Р Е Ш Е Н И Е
№
01.07.2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на
седемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КРИСТИАНА КРЪСТЕВА
при участието на секретаря Даниела Божкова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9013 по описа за 2019година на
Варненски районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от С.Ц.Л., ЕГН ********** с адрес ***, СО
„**********“, срещу „Д.“
ЕООД, ЕИК:********* със седалище и адрес на управление ***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и чл.128 КТ, както следва: 1./да бъде
признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата извършено със Заповед №
40/05.03.2019г. на работодателя Никола Иванов К., на основание чл. 325, ал.1,
т.1 КТ; 2./ да бъде възстановена ищцата на заеманата преди уволнението длъжност
„Управител хотел“, с месторабота Хотел Журналиста; 3./ за осъждане ответника да
заплати на ищцата сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за оставане
без работа в размер на брутното й трудово възнаграждение за период от шест
месеца, считано от уволнението – 16.04.2019г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба - 11.06.2019г. до окончателното
погасяване на задължението;4./ за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 7500лв. дължимо трудово възнаграждение за времето от 01.11.2018г. до
16.04.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба - 11.06.2019г. до окончателното погасяване на задължението.
Исковата
претенция се основава на следните фактически твърдения изложени в
обстоятелствената част на исковата молба: Ищцата работила по безсрочен трудов договор №
46/01.11.2018г. и заемала длъжност „управител хотел“ с брутно трудово
възнаграждение от 1000,00лева. С допълнително
споразумение № 1/ 01.12.2018г. месечното й възнаграждение било увеличено
на 1500лева. Твърди се, че получила еднократно сумата от 250лв. и повече нищо
не й било платено. През зимния сезон същата трябвало да организира набирането
на персонал, но след като обекта бил затворен, тя контактувала единствено с
неизвестно лице от чужбина, като никой не се интересувал от възложените й
задачи. През това време постоянно посещавала и контролирала обекта, но
разбрала, че наемодателите и работодателят й се съдят, че най-вероятно наемния
договор ще бъде прекратен, поради което уведомила последният, че иска да знае
дали ще прекратят договора й. На 16.04.2019г. получила по пощата заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение №40/05.03.2019г., с посочено в него
основание – по взаимно съгласие, изразено от страните писмено. Твърди, че
останала без заплатено трудово възнаграждение 750лв, за месец ноември 2018г. и
по 1500лв. за м.дек.2018г., м.януари, февруари и март до 16.04.2019г., т.е.
общо в размер на 7500лв. От извършена проверка в НАП установила, че там е
съобщено за прекратяването на договора й, считано от 05.03.2019г., а заповедта
била получена лично от нея на 16.04.2019г.
Твърди, че ТПО е незаконосъобразно прекратено, тъй като не е подавала молба
за прекратяване на трудовия договор, нито й е правено подобно предложение,
което да е приела. По тези
съображения искането й е за отмяна на уволнението, като незаконно и
възстановяването й на предишната длъжност. В резултат на уволнението сочи да е
останала без работа, поради което и заявява претенция за обезщетение за
шестмесечен срок. Твърди, че за периода от 01.11.2018г. до 16.04.2019г е
положила труд, а възнаграждение не й е
било платено от ответника, поради което работодателят й и дължи обезщетение за
това. Искането е за уважаване на
исковите претенции.
Ответникът
депозира отговор в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва исковите претенции, като неоснователни. Не
оспорва, че ТПО с ищцата е възникнало по силата на сключен трудов договор №
46/01.11.2018г. и че същата е заемала длъжност „управител хотел“. Твърди, че
ищцата не е извършвала дейност по сключения трудов договор, като не е опазила
имуществото и интересите на работодателя. Оспорва твърдението й за постоянно
посещение на контролиране на дейността на работниците там, поради запечатването
на обекта на 09.12.2018г. От тази дата достъпа до имота бил преустановен, а
ищцата не изпълнила своите задължения по опазване на имуществото на, нито
уведомила работодателя си за състоянието на обекта. За времето от м.ноември
2018г. до м.март 2019г., същата не била изпълнила своите задължения и не
сключила нито един договор. Била освободена след устна договорка по взаимно
съгласие и са й били заплащани осигуровки. Оспорва се твърдението на ищцата за
прекъсната връзка с работодателя. През м.декември й били заплатени суми по
банковата й сметка в ДСК. Въпреки това ищцата не спазвала служебните си
задължения. Оспорват се нейните твърдения за незнание на обстоятелствата, като
се твърди, че ищцата е имала възможност за комуникация с работодателя. Твърди
се недействителност на изложеното от ищцата.
Съдът, след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства заедно и поотделно и по
вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представените по
делото писмени доказателства се установи, че същите са били в трудово
правоотношение, по силата на безсрочен трудов договор № 46/01.11.2018г., по
което ищцата е заемала длъжност „управител хотел“, както и че с
допълнително споразумение №
1/01.12.2018г. месечното й възнаграждение е било увеличено; че ТПО е прекратено
със заповед за прекратяване на трудовото правоотношение №40/05.03.2019г.,
получена от ищцата на 16.04.2019г.
В хода на съдебното дирене от страна на
ищеца е поддържано заявеното с исковата молба твърдение, че трудовият договор е
прекратен без да е налице основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а именно по взаимно
съгласие на страните, като тя не е давала такова. Поради което следва да се разгледа налице ли са били
предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.
Основанието по чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ
е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие означава, че и двете страни
желаят сключения между тях трудов договор да престане да съществува. Взаимното съгласие
се отнася и до датата, от която трудовия договор се прекратява. Несъвпадането
на волята на страните относно датата на прекратяване на трудовия договор прави
прекратяването на трудовия договор незаконно. Волята на всяка една от страните
не може да бъде поставяна под условие. Предложението за постигане на взаимно
съгласие може да бъде направено от всяка една от страните по трудовия договор,
като не е необходимо неговото мотивиране. Според практиката на ВКС, ако бъдат
изложени някакви мотиви, то те са без правна стойност. Волеизявлението на
страните трябва да бъде в писмена форма, която е форма за действителност. Не
може да има устно прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. След
като вече веднъж е направено волеизявлението за прекратяване, то не може
едностранно да се оттегля. Това може да стане, само ако оттеглянето се извърши
преди или едновременно с получаването му от адресата. А след този момент - само
със съгласието на другата страна. Страната, към която е направено предложението
за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от
получаването му. Ако това не бъде направено, се смята, че предложението не е
прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно
уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед
за прекратяване на трудовия договор. Ако има постигнато съгласие, заповедта за
прекратяване на трудовия договор може да бъде издадена и по-късно. Тя има само
констативен характер. В настоящия случай остана недоказано наличието на
предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие
между страните.
Като последица от отмяна на уволнението ищцата следва
да бъде възстановена и на заеманата преди това длъжност. Поради което, съдът
намира за основателен и предявения иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за
възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност, предвид акцесорния характер на този иск спрямо главния иск за
признаване на уволнението за незаконно. След като се установи, че
прекратяването на трудовия договор на ищцата е незаконно, то следва същата да
бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност – “управител
хотел” при ответника „Д.“ ЕООД,
ЕИК:*********, с място на работа, гр.Варна, Хотел Журналиста.
Основателна се явява и претенцията по чл.225, ал.1 от КТ за периода от период от шест месеца, считано от уволнението – 16.04.2019г.
Поради което, размерът на обезщетението следва да бъде определен въз основа на
полученото брутно трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди
уволнението – което не се спори между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че е в размер на 1500лв.
Съдът намира, че ответникът следва да заплати
обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа, като съобрази,
че след уволнението и в 6-м.период същата е полагала труд и при друг
работодател, а именно при „СИБ“ЕООД за
периода 24.04.2019г.-24.06.2019г. и в тази връзка е получила възнаграждение в
размер на 1092лева; /съгласно т.3 раздел I, таб.2 от заключението на изготвената
допълнителна СЧЕ, л.103/. Или ищцата следва да получи общо сума в размер на 7908лева, представляваща обезщетение за
оставане без работа в размер на брутното й трудово възнаграждение за период от
шест месеца, считано от уволнението – 16.04.2019г, на осн.чл.225
ал.2 от КТ, като над тази сума до предявения пълен размер от 9000лева, исковата
претенция следва да бъде отхвърлена, като недоказана. С оглед правоувеличаващия ефект на исковата молба и направеното
искане върху дължимата главница следва да бъде присъдена и законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане.
По исковата претенция, заявена по реда на чл.128 КТ,
за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 7500лв., дължимо
трудово възнаграждение за времето от 01.11.2018г. до 16.04.2019г.: Съдът
кредитира заключението на изготвената СЧЕ и допълнителна такава в разработения
„вариант 1“ от вещото лице, като не взе предвид внесените суми по банкова
сметка ***, поради недоказаност на техния произход. За да достигне до този
извод, съдът кредитира и показанията и на св. Красимир Петров, за това, че
лично той, вкл. и ищцата са внасяли суми на банкомат за захранване на личната й
сметка. В тази връзка ответникът не доказа, че внесените суми в банковата й
сметка, чрез АТМ, са внесени именно от работодателя, със сочено основание -
работна заплата. Поради тази причина съдът формира извод, че дължимото трудово
възнаграждение на ищцата за времето от 01.11.2018г. - до уволнението й на 16.04.2019г.
е в нетен размер от 2616,95лв и в брутен размер от 3338,37лв, като над тази
сума до претендираната в размер на 7500лева, искът
следва да бъде отхвърлен, като недоказан. С оглед правоувеличаващия
ефект на исковата молба и направеното искане върху дължимата главница следва да
бъде присъдена и законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното й заплащане.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената
част от исковата претенция в размер на 808,37лева.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на ВРС държавна такса по неоценяемия
иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ в размер на 50 лева, за иска по чл.344,
ал.1, т.2 от КТ в размер на 50 лева, по оценяемия
иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ в размер на 316,32 и по оценяемия
по чл.128 КТ – 133,53 лева или общо 549,85лева.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на С.Ц.Л., ЕГН **********, извършено със
Заповед № 40/05.03.2019г. на „Д.“ ЕООД, ЕИК:********* със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА С.Ц.Л., ЕГН **********, на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ на заеманата
преди уволнението длъжност – “Управител хотел” при ответника „Д.“ ЕООД, ЕИК:*********, с място на
работа, гр.Варна, Хотел Журