Р Е Ш Е Н И Е
гр. Лом, 31 август 2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ломският
районен съд, трети граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и втори юни две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Боряна Александрова
при участието на секретаря: Росина
Димитрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 266 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Ф.М.Й., ЕГН **********
против „****” АД, ЕИК *******, с която са предявени обективно съединени
установителни искове в условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните възникнало
облигационно правоотношение по договор за паричен заем № 3558219 от 21.06.2019
г., което било недействително. Фиксираният лихвен процент от 35 % не отговарял
на действително приложения, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък
към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с
принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били
нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възн. лихва
надхвърляла в пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна.
Клаузата за дължимост на неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора също била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции.
Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19,
ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при
неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива
2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на
задълженията. Неустойката била включена като обезщетение за кредитора и
предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к.
била съизмерима с предоставената сума по кредита. Клаузата противоречала на
добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била
нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в
договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания
от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не отговарял на реализирания,
увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП.
Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до
недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената
разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния размер на
лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяването му за
такъв, а в условията на евентуалност – за прогласяване на клаузата на чл. 4,
ал. 2 за дължимост на неустойка за недействителна, поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11,
т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен
отговор, с който оспорва исковете. Моли се за отхвърлянето им. Претендират се
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че: между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за
паричен заем № 3558219 от 21.06.2019 г., по който ищецът е усвоил сумата от 1000
лева.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС,
когато е сезиран с иск като процесния, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя –
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от
ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши
проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на
описаните, за които съдът следи служебно.
Ответникът е небанкова финансова
институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което
за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК
в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед
на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло,
но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин
да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е
налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 40,39 %. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 40,39 % и общата
сума на плащанията , не съответстват на действителните. Това е така, тъй като
още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка
да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се
добавят по 34,79 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да
се предоставят , на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ –
поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници, т.е. все действия, за които
са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски,
следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните
реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може
да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това
в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува
всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т.см. - трайната практика на съдилищата
– ОС Пловдив- Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно
цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването
на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед
изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и
т.11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва да бъде уважен като
основателен. Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалния
иск за нищожност на неустойката.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Претендира се и адв. възнаграждение.
Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно,
на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1
НМРАВ, възлиза на 300 лева, който следва да бъде присъден лично на
пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните Ф.М.Й., ЕГН ********** и „******” АД, ЕИК *********, че сключеният
помежду им договор за паричен заем № 3558219 от 21.06.2019 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „********“ АД, ЕИК *******, със данни посочени по горе, да плати по
сметката на ЛРС 86,19 лв.- ДТ.
ОСЪЖДА „*******“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2
ЗАдв., да плати на адв. Д.Ф. ***4, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Ф.М.Й. в
производството по настоящото гр.д. № 266/2020 г. на ЛРС.
Решението подлежи на обжалване пред МОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: