумата от по 50 000 лв. и за
имуществени вреди за сумата от 2 200 лв. и по чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите. В исковата молба се излага следното:
Ищцата твърди, че на 25.09.2019 г., на път II-55, 32+400 км, управлявания от водача
М.В.М. лек автомобил „Ягуар“ с рег. № Р 83**** посока Русе - Стара Загора загубил
устойчивост, напуснал пътната лента, в която се движел и навлязъл косо в пътната лента, по
която в същия момент се движел лек автомобил „Рено Меган“, в който тя пътувала. Между
двата автомобила последвал сблъсък, при който тя пострадала. Твърди се, че за лек
автомобил „Ягуар“ с рег. № Р 83**** била сключена застраховка „Гражданска отговорност“
с полица № BG/23/119001448748, валидна до 31.05.2020 г. в ответното дружество. Твърди
се, че било образувано ДП № 905/2019 г. по описа на РУ – Велико Търново, от материалите
по което ставало ясно, че виновен водач била именно М. М., но същото било прекратено на
основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 9 НПК с Постановление за прекратяване
на наказателно производство № 2419/22.06.2020 г. на Районна прокуратура – Велико
Търново. Твърди, че в резултат на произшествието получила следните увреждания – закрита
травматична руптура (разкъсване) на тънкото черво, травматична руптура на корена на
мезентериума, опорак, който държи тънките черва, с хематом на мезоколон трансверзум,
субсерозен хематом на цьокума, колон трансверзум и участък от тепмалния илеум, като на
26.09.2019 г. й била проведена специализирана медицинска интервенция поради оплаквания
от коремна болка, субфебрилитет и мускулен дефанс в долен коремен етаж. Последвало
влошаване на здравословния статус на ищцата, като на 31.01.2020 г. постъпила по спешност
в МБАЛ „Христо Стамболски“ ЕООД, гр. Казанлък, където е било извършена последваща
оперативна интервенция. Твърди се, че усложненията довели до промяна на клиничното й
здраве, като продължаващото разстройство на здравето, временно опасно за живото и
превърнало се в хроничен процес, породен от клиничната симптоматика и последствие
тежката коремна травма, било преминало в постоянно разстройство на здравето, неопасно
за живота. Твърди се също, че ищцата е извършила сериозни разходи във връзка с
провежданото оперативно лечение. Ищцата подала заявление при ответното дружество,
където била образувана щета № 0411-175-0001-2020 г. за изплащане на обезщетение за
претърпените неимуществени и имуществени вреди по застраховката „Гражданска
3
отговорност“, като последното определило обезщетение и предложило споразумение, но
съгласие не било постигнато. Сочи, че причината за това е изключително болезнения период
на възстановяване, който не е приключил и към датата на подаване на исковата молба.
Твърди, че изпитва неудобство и постоянен дискомфорт в проблемната област, както и че
инцидентът й донесъл и негативни емоционални преживявания – страх от пътуване, стрес,
психически дискомфорт, и наложил отмяна на плановете й за бъдещето.
Прави се искане съдът да осъди ответното дружество да му заплати сумата от по 50
000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания вследствие на претърпяно ПТП от 25.09.2019 г., сумата от по 2 200 лв. -
обезщетение за претърпени имуществени вреди - разходи за оперативно лечение, вследствие
на претърпяно ПТП от 25.09.2019 г., ведно с лихва върху главницата, считано от датата на
уведомяване на ответника за настъпилото застрахователно събитие до окончателното им
изплащане. Претендират разноски.
С протоколно определение от 25.02.2021 г., на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е
допуснато изменение на предявения иск за неимуществени вреди, чрез намаляването му по
размер от сумата от 50 000 лв. на сумата от 35 000 лв., като е прекратено производството по
делото в останалата му част - за разликата от 15 000 лв., поради заявеното оттегляне, и по
отношение на иска за имуществени вреди също поради оттеглянето му.
Пред първоинстанционния съд ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, гр. София с
отговора на исковата молба оспорил предявените искове, като неоснователни и недоказани.
Оспорва твърдения механизъм на ПТП, като твърди че процесното ПТП не е настъпило по
изключителна вина на водача на лек автомобил „Ягуар“, а вина за настъпването му има и
другия водач, който е управлявал автомобила в нетрезво състояние и с превишена скорост,
поради което не е могъл своевременно да предприеме спасителна маневра и да предотврати
настъпването на събитието. Прави възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищцата поради това, че е пътувала без правилно поставен предпазен колан и
съзнателно решила да пътува в автомобил, управляван от водач, за който е знаела, че е
употребил алкохол. Оспорва исковете по размер, като счита същите за неоснователно
завишени и прекомерни, а размерът на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди и несъобразен с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Твърди, че настъпилите
усложнения в здравословното състояние на ищцата са резултат на неспазване от нейна
страна на дадените й лекарски предписания. Оспорва изложените твърдения относно
продължителността и интензитета на твърдените болки и страдания, оспорва и акцесорната
претенция за лихва за забава, включително и по размер, както и началния момент, от който
същата се претендира. Представя извлечение от банкова сметка на дружеството за извършен
паричен превод на ищцата в размер на 17 200 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по процесната щета, от която 15 000 лв. за претърпени неимуществени вреди и
2 200 лв. – за имуществени вреди. Претендира разноски.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
На 25.09.2019 г., около 00.05 ч., на главен път II-55, 32+400 км, управлявания от
4
водача М.В.М. лек автомобил „Ягуар“, с рег. № Р 83****, движейки се в посока Русе - Стара
Загора загубил устойчивост, напуснал пътната лента, в която се движел и навлязъл косо в
пътната лента, по която в същия момент се движел лек автомобил „Рено Меган“, управляван
от И. А. Я., в който пътувала ищцата К.. Между двата автомобила последвал сблъсък, при
който пострадала ищцата, като и били причинени следните увреждания – тежка закрита
коремна травма, изразяваща се в разкъсване на тънко черво и държател на тънки черва,
кръвонасядания по държателите на тънко и дебело черва, гнойна инфекция на коремницата.
В Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 350/25.09.2019 г. на ПП при
ОД на МВР, гр. Велико Търново в графа „пострадали” е отбелязано - Р. К. (травма на
коремна стена). Отбелязано е още - че водачът на л.а. „Рено Меган Сценик“, с рег. № СТ
05**** е с установена концентрация на алкохол в кръвта 0.76 промила, ката причина за
настъпване на произшествието е посочено, че водачът на застрахования при ответника
автомобил при избиране скоростта си на движение не се е съобразил с релефа на местността
и интензивността на движението и в зоната на дясна крива изгубил управлението над
автомобила, навлязъл в лентата за насрещно движение и ударил движещия се там л. а. „Рено
Меган Сценик“.
Образувано било ДП № 905/2019 г. по описа на РУ – Велико Търново, което било
прекратено с Постановление за прекратяване на наказателното производство от 22.06.2020
г., на основание чл. 2434, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 9 от НПК.
Не е спорно по делото, че автомобилът, управляван от И. А. Я. бил застрахован по
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ № BG/23/119001448748, със срок на
действие от 01.06.2019 г. до 31.05.2020 г. в ответното ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, гр.
София.
На 12.06.2020 г. ищцата е депозирала пред застрахователя Претенция, с която
поискала да й бъде заплатено обезщетение за претърпените от нея неимуществени и
имуществени вреди, за което била образувана щета № 0411-175-0001-2020. С писмо Изх. №
99-5068/13.07.2020 г. на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, гр. София уведомило ищцата, че й е
определено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. и
имуществени вреди в размер на 2 200 лв., като е предложено сключване на извънсъдебно
споразумение. Ищцата поискала преразглеждане на претенцията. С писмо Изх. № 99-
5409/23.07.2020 г. на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, гр. София уведомило ищцата, че след
преразглеждане на претенцията предложеното застрахователно обезщетение остава
непроменено.
Видно от Извлечение от Банкова сметка на „Общинска банка“ АД е, че 07.08.2020 г.
ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД е изплатило на ищцата по щета № 0411-175-0001-2020 сумата
от 17 200 лв. (застрахователно обезщетение.)
Видно от Епикриза от 03.10.2019 г. на Второ ХО при МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“
АД, гр. Велико Търново, е че ищцата е постъпила в отделението на 25.09.2019 г. в 03.00 ч.
след процесното ПТП с травма на тънкото черво, без открита рана, с оплаквания от болки в
долния коремен етаж и гадене. Извършени били редица изследвания и след установена
5
травматична увреда на коремен орган била извършена спешна оперативна интервенция,
съответно назначена медикаментозна терапия, като е на 03.10.2019 г.
От представената Епикриза от 06.02.2020 г. на ХО при МБАЛ „Д-р Христо
Стамболски“ ЕООД, гр. Казанлък, се установява, че ищцата е постъпила в отделението на
31.01.2020 г. по спешност след консултация с хирург с оплаквания от болки и тежест в
корема, гадене и повръщане. Извършена е оперативна интервенция, при която били
установени тежки сраствания от предходната операция, образуващи възел от тънкочревни
бримки, като е изписана на 06.02.2020 г. и е назначено медикаментозно лечение.
От представената Фактура № **********/01.10.2019 г. се установява, че ищцата Р. К.
е заплатила на МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ АД, гр. Велико Търново сумата от 2 200 лв.
за оперативно лечение при остър перитонит.
От заключението на допуснатата и изслушана съдебно-медицинска експертиза
неоспорена от страните и приета, като доказателство по делото се установява, че ищцата е
получила тежка закрита коремна травма, изразяваща се в разкъсване на тънко черво и
държател на тънки черва, кръвонасядания по държателите на тънко и дебело черва, гнойна
инфекция на коремницата, вследствие на което е претърпяла оперативна интервенция за
зашиване на разкъсаните коремни органи, втора оперативна интервенция за премахване на
сраствания, водещи до механичен илеус (чревна непроходимост), а понастоящем има
оплаквания от болки, стягане, тежест и подуване на корема. Вещото лице дава заключение,
че коремната травма е причинена по механизма на удар и притискане с или между твърди
тъпи предмети с концентрация на силата в предна коремна стена около и под пъпа.
Продължителността на болките е била до около два месеца след втората извършена
операция, а първите няколко седмици след всяка – със значителен интензитет. Според
заключението срокът на лечение и възстановяване е бил до около м. април 2020 г., като към
момента на прегледа за изготвяне на заключението - м. февруари 2021 г., ищцата е имала
оплаквания в резултат на получените травми и претърпените операции. С оглед изминалия
продължителен период от време вещото лице счита, че пълно възстановяване при ищцата
няма да настъпи за в бъдеще и оплакванията ще са за цял живот. Дава заключение, че
настъпилите усложнения – сраствания в коремната кухина, довели до чревна
непроходимост, според вещото лице са обичайни, често срещани след коремни операции,
дължат се на склонността на всеки организъм да образува съединителна тъкан и не са
резултат на неспазване на лекарски предписания. Съгласно експертното заключение много
често подобни закрити коремни травми се дължат именно на поставен предпазен колан и
представляват т.нар. коланна травма – травма от притискане с поставен предпазен колан при
ПТП. Според вещото лице в конкретния случай е много вероятно травмата да има точно
такъв характер, тъй като е изолирана – в долния етаж на корема. Съгласно заключението
установената лека степен на алкохолно опиване у водача на л. а. „Рено“ се характеризира с
лесно настъпваща умора, намалена концентрация, съобразителност и бързина при вземане
на решения, забавяне на реакциите и нарушено периферно зрение, с уточнението, че тези
последици са строго индивидуални при всеки организъм.
6
От заключението на допуснатата и изслушана съдебно – автотехническа експертиза,
неоспорена от страните и приета, като доказателство по делото се установява, че ПТП е
настъпило в посочения по-горе пътен участък, в тъмната част от денонощието, при облачно
и мрачно време и валеж от дъжд, съответно мокра пътна асфалтова покривка, в условията на
десен завой, считано посока на движение от север на юг към гр. Гурково, при осветеност от
автомобилни фарове на къси светлини на разстояние (55-60) м. и видимост между двата
завоя на разстояние (70-80) м. Вещото лице дава заключение, че автомобил „Ягуар“ се е
движел в посока от север на юг към гр. Гурково, по траектория, лежаща в полагащата му се
пътна лента за движение, със скорост от 84.6 км/ч. В същото време в обратна посока на
север към гр. Велико Търново се е движел л.а. „Рено Меган Сценик“ по траектория, лежаща
в полагащата му се за движение пътна лента, със скорост от 52.9 км/ч. Преминавайки през
пика на десен завой, водачът на л. а. „Ягуар“ загубил контрол над управлението на
автомобила, при което той променил траекторията си на движение наляво, преминал през
средната пътна лента (три пътни ленти) и навлязъл в източната пътна лента за насрещно
движение, по която се движел л. а. „Рено“. Водачът на този автомобил реагирал на
опасността, като намалил скоростта на движение на автомобила, променил траекторията си
на движение възможно вдясно, без да влиза в съприкосновение с мантинелата от източната
страна на пътното платно. Между двата автомобила настъпил удар, при който в
съприкосновение първоначално влезли лявата част на предна броня на л. а. „Рено“ и дясната
страна на предна броня на л. а. „Ягуар“. След удара л. а. „Рено“ траслирал в посока на
североизток по платното за движение и ротирал по часовниковата стрелка, като
преустановил движението си в източната пътна лента, а л. а. „Ягуар“ – транслирал в посока
на югоизток и ротирал обратно на часовниковата стрелка, след което преустановил
движението си. Според заключението скоростите на всеки от автомобилите към момента на
удара са съответно - 42.1 км/ч за л. а. „Рено“ и 46 км/ч за л. а. „Ягуар“, а разстоянието на
първия автомобил до мястото на удара, в момента, в който възниква опасността (когато л. а.
„Ягуар“ губи устойчивост) е 29.9 м, на втория – 42.3 м. Вещото лице заключава, че
причината за настъпилото ПТП е загубата на контрол върху управлението на л. а. „Ягуар“
вследствие неправилна преценка на пътната обстановка от водача му, движение с
несъобразена с пътните условия скорост и неправилно боравене с органите на управление
на автомобила при движение в завой. Вещото лице допълва, че в случай, че л. а. „Ягуар“ се
бе движил със скорост, по-ниска от 50.7 км/ч, то той е щял да премине безпрепятствено по
кривата на завоя без да настъпи плъзгане и без да загуби устойчивост. С оглед на това, че
опасните зони са по-големи от разстоянията, на които са се намирали двата автомобила от
мястото на удара при възникване на опасността, то водачите им са нямали възможност и
време да преустановят движението на автомобилите преди мястото на удара чрез аварийно
задействане на спирачките.
От показанията на св. И. Я., участник в ПТП – водач на л. а. „Рено Меган Сценик“ и
съпруг на ищцата, се установява, че непосредствено преди да настъпи инцидента е
управлявал автомобила със скорост около 50 км/ч, като от завой излязъл лек автомобил и се
насочил към тяхната пътна лента. В този момент автомобилът му бил в крайно дясно
7
положение, почти до мантинелата на пътя, поради което нямало как да избегне последвалия
удар, но започнал да намалява скоростта чрез леко натискане на спирачката. Водачът на
другия автомобил му споделил, че не е могъл да вземе завоя, който бил неочаквано остър и
затова не могъл да овладее автомобила. След пристигане на полицията на двамата водачи
била извършена проверка за употреба на алкохол и установена при него концентрация 0.76
промила, за което била ангажирана административно-наказателната му отговорност.
Посочва, че същият ден ищцата останала в дома им в гр. Казанлък, а той заедно с децата
ходил до селото си, където към 13 ч. обядвал и изпил около 200 гр. алкохол, като след това
се върнал града и едва в 22 ч. тръгнали на път заедно с нея, при което пътуване настъпило
произшествието. На съпругата му не й е било известно, че през деня той е употребявал
алкохол. Свидетелят установява, че след ПТП ищцата била настанена в болницата в гр.
Велико Търново, където претърпяла операция, тъй като имала разкъсвания на тънките черва.
След изписването й се прибрали в Казанлък, но възстановяването й протичало тежко, с
постоянни болки в корема и специален режим на хранене. Не можела сама да се обслужва,
имала нужда от постоянна помощ и грижи. Получила психическо разстройство, станала
нервна, сънувала кошмари, не искала да се качва в кола. След около три месеца се наложила
втора операция поради установени сраствания на червата, която била извършена в болница
в гр. Казанлък. След тази интервенция отново започнало захранване с определени храни и
диети, както и отново била налице постоянна нужда от помощ при обслужването й.
Понастоящем ищцата продължавала да се оплаква от болки в корема, предимно в ниската му
част.
От показанията на св. М. Я. (свекърва на ищцата) се установява, че след прибирането
на ищцата от болницата във Велико Търново, след първата претърпяна от нея операция, тя и
синът й И. Я. се грижели за нея, а тя вършела и домакинската работа. Ищцата била на
специална диета около месец и половина след първата операция и съпругът й я изправял в
леглото и я хранел. След около 3-4 месеца ищцата вдигнала температура и започнала да
повръща, поради което я откарали в болницата в Казанлък. Там я оперирали втори път, след
което отново се наложило да се грижат за нея. Понастоящем ищцата била нервна, страхувала
се да се качи в кола, на завой треперела цялата, не се чувствала добре.
Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт:
Решение № 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Велико Търново е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към
8
проверка на правилността на същото.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за
установено следното от правна страна:
С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, съдът
счита, че са предявени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането
във вр. с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите във вр. с чл. 409 от Кодекса за застраховането.
Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу
застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Застраховането срещу гражданска
отговорност е правоотношение, по силата на което застрахователят се задължава да
обезпечи застрахователна закрила срещу риска от възникване на гражданска (деликтна)
отговорност в тежест на застрахования, като при настъпване на застрахователното събитие,
плаща дължимото от последния обезщетение за вредите, причинени на трети лица.
Застрахователното събитие при тази застраховка, като проекция на застрахователния риск, е
възникването на гражданска отговорност в тежест на застрахования. Отговорността на
застрахователя възниква на основание застрахователно правоотношение, а отговорността на
причинителя на непозволеното увреждане, на основание деликт, т.е. поведение на
застрахования, което осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД - противоправно
деяние – действие и/или бездействие; вреди – имуществени и/или неимуществени;
причинно-следствена връзка между деянието и вредите и вина, която се презумира. Т.н.
пряко право на увредения срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ за изплащане на
застрахователното обезщетение, предявено в настоящия процес, и правото му да търси
обезщетение на деликтно основание, възникват в един и същи момент – този на
настъпването на застрахователното събитие (в случая ПТП), при което е причинено
непозволеното увреждане. За упражняване на прякото право на увреденото лице не е
необходимо гражданската отговорност на застрахования да бъде установена със сила на
пресъдено нещо.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят – в случая ЗАД
„ОЗК - Застраховане“ АД, гр. София, се задължава да покрие в границите на определената в
договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 429, ал. 1, т. 1 от Кодекса за
застраховането.
Не е спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение между
деликвента и ответното дружество.
Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е
обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
9
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 12.06.2020
г. ищцата е отправила до ответното дружество писмена застрахователна претенция за
изплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, по която не е
постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).
Настоящият състав на въззивната инстанция приема за безспорно установено, че на
25.09.2019 г., около 00.05 ч., на главен път II-55, 32+400 км, управлявания от водача М.В.М.
лек автомобил „Ягуар“, с рег. № Р 83****, движейки се в посока Русе - Стара Загора загубил
устойчивост, напуснал пътната лента, в която се движел и навлязъл косо в пътната лента –
нарушила правилата за движение, като вследствие неправилна преценка на пътната
обстановка от водача му, движение с несъобразена с пътните условия скорост и неправилно
боравене с органите на управление на автомобила при движение в завой – чл. 20, ал. 1 и 2 от
ЗДвП, съгласно които водачът е бил длъжен да контролира непрекъснато ППС, което
управлява и да предвиди и съобрази скоростта си на движение с пътната обстановка и
състоянието на пътя. В същия момент по платното за движение се движел лек автомобил
„Рено Меган“, управляван от И. А. Я., в който пътувала ищцата К.. Между двата
автомобила последвал сблъсък, при който пострадала ищцата, като и били причинени
следните увреждания – тежка закрита коремна травма, изразяваща се в разкъсване на тънко
черво и държател на тънки черва, кръвонасядания по държателите на тънко и дебело черва,
гнойна инфекция на коремницата.
Настоящата инстанция намира, че автомобилът е загубил устойчивост и е навлязъл в
лентата за насрещно движение, където по същото време се движел автомобилът, управляван
от съпруга на ищцата.
Вследствие на ПТП водачът М. по непредпазливост причинил на ищцата следните
увреждания: тежка закрита коремна травма, изразяваща се в разкъсване на тънко черво и
държател на тънки черва, кръвонасядания по държателите на тънко и дебело черва, гнойна
инфекция на коремницата, вследствие на което е претърпяла оперативна интервенция за
зашиване на разкъсаните коремни органи, втора оперативна интервенция за премахване на
сраствания, водещи до механичен илеус (чревна непроходимост), а понастоящем има
оплаквания от болки, стягане, тежест и подуване на корема.
При липса на влязла в сила наказателна присъда, която е задължителна за
гражданския съд по смисъла на чл. 300 от ГПК относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца, наличието на всички елементи от
фактическия състав на непозволено увреждане подлежат на пълно и главно доказване в
рамките на настоящия спор, при тежест на доказване за ищеца. Постановлението за
прекратяване на досъдебно производство не е присъда, постановена от наказателен съд, и
независимо от направените в акта на прокурора констатации, че извършеното деяние е
наказуемо съгласно чл. 343, ал. 1, б. „б“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, то постановлението
няма задължителна сила на гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че в
случая са налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД.
10
Не е спорно, че към датата на процесното пътно-транспортно произшествие е
съществувало валидно застрахователно правоотношение по отношение увреждащия
автомобил - лек автомобил „Ягуар“, с рег. № Р 83**** - с ответното дружество.
Спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали
пострадалият чрез своето противоправно поведение (по твърдение на ответника) – като
пътник в лекия автомобил се е качил в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол
над установения минимум и като пътник в лекия автомобил не е поставил обезопасителен
колан, е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес на явленията и фактите в
обективната действителност до настъпване на процесния вредоносен резултат (чл. 51, ал. 2
от ЗЗД), както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на
заместващото обезщетение.
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г.
по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на
ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на
обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към
случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да
се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че
съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да
съобрази характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на
извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания
вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното
възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални
контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на
застрахователното събитие, както и високият нормативно определен лимит на
обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано
лице по застраховка „Гражданска отговорност“ – до 10 млн. лв. (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда. Размерът на
обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
11
делото доказателства за естеството на претърпените от Р. К. неимуществени вреди и техния
размер, изложил е подробни мотиви относно същите, които настоящият състав споделя в
тази им част и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата
претенция е основателна за сумата от 20 000 лв., ведно с изплатените в хода на процеса от
ответника 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за ищцата Р. К..
Неоснователно обаче се явява възражението от ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалата (т. нар. „компенсация на вини“, уредена в чл. 51, ал. 2
от ЗЗД). За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, респ.
степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се
изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение
(доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи
на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването
трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната
норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП
и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия
обезщетение. Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД налага разбирането, че за да е
налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е
необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от
ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е
трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – напр. Решение №
206/12.03.2010 г., постановено по т.д. № 35/2009 г. по описа на ВКС на РБ. Обективният
характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т.
7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от
ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за
съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се
преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия
вредоносен резултат.
Т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на
пострадалия в тази насока не се изисква. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би
12
се стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като
неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за
размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент
на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите
си за съпричиняване с вероятности или с предположения.
Настоящият състав на въззивната инстанция, както посочихме по-горе, намира, че е
неоснователно релевираното възражение от ответното дружество, наведено още в първата
инстанция за съпричиняване на вредоносния резултат, поради непоставяне на
обезопасителен колан от пострадалата в нарушение на разпоредбата на чл. 137а от ЗДвП.
При така приетите за установени правнорелевантни факти от събраните по делото
доказателства настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че не е
установено в процеса на доказване, че противоправното поведение на пострадалата е в
пряка причинно-следствена връзка с настъпване на невъзстановимите вредоносни
поселници – претърпените увреждания. А, както посочихме по-горе, не всяко нарушение на
уредените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на
застрахователното обезщетение, като, за да е налице т. нар. „компенсация на вини“, следва
противоправното поведение на увредения да е пряка и непосредствена последица (в
необходимата причинно-следствена връзка) за настъпване на вредоносните последици. Това
доказване трябва да бъде пълно и главно, като процесуалното задължение
(доказателствената тежест) за неговото установява принадлежи на страната, която твърди
този положителен факт и която релевира частично правоизключващо възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат - ответникът-застраховател по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“. При неустановяване на тези правнорелевантни
факти по несъмнен, безспорен начин в процеса на доказване при прилагане на правилата за
разпределение на доказателствената тежест – арг. чл. 154, ал. 1 от ГПК, съдът следва да
приеме тези обстоятелства за неосъществени в обективната действителност.
В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на касационната
съдебна инстанция с Решение № 98/24.06.2013 г., постановено по т. д. № 596/2012 г. по
описа на Върховен касационен съд на Република България, II т. о., ТК, в което се приема, че
„задължителната практика е ориентирана към становището, че изводът за наличие на
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения и че
намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неговото настъпване“.
Във връзка със спорния въпрос дали ищцата е била с поставен предпазен колан в
момента на ПТП, е прието и заключение на съдебно медицинска експертиза. Вещото лице
приема, че с много голяма степен на вероятност получената от ищцата травма е т.нар.
коланна травма да е от притискане с поставен предпазен колан при ПТП, тъй като е
13
изолирана – само в долния етаж на корема, а коланът е твърд предмет и е възможно да
причини посочените увреждания.
При така събраните по делото доказателства, съдът намира, че не се установява по
несъмнен начин наличие на принос на пострадалата чрез непоставяне на обезопасителен
колан.
При лежаща върху ответника тежест да установи чрез пълно и главно доказване на
релевантните факти, на които се основава неговото възражение, доказателства дали ищцата
е била с поставен обезопасителен колен, това знание не може да се предполага. Същото е
елемент от фактическия състав, обуславящ наличието на съпричиняване, и като не е
установено по несъмнен начин, възражението за принос на пострадалия и на това основание
следва да се остави без уважение, като неоснователно.
Не са налице доказателства и за съпричиняване поради непоставен предпазен колан.
Ето защо не е налице основание за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, до каквито изводи
правилно и законосъобразно е стигнал и първоинстанционният съд.
Неоснователно е и другото възражение за съпричиняване, релевирано от ответника –
че пострадалата е приела да пътува в автомобил, управляван от водач употребил алкохол.
Безспорно е установено, че водачът на автомобила И. Я. е употребил алкохол
(заключението на съдебно медицинската експертиза, Протокол за ПТП), но не се установява
знание на пострадалата К. по отношение на този факт. От показанията на св. Я. се
установява, че употребата на алкохол е била на селото му на обяд, а ищцата, тъй като
останала в дома им в гр. Казанлък, не й било известно, че през деня той е употребявал
алкохол. Няма как да споделим тезата на ответното дружество, че ищцата е следвало да
усети, че шофьорът мирише на алкохол и е налице промяна в поведението и говора му. На
първо място такива данни по делото няма. На следващо място от заключението на съдебно
медицинската експертиза при установеното съдържание на алкохол в кръвта (0.76 промила)
е налице лека степен на алкохолно опиване у водача и не е установено то да е възприето от
пострадалата.
Т.е. не е налице хипотезата, при която ищцата, като пътник в лекия автомобил
съзнателно се е качила в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над
установения минимум, като този факт й е бил известен. Съгласно т. 7 от задължителните за
съдилищата в Република България постановки на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г.
на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г.: „Налице е съпричиняване на вредата, когато
пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над
законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен”.
Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че не са налице доказателствата,
сочещи съзнателно рисково поведение на пострадалата, която се е съгласила да бъде пътник
в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол и това обстоятелство да е било
известно на К..
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Р. К. от Украйна
14
против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от
Кодекса за застраховането за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е
основателен и доказан до размер на 20 000 лева. В останалата си част предявеният иск с
правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането е неоснователен и недоказан.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 409 от КЗ, имащ за
предмет присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди.
В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи
отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране
отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на
задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен
от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за
забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал.
1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят
покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и
се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност –
застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по
реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Така - Решение
№ 81/04.09.2020 г. на БАС по в. гр. д. № 212/2020 г.
В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е
уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 12.06.2020 г., от когато датира
заявлението на пострадалия за заплащане на обезщетение.
Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди е основателна, считано от 12.06.2020 г. (а не както е
присъдена от първоинстанционния съд – от 13.09.2020 г.) до окончателното изплащане. Но в
тази си част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Крайните изводи на въззивната инстанция, по отношение размера на присъдените
неимуществени вреди, съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което Решение
№ 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г. по описа на Окръжен съд – Велико
Търново на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция разноските по делото следва да
останат така, както са направени.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
15
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 193/21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г.
по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16