Р Е Ш Е Н И Е
№ 414 12.12.2017 г. гр. С.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С. ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
четиринадесети ноември Година 2017
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛА КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия
КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1261 по описа за 2017 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
В
законния срок е входирана въззивна жалба от В.Х.К., чрез пълномощника му – адв.
А.С. – против Решение № 802 от 09.08.2016 г., постановено по гражданско дело №
444 от 2014 г. по описа на Районен съд –
С., VІ граждански състав, с което е приключена втора фаза на делбено
производство.
В
жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, в частта, с която ищецът е осъден да заплати
на останалите трима съделители сумата от 2924.50 лева, представляваща 1/6 част
от стойността на разноските за запазване на делбения имот и в частта, с която е
осъден да заплати на останалите съделители сумата от 300 лева за направени от тях
разноски по делото за сумата от 266.66 лева. Съдът не бил съобразил указанията,
дадени в ТР № 7/2012 г., както и т. 2, раздел ІІ на ТР № 5/2016 г. Съгласно
тези указания, достатъчно било ищецът да е отправил надлежна писмена покана за
обезщетение. Ответниците следвало да му предложат възможност да ползва имота,
което не било направено. Безспорно се установявало от доказателствата по
делото, че ответниците никога не са му предлагали достъп до имота. Абсурдно
било те да претендират, че владеят имота за себе си от една страна, а от друга
да твърдят, че са му предоставили ползването на имота. Делото, в частта, с
която ищецът е осъден да заплати разноските по поддържането на вещта, било
противоречиво и неточно. Цитират се части от решението и се твърди, че съдът
бил приел стойности, различни от посочените в съдебно-техническата експертиза.
Подобренията били извършени със съгласието на ищеца, следователно той отговарял
само до размера на стойността, с която се е увеличила стойността на апартамента
и то към момента на постановяване на решението. И тъй като според
първоинстанционния съд липсвали доказателства за извършени подобрения, тази
претенция следвало да бъде отхвърлена. Възразява се срещу назначената на първа
инстанция съдебно-техническа експертиза. Съдебните разноски били неправилно
присъдени. Когато не се оспорват правата на съделителите или способа за
извършване на делбата, всеки съделител понасял сам направените разноски за
процесуално представителство от адвокат. Оспорен бил единствено искът за
направени необходими разноски, който бил уважен за по-малко от 1/6 част. Ищецът
следвало да понесе единствено своята част от назначената на първа инстанция
експертиза на вещо лице К. Й. в размер на 33.33 лева. Моли се
първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него се постанови
ново, с което претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС бъде уважена, тази за направени
необходими разноски – отхвърлена, а искането за съдебни разноски – уважено за
сумата от 33.33 лева. Молят се направените разноски пред въззивната инстанция.
В
законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от адв. А.Д. в
качеството ѝ на пълномощник на въззиваемите Н. Г., П.Г. и И.Г.. Сочи се,
че жалбата била просрочена и недопустима. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение било правилно. Въззивникът не бил направил искането
си по чл. 346 ГПК в законния срок. Възраженията му по назначената
съдебно-техническа експертиза били шиканьозни. Никога не му бил отказван достъп
до апартамента, това се установявало и от негови показания, дадени по време на
производството по първа фаза на делбата. Правото на обезщетение по чл. 31, ал.
2 ЗС не възниквало, когато на съсобственика е дадена възможността да ползва
общата вещ. Ищецът не успял да докаже без съмнение, че не му е предоставяна
възможност да ползва общото жилище, напротив. Освен това искането му не било
доказано по основание и размер. Били предявени искове за разноски, които били
доказани със съответните документи и изготвената съдебно-техническа експертиза.
Правилно съдът бил определил частта от разходите, която следвало да остане в
тежест на ищеца. Твърденията му за разноските били противозаконни. Моли се
отхвърляне на въззивната жалба и присъждане на направените разноски.
След съвещание настоящият съдебен състав обсъди
изложените в жалбата и отговора становища, провери гражданско дело № 444/2014
г. по описа на Районен съд – С. и намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от
процесуално легити-мирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
т.е. е допус-тима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът
констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано от В.К. в частта, с
която е отхвърлен искът с основание чл. 31, ал. 2 ЗС и е уважен този с правно
основание чл. 30, ал. 3, предявен от Н. и П. Г. и И.Г.. Следователно
първоинстанционното решение е необжалвано в частта, с която делбеният имот е
изнесен на публична продан, както и в частта, с която искът, предявен от Н. и П.
Г. и И.Г. срещу В.К., е отхвърлен за сумата над 2924.50 лв., до претендирания
размер от 18000 лв. и като такова е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част.
От Решение № 965 от 27.10.2016 г., постановено
по гражданско дело № 5436 по описа за 2015 г. на РС – С., с което е приключила
първата фаза на делбеното производство, се установява, че до делба е допуснат
самостоятелен обект – апартамент в сграда, с идентификатор 68850.514.327.1.12
намиращ се в гр. С., ул. Ц. № ., вх. ., ет. . ап. ., при квоти 1/6 ид. част за В.Х.К.,
4/6 ид. части общо за Н.Х. К. – Г. и П.И.Г. (от които 1/6 лично за Н. К. – Г. и
3/6 придобити в режим на СИО с П.И.Г.) и 1/6 ид. част за И.П.Г..
От искова молба с вх. № 2699 от 04.02.2014 г.,
подадена от В.К. се установява, че е направено особено искане от последния да
му бъде заплащано обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Същото искане е
формулирано в молба с вх. № 4464 от 25.02.2016 г. и конкретизирано с
молба-отговор с вх. № 8514 от 14.04.2016 г.
От заключение на назначена с определение в
закрито заседание от 11.10.2017 г. съдебно-техническа експертиза се установява,
че първо: общата стойност на видимите строително-монтажни работи, изразяващи се
в ремонт на баня, тоалетна, поставяне на дограма и ремонт на кухня възлиза на
13500 лева; второ: стойността на имота без извършване на подобренията е 79641
лева, а с извършени подобрения към момента на съставяне на експертизата е 96900
лева; трето: средномесечната пазарна наемна цена на процесния имот е определена
както следва: 360 лева месечно за 2013 година, 390 лева месечно за 2014 и
2015 година и 420 лева месечно за 2016 година.
От така установените факти, съдът достигна до
следните правни изводи:
Преди да премине към разглеждане на делото по
същество, съдът счита, че следва да адресира направените от една от страните
възражения против служебно назначената съдебно-техническа експертиза. Съгласно
указанията, дадени с ТР № 1 от 2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013 г. ОСГТК на
ВКС, т. 3, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират
служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване
за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се
направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. В мотивите
си върховната инстанция е пояснила, че ако въззивната жалба съдържа оплакване в
посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на
експертиза за установяване на съответния факт. Когато възникне необходимост да
бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване,
въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата ѝ. Във
въззивната жалба на ищеца няколкократно са посочени оплаквания по отношение на
назначените пред първата инстанция експертизи – за задачи, които не са
поставяни, за начина на извършването им и евентуално за назначаването на нова
такава. Следва да се отбележи, че, както съдът вече е посочил в определението
си от 11.10.2017 г., въпреки назначените на първата инстанция три
съдебно-технически експертизи, те не съдържат отговори на въпросите за средна
наемна пазарна цена на имота, за извършените в него подобрения както и за това
с колко те увеличават стойността му. С назначаването на нова експертиза съдът е
изпълнил служебните си задължения и задължителните указания на тълкувателната
практика на върховната инстанция. Поради това счита, че новоназначената
експертиза е допустимо и необходимо доказателство, което ще бъде преценено като
част от доказателствената съвкупност при решаването на делото по същество.
Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, всеки съсобственик,
който не ползва съсобствената вещ, има право на обезщетение за ползата, от
която е лишен от деня на писменото поискване. В обжалваното решение съдът е
преценил, че липсва един юридически факт от този състав – наличието на покана
от страна на ищеца В.К. към останалите съсобственици да си служи с вещта и да
му е било отказано. Този извод не се споделя от настоящата инстанция. Съгласно
указанията, дадени в ТР № 7 от 2012 г. задължението за заплащане на обезщетение
от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване
от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото
поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред без
ограничение във времето. Без значение е дали поканата е нарочна или се съдържа
в друг акт, най често в искова молба за същото обезщетение – Решение № 351 от
13.07.2010 г, по гр. д. № 573 от 2009 г. ІІІ г.о. ВКС. В тази си част
първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно. Следва да
се възприеме изводът, че при липса на друг нарочен акт, който да обективира
покана, за такъв може да се възприеме и исковата молба. В случая, във
входираната от ищеца искова молба за откриване на първата фаза на делбата е
направено изрично искане за присъждане на обезщетение за времето, през което същият
е бил лишен от ползването на съсобствената вещ. Необходим юридически факт за
възникването на това право е и получаването от поканата от насрещната страна. В
случая, това е станало с получаването на исковата молба от страна на
ответниците – на 07.03.2014 г. Крайният момент, до който това обезщетение може
да бъде присъдено е първото заседание по делото след допускане на делбата –
така чл. 346 ГПК и константната съдебна практика. В случая тази дата е
28.03.2016 година. Претенциите на В.К. за обезщетение за периода от 15.11.2012
г. до 07.03.2014 г., както и за периода от 28.03.2016 г. до окончателното
заплащане на сумите следва да се оставят без уважение. В подкрепа на своето
твърдение за началния момент на изискуемостта на вземането си, К. представя
като доказателство съобщение, изпратено до ответниците чрез телепоща, в което
като дата на изпращане е посочена 15.11.2012 г. Както вече се отбеляза по-горе
необходим юридически факт за възникването на това право е достигането на
поканата до знанието на другите съсобственици. От така представеното доказателство
не става ясно дали и кога то е било получено от ответниците. Приложената
разписка № 00000025 от 15.11.2012 г. съдържа данни, че съобщението е прието от
пощенски служител, но не и данни за изпращането му до адресата или получаването
от него. Тъй като съдът счита тази покана за невръчена, за такова следва да се
счете направеното с исковата молба искане. Крайният момент на присъждане на
това обезщетение се определя от разпоредбата на чл. 346 ГПК, която определя
преклузивен срок на всички облигационни претенции, предявени във връзка с
делбеното производство. В този смисъл Решение № 394 от 18.10.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 111/2012 г., I г. о., ГК. В заключение ответниците дължат на В.К.
обезщетение за периода от 07.03.2014 г. до 28.03.2016 г. Въз основа така
определеният период и данните, посочени в съдебно-техническата експертиза,
определеният общ размер на дължимо обезщетение за наем за процесния имот би
била сумата от 9747 лева. Съобразно дела си, В.К. следва да получи 1/6 от тази
сума или 1624.50 лева.
По претенцията за извършени в имота подобрения:
Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, всеки съсобственик е
длъжен да участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.
По делото се установи, че ответниците са извършвали ремонтни дейности в имота
през периода, през който са го ползвали. Както се установява от назначената на
въззивна инстанция съдебно-техническа експертиза, тези дейности са допринесли
за увеличаване цената на имота от 79641 лв. през 2012 г. до 96867 лв. през 2017
г. Трайна и константна е съдебната практика, че направените разходи могат да
бъдат или необходими – такива, без които вещта би погинала или би се увредила
до степен, която не позволява пълноценното ѝ използване по предназначение
– или т.нар. „подобрения“ – такива, без които вещта все още би била използваема
и които увеличават стойността ѝ. След съвещание съдът намери, че
описаните в експертизата стройтелно-ремонтни дейности: фаянсова облицовка по
стени, настилка от теракотени плочи, окачен таван „Хънтър“ с вградено
осветление лунички, моноблок „Korona“, мивка за баня „Fayans“,
врати PVC баня, тоалетна, кафяви, „Златен дъб“, кухненски под от
гранитогрес, шпакловка по стени и таван при ремонти, боядисване с латекс
двукратно при ремонти, вградени уреди: керамичен плот „INDESIT“, кухненска мивка,
фурна „INDESIT“, вградена кухненска мебел под и над
кухненската мивка, представляват разходи, направени с цел подобряване полезните
свойства на имота и осигуряване на по-висок стандарт на живот в същия.
Материалите, използвани в тези дейности, вещите, които са добавяни към имота –
и които към настоящия момент няма как да бъдат отстранени без да се стигне до
увреждането им – както и начинът, по които са извършени ремонтните работи, са
от такъв характер, че и без тях имотът би могъл да се използва по
предназначение. Ето защо съдът намира, че тези разходи представляват подобрения
на имота, а не необходими разноски. В този смисъл и т. 8 от ППВС № 6 от 1974 г.
На основание тези съображения настоящата инстанция не се солидаризира с
изводите на първоинстанционния съд за липса на доказателства за извършени
подобрения в апартамента, вследствие на които да се е увеличила стойността му и
счита, че в тази част обжалваното решение е неправилно и като такова следва да
бъде отменено.
В настоящия казус следва да се разграничат
различни хипотези, при осъществяване на които са извършени тези подобрения, с
оглед различния фактически състав и режим на възмездяване на възникналите между
страните отношения във връзка с направените разходи. Различията в хипотезите
произтичат от възможността подобренията да са извършени: първо, със съгласието
на останалите съсобственици, в който случай ще е приложима разпоредбата на чл.
30, ал. 3 от Закона за собствеността и ще следва да се присъдят действително извършените
разходи, а не увеличената стойност на имота, тъй като всеки от съсобствениците
участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно на частта си; второ, без
съгласието и противопос-тавянето на другите съсобственици, в която хипотеза
отношенията между тях ще се уреждат по правилата на чл. 60-62 от Закона за
задълженията и договорите и на следващо място подобрения, извършени при
противопос-тавяне на останалите съсобственици, когато ще е приложима
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД и ще се дължи по-малката сума между обедняването
и обогатяването. С оглед така направената ретроспекция на правните норми, при
преценка на характера на отношенията между страните във връзка с претенцията по
сметки за направени подобрения, въпросът е за наличие, респ. липса на съгласие
или на противопоставяне от страна на ищеца за квалификацията на претенцията и
за реда, по който ще се уредят отношенията между съделителите. Доколкото по
делото не са събрани, доказателства, от които да се установява, че В.К. е знаел
за извършваните подобрения, съдът счита, че приложение следва да намери правната
норма на чл. 61, ал.2 от ЗЗД. В Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. на
ОСГК на ВС е прието, че когато съсобственикът е извършил подобрения в имота без
съгласието и без изричното противопоставяне на останалите съсобственици и без
този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална
част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията
между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно правилата
за водене на чужда работа без пълномощие. В този случай, ако съсобственикът е
действал и в свой интерес, за да осигури годно за обитаване за себе си жилище,
другите съсобственици отговарят за поетите задължения, необходимите и полезни
разноски, но само до размера на обогатяването им. Следователно, отговорността
им се ограничава до по-малката сума между стойността на направените разходи и
увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот. Това
принципно положение е възприето и доразвито и в последващата практика на ВКС-
т.I.5 от ППВС № 6 от 1974 г. Приетата съдебно-техническа експертиза установява
извършените разходи в размер на сумата от 13488.75 лв. Съгласно разпоредбата на
чл. 30, ал. 3 ЗС, ищецът следва да заплати на ответниците направените разходи
съобразно своята 1/6 част от съсобствеността, което поставя в негова тежест
сумата от 2248.13 лева. За размерът над тази сума, до претендираните от Н. Г., П.Г.
