Р Е Ш
Е Н И Е № 401
гр. Пловдив, 29.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение, VІІ граждански
състав, в публичното заседание на 19.03.2019г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
при участието на секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от
съдия Илиев в. гр. д. №250 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Делото
е образувано по въззивна жалба на Л. Г. ***,
ЕГН **********, чрез
пълномощника й по делото
адв.М. Б., против Решение №4236 от 06.12.2018г. на РС-Пловдив, ХІ гр.
състав, по гр. д. №8608/2018г., с което
е бил отхвърлен предявения
от нея против „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. С.,
район „*** бул. „***, иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че ищецът Л.Г. Б. не дължи на ответника „ОТП Факторинг България“ АД,
поради погасяването им по давност следните суми: 14596,86 лева – главница по
договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 06.08.2008 г.,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК***, сумата от 4784,76 лева – законна лихва върху
главницата, считано от 15.02.2011 г., както и сумата в размер на 1679,17 лева –
неолихвяема сума за лихва, дължима за периода 02.07.2010 г. – 15.02.2011 г., за
които суми е издаден изпълнителен лист от 21.02.2011 г. по ч. гр. д. №
3300/2011 г. по описа на ПРС, ХІІІ гр. с., въз основа на който е образувано
изп. дело № 798/2011 г. по описа на ЧСИ Мариана Обретенова, рег. № 758, с район
на действие Окръжен съд – Пловдив. В
жалбата се излагат съображения за неправилност на решението. Иска се отмяната му и постановяване на друго решение за
уважаване на исковата
претенция. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. С.,
район „***“, бул. „*** **“ № *
чрез пълномощника си по
делото юрк. Л. А.- П., в писмен
отговор изразява становище за правилност на решението и иска да бъде потвърдено.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с иск с
правно основание чл.124,
ал.1 във връзка с
чл.439 от ГПК за
установяване на недължимост поради изтекла
погасителна давност на
вземания на ответното дружество
спрямо ищцата, придобити
по силата на договор
за покупко- продажба на вземания
от 25.04.2012г., сключен между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и „Банка ДСК“
ЕАД, произтичащи от
договор за кредит за текущо
потребление от 06.08.2008г.,
сключен между „Банка
ДСК“ ЕАД и С. И. К., и
договор за поръчителство
от 06.08.2018г., сключен
между „Банка ДСК“
ЕАД и ищцата.
В исковата молба
ищцата е изложила твърдения, че
„Банка ДСК“ ЕАД
се е снабдила по реда на чл.417
от ГПК с
изпълнителен лист срещу нея
и кредитополучателя С. И. К.
за вземанията си,
произтичащи от посочените
договори за кредит и
поръчителство, въз основа на който е образувано изп.
дело № 798/2011г. по описа на ЧСИ Мариана Обретенова, рег. № 758, с район на
действие Окръжен съд – Пловдив. С договор
за покупко- продажба на вземания
от 25.04.2012г. банката е
прехвърлила вземанията си
на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, което е било
конституирано на 13.08.2012г.
като взискател по изпълнителното дело. Според ищцата
образуваното за събиране на вземанията
изпълнително дело е
било прекратено на основание
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК
на 28.04.2013г., тъй
като след подаване на
молбата за образуването му
на 28.04.2011г. взискателят
в продължение на две години
не е поискал извършването
на изпълнителни действия
по него. Ищцата твърди, че
последното изпълнително действие
по делото, извършено
преди перемирането му,
което е годно
да прекъсне погасителната
давност, е от
02.04.2013г., когато е било
извършено плащане от
трето задължено лице
по наложен запор върху
трудовото възнаграждение на
ищцата, а извършените
след прекратяването на делото изпълнителни
действия за
незаконосъобразни и не
водят до прекъсване
на давността. Счита,
че в съответствие с
разрешенията, приети с
Тълкувателно решение №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС
от 02.04.2013г. е започнала
да тече нова
погасителна давност за
вземането, която е
изтекла за главницата на
02.04.2018г., а за лихвите-
на 02.04.2016г., поради
което иска постановяване
на решение, с което
да се признае
за установено, че не
дължи на ответника
претендираните от него по изпълнителното
дело суми. С обжалваното решение първоинстанционният съд
е приел, че по
изпълнителното дело са
били извършвани изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност- с разпореждане на съдебния
изпълнител от 05.05.2011г., връчено на работодателя на
ищцата на 21.06.2011г., е бил наложен запор върху трудовото й
възнаграждение, като в изпълнение на
така наложения запор в периода от
01.07.2011г. до 02.09.2013г. по
изпълнителното дела са постъпвали суми от третото
задължено лице; на
15.12.2011г. е бил наложен запор върху МПС,
собственост на ищцата; на
02.09.2012г. е била вписана възбрана върху нейн недвижим имот; на
31.10.2013г. е бил наложен запор върху трудовото й
възнаграждение, в изпълнение на който
в периода 03.12.2013г.-08.05.2018г. по изпълнителното дело са
постъпвали суми. Съдът е
приел, че предвид така
извършените изпълнителни действия,
които прекъсват погасителната
давност за вземането, не е настъпило
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК,
нито погасяване на
вземанията по давност, поради което
е отхвърлил предявения иск
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. То е и правилно, като същевременно въззивният
съд при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материалноправни правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено
оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК.
Поради това и
на основание чл. 272 ГПК настоящата инстанция препраща към мотивите на
обжалваното решение.
По доводите,
изложени в жалбата, съдът намира следното:
По отношение на
възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че
въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, относно които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без
нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
В
жалбата не се оспорват фактическите,
а само правните изводи
на първоинстанционния съд. Твърди
се, че неправилно
първоинстанционният съд не е
направил разграничение между действията, препятстващи
перемирането на изпълнителното дело на
основание чл.433, ал.1, т.8
от ГПК, и
действията, които водят до
прекъсване на погасителната
давност. Излагат се доводи,
че доколкото по делото
не са били правени искания
от взискателя за
предприемане на изпълнителни действия, то
с изтичане на две години
е настъпило прекратяване на изпълнителното производство
на основание чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК, като за
настъпване на този резултат
било без значение дали са извършване
изпълнителни действия, прекъсващи давността. Тези доводи
са неоснователни и не
се споделят от
настоящия състав на съда.
Действително съгласно
разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от
ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение
на делата за издръжка, като съгласно трайната съдебна практика и
задължителните указания, дадени
в т.10 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, прекратяването настъпва по право, а
постановлението на съдебния изпълнител за прекратяване има
само констативно действие. В
настоящия случай е безспорно,
че в двегодишния срок след
подаването на 28.04.2011г. на молбата
за образуване на
изпълнителното дело, в която
са били направени искания за
извършване на изпълнителни действия,
взискателят не е
правил други искания
за извършване на такива. В този период обаче, а и
след това до датата на
предявяване на иска, въз основа
на направените от взискателя
в първоначалната молба
искания по изпълнителното дело
по същото са били извършвани
множество изпълнителни действия- на 15.12.2011г.
е бил наложен запор върху МПС,
собственост на ищцата; на
02.09.2012г. е била вписана възбрана върху нейн недвижим имот; наложени са запори върху трудовото
й възнаграждение и от същото
почти ежемесечно в периода от 01.07.2011г.
до 02.09.2013г. и от 03.12.2013г.
до 08.05.2018г. са били правени удръжки,
които са превеждани по сметката на съдебния
изпълнител и разпределяни на взискателя. При положение,
че по изпълнителното дело са били извършвани изпълнителни
действия и е бил
приложен определен изпълнителен способ
за събиране на вземането- запор
върху трудовото възнаграждение
на длъжника, от който регулярно са постъпвали суми,
то същото не
би могло да се прекрати по
право на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК,
даже и да не
са правени нови
искания от взискателя за извършване на изпълнителни
действия. Прекратяването на изпълнителното производство
на посоченото основание настъпва
само при бездействие на взискателя за период от две години
да посочи конкретен изпълнителен способ,
в резултат на което по
изпълнителното дело не се извършват
изпълнителни действия. Когато обаче се извършват
такива по реализиране на поискания способ,
то не е нужно взискателят да
прави нови искания за извършване на
други изпълнителни действия, за да препятства перемирането
на изпълнителното дело. Ето защо в случая
не е настъпило
прекратяване на изпълнителното дело на твърдяното
от ищцата основание
и доколкото по същото
са били извършвани
действия за принудително изпълнение, то вземанията
на ответното дружество
спрямо нея не
са погасени по давност,
поради което предявеният иск е неоснователен
и следва да се отхвърли.
Предвид горното
обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
С оглед
неоснователността на въззивната жалба
жалбоподателката следва да
бъде осъдена да заплати
на въззиваемата страна юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150 лв.
По тези
съображения ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№4236 от 06.12.2018г. на РС-Пловдив, ХІ гр. състав, по гр. д. №8608/2018г.
ОСЪЖДА Л. Г. ***,
ЕГН **********, да
заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. С.,
район „****“, бул. „****“ № **, сумата
от 150 лв.- юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.