№ 2683
гр. София, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501587 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20220187/08.12.2021 г., постановено по гр. д. №
15659/21 г. по описа на СРС, 169 състав, са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422 ГПК от „С.В.“ АД срещу И. К. Г., с адрес: гр. София, кв. Овча
купел, ул. *****, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 ЗЗД за
признаване дължимост на следните суми: 1384,38 лв. – стойност на В и К
услуги за периода от 21.08.2019 г. до 19.09.2020 г., ведно със законната лихва
от 20.01.2021 г. до окончателното плащане, както и обезщетение за забава
върху нея в размер на 83,94 лв. за периода от 21.09.2019 г. до 19.09.2020 г. С
решението „С.В.“ АД е осъдена да заплати на И. К. Г. на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 300 лв. – разноски в исковото производство и 300 лв. –
разноски в заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от „С.В.“ АД срещу решение №
20220187/08.12.2021 г., постановено по гр. д. № 15659/21 г. по описа на СРС,
169 състав. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение
на процесуалните правила. Поддържа, че изводът на първоинстанционния
1
съд, че ищецът не е доказал, че ответникът е титуляр на правото на
собственост или на ограничено вещно право на ползване по отношение на
процесния имот е неправилен и противоречи на относимата нормативна
уредба относно кръга от лица, които притежават качеството „потребител“ на
В и К услуги и на какви условия следва да отговарят, за да са потребители.
Твърди, че за да се приеме, че между страните е налице валидна
облигационна връзка, е достатъчно ищецът да докаже, че ответникът е
собственик, суперфициар или вещен ползвател на процесното жилище, до
което е доставено претендираното количество вода. Счита, че представената
справка по лице за И. К. Г. от Службата по вписванията – София относно
вписванията, отбелязванията и заличаванията по персоналната партида на
лицето от пореден № 8 е достатъчно категорично доказателство за
принадлежостта на правото на собственост върху процесния имот на И. К. Г..
Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното
решение като неправилно и вместо него да постанови друго решение, с което
да уважи предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна – И. К. Г. е подал отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Твърди, че правилно съдът
е приел, че по делото не е доказано, че ответникът е титуляр на правото на
собственост или ограничено вещно право на ползване по отношение на
процесния имот. Поддържа, че представената от ищеца справка е била
изрично оспорена с отговора на исковата молба. Твърди, че от заключението
на СТЕ се установява, че в процесния имот са били открити общо 3 партиди,
като не е ясно какво количество доставена вода към коя партида е отнесено.
Поддържа, че ищецът не е доказал, че в имота е доставяна вода, както и
количеството доставяна вода в имота. Посочва, че при разпита на вещото
лице по назначената комплексна експертиза /част – техническа/ то изрично е
посочило, че измерените 2436 куб. м. вода са нереално завишени, както и че
са били „префактурирани“ стари задължения, като това обстоятелство е било
потвърдено и от вещото лице по експертизата /част – съдебно – счетоводна/,
което в съдебно заседание е посочило, че в таблица № 1 от заключението
фактурата от 21.08.2019 г. на стойност – 1045,79 лв. е префактуриран разход
за отчетени кубици вода за периода от 16.03.2013 г. Претендира разноски.
2
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗВ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът „С.В.“ АД твърди, че e бил в облигационно отношение с
ответника И. К. Г., свързано с предоставяне на В и К услуги до имот с адрес:
гр. София, кв. Овча купел, ул. ****. Твърди, че ответникът е собственик на
процесния имот, считано от 19.09.2014 г. по силата на договор за дарение, и
по силата на закона се явява потребител на предоставените за имота през
процесния период В и К услуги. Поддържа, че през процесния период по
партидата на имота е била открита договорна сметка **********, отнасяща се
за просрочените задължения на ответника. Твърди, че през процесния
период 21.08.2019 г. – 19.09.2020 г. за процесния имот е начислена сумата
от 1384,38 лв. – главница, представляваща потребени В и К услуги, както и
мораторна лихва в размер на 83,94 лв. за периода от 21.09.2019 г. до
19.09.2020 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1384,38
лв. – главница, представляваща стойността на предоставените В и К
услуги за периода от 21.08.2019 г. до 19.09.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от 20.01.2021 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва
в размер на 83,94 лв. за периода от 21.09.2019 г. до 19.09.2020 г. Претендира
разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът – И. К. Г. е подал отговор на исковата молба в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, с който оспорва предявените искове по основание и размер.
Оспорва наличието на облигационно правоотношение между ищеца и
ответника по отношение на процесния имот. Оспорва, че е собственик на
имота, за който се претендират процесните суми, както и че е ползвател на
услугите на ищцовото дружество. Оспорва и представената справка от СВ –
гр. София, като твърди, че от нея не се доказва наличието на правоотношение
между страните. Оспорва, че за процесния имот са доставяни твърдяните
количества питейна вода. Поддържа, че не е ясно дали е извършено отчитане
3
на показанията на водомерите, както и дали отчетеното количество вода е
изравнено в съответствие с реалното потребление. Претендира разноски.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният
съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение
на правилността на обжалваното решение, въззивният съд намира следното:
С доклада по делото първоинстанционният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 198о ЗВ, като е указал, че в тежест на ищеца е да докаже
съществуването на облигационно правоотношение за доставка на питейна
вода между страните по делото, в т. ч. и че ответникът притежава качеството
„потребител“, обема на доставените В и К услуги през процесния период,
както и размера на дължимата цена.
Съгласно легалното определение на понятието „потребител“, дадено в §
1, ал. 1, т. 2 от ДР на Закона за водоснабдителните и канализационните
услуги, потребители на водоснабдителни и канализационни услуги са: а/
юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; б/ юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната
собственост; в/ предприятия, ползващи вода от водоснабдителните мрежи на
населените места за технологични нужди или подаващия на други
потребители след съответна обработка по самостоятелна водопроводна
инсталация, непредназначена за питейни води.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът
не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е
4
собственик или титуляр на вещно право на ползване върху процесния имот с
адрес: гр. София, кв. Овча купел, ул. ****, респ. че притежава качеството
„потребител“.
За установяване на посоченото обстоятелство в първоинстанционното
производство е представена справка oт 11.09.2020 г. за вписвания,
отбелязвания и заличавания по персонална партида № 828553 за
лицето И. К. Г., от която е видно, че на 19.09.2014 г. е вписано извършено в
негова полза дарение на ½ ид. ч. от имот, находящ се в гр. София, ул. ****.
Справката от имотния регистър би могла да се цени само като индиция,
че ответникът е собственик на ½ ид. ч. от имот с адрес: гр. София, ул. ****, но
не го легитимира като такъв, тъй като не представлява титул за собственост. В
случая, с оглед изрично направеното с отговора на исковата молба от
ответника оспорване на доказателствената стойност на справката като
доказателство, удостоверяващо правото на собственост върху ½ ид. ч. от
процесния имот на ответника, ищецът е следвало да ангажира по делото
доказателства, чрез които да докаже при пълно и главно доказване, че
ответникът е бил собственик на процесния имот през процесния период, и в
това си качество се явява потребител на водоснабдителни и канализационни
услуги по см. на § 1, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ДР на Закона за водоснабдителните и
канализационните услуги, което не е сторено по делото.
За пълнота следва да се посочи, че по делото не е доказан при условията
на пълно и главно доказване от ищеца и обема на доставените В и К услуги
за процесния имот през процесния период.
За установяване на обема на разхода за вода за периода от 21.08.2019 г.
до 19.09.2020 г. за процесния имот и дължимата цена за ползваните В и К
услуги по делото е приета комплексна съдебно – техническа и съдебно –
счетоводна експертиза.
От заключението на СТЕ се установява, че процесният имот, находящ се
в гр. София, ул. ****, е водоснабден. Същевременно от разпита на вещото
лице по назначената комплексна експертиза /част – техническа/ се
установява, че измерените 2436 куб. м. вода са нереално завишени, както и че
вероятно са били „префактурирани“ стари задължения, като това
обстоятелство се потвърждава и от разпита на вещото лице по съдебно –
счетоводната част от експертизата, което в съдебно заседание сочи, че
5
фактурата от 21.08.2019 г. на стойност – 1045,79 лв., посочена в в таблица №
1 от заключението, е префактуриран разход за отчетени кубици вода за
периода от 16.03.2013 г., т. е. за период, който е извън процесния период.
Предвид изложеното по – горе, съдът намира, че извършените от ищеца
вписвания в счетоводните му книги, касаещи доставката на питейна вода и В
и К услуги за процесния имот и период, не могат да се кредитират като
достоверни, респ. не може да се приеме за доказан и обема на разхода за вода
за процесния имот през процесния период.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 198о ЗВ за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1384,38 лв. – главница, представляваща стойността на
предоставени В и К услуги за периода от 21.08.2019 г. до 19.09.2020 г. до
имот с адрес: гр. София, кв. Овча купел, ул. ****, следва да се отхвърли като
неоснователен.
Предвид формирания извод за липса на главен дълг, следва да се
отхвърли като неоснователен и иска за мораторна лихва за процесния период.
Предвид изложеното по – горе, предявените искове с правно основоание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
1384,38 лв. – главница, представляваща стойността на предоставени В и К
услуги за периода от 21.08.2019 г. до 19.09.2020 г., до имот с адрес: гр.
София, кв. Овча купел, ул. ****, ведно със законната лихва, считано от
20.01.2021 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на
83,94 лв. за периода от 21.09.2019 г. до 19.09.2020 г., следва да се отхвърлят
като неоснователни.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20220187/08.12.2021 г., постановено по
гр. д. № 15659/21 г. по описа на СРС, 169 състав, следва да бъде потвърдено
като правилно, в т. ч. и в частта относно присъдените разноски за исковото и
заповедното производство.
По разноските във въззивното производство:
Всяка от страните претендира разноски за въззивното производство.
Въззивникът прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, касаещо адвокатското
6
възнаграждение на въззиваемата страна за въззивното производство, е
основателно. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
въззиваемата страна за въззивното производство е в размер на 450 лв.
Същевременно минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съобразно материалния интерес по делото, по реда на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2001 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на сумата от 332,78 лв. Доколкото делото не се
отличава с фактическа и/или правна сложност, а единствените процесуални
действия, които са били извършени от процесуалния представител на
въззиваемата страна във въззивното производство, са свързани с подаването
на отговор на въззивната жалба и осъществено процесуално представителство
в едно открито съдебно заседание, проведено във въззивната инстанция,
въззивният съд намира, че уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 450 лв. се явява
прекомерно, и следва да бъде намалено до минимума, определен по реда на
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2001 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно – сумата от 332,78 лв.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1
ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
сумата от 332,78 лв., представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220187/08.12.2021 г., постановено по
гр. д. № 15659/21 г. по описа на СРС, 169 състав.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Красно село, бул. „**** III” № **, да заплати на И. К. Г.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, район Овча купел, ул. ****, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 332,78 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното
7
производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8