и И.Г. 18000 лева, искът следва да се остави без уважение като недоказан.
По отношение на разноските, по делото е
установено, че Н. Г., П.Г. и И.Г., в качеството си на ищци, имат право на
обезщетение съобразно с уважената част от иска. Претендираният от тях иск за
сумата от 18000 лева ще бъде уважен за сумата от 2248.13 лева. По делото бяха
представени доказателства за извършени от П.Г. разноски в размер на 150 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, В.К. следва да заплати на П.Г. разноските съобразно
уважената част от иска в размер на 18.73 лева. Разноските, сторени от В.К. също
следва да му бъдат възмездени съобразно с отхвърлената част от иска. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК размерът им се определя на 525.06 лв.
Водим от
всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 802 от 09.08.2017 г., постановено по гражданско дело № 444 по описа за 2014
г. на Районен съд – С., VІ граждански състав, в частта с която е отхвърлена претенцията по сметки с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предявена от В.Х.К., ЕГН ********** и адрес ***
против Н.Х. К. – Г., ЕГН ********** и адрес ***, П.И.Г., ЕГН **********, и
адрес *** и И.П.Г. ЕГН ********** и адрес ***, за заплащане на обезщетение в
размер на 100 лева месечно или 4100 лева за периода 15.11.2012 г. – 14.04.2016
г., както и в частта, с която В.Х.К. с посочена самоличност е осъден да заплати
на Н.Х. К. – Г., П.И.Г. и И.П.Г. с посочена самоличност сумата от 2924.50 лв.,
представляваща 1/6 от стойността за извършени необходими и полезни разноски за
запазване на делбения имот, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС Н.Х. К. – Г., П.И.Г. и И.П.Г. с посочена самоличност
да заплатят на В.Х.К. с посочена самоличност сумата от хиляда шестстотин двадесет
и четири лева и петдесет стотинки, представляващи обезщетение за лишаването му
от ползването на съсобствения имот с идентификатор 68850.514.327.1.12 за
периода от 07.03.2014 г. до 28.03.2016 г.
Решението
не подлежи на обжалване в тази му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 ЗС В.Х.К. с посочена самоличност да заплати общо на Н.Х.
К. – Г., П.И.Г. и И.П.Г. с посочена самоличност сумата от две хиляди двеста четиридесет
и осем лева и тринадесет стотинки, представляваща припадащата му се съобразно
квотата му в собствеността увеличена стойност на делбения имот в резултат на
извършените от тях подобрения: фаянсова облицовка по стени, настилка от
теракотени плочи, окачен таван „Хънтър“ с вградено осветление лунички, моноблок
„Korona“ мивка за баня „Fayans“, врати PVC
баня, тоалетна, кафяви, „Златен дъб“, кухненски под от гранитогрес, шпакловка
по стени и таван при ремонти, боядисване с латекс двукратно при ремонти, вградени
уреди: керамичен плот „INDESIT“, кухненска мивка,
фурна „INDESIT“, вградена кухненска мебел под и над
кухненската мивка.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
1 ГПК В.Х.К. с посочена самоличност да заплати на П.И.Г. с посочена самоличност
сумата от осемнадесет лева и седемдесет и три стотинки – направени пред
въззивната инстанция разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
3 ГПК Н.Х. К. – Г., П.И.Г. и И.П.Г. с посочена самоличност да заплатят на В.Х.К.
с посочена самоличност сумата от петстотин двадесет и пет лева и шест стотинки
– направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението
подлежи на обжалване в тази му част в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховен касационен съд при наличие на предпоставките по чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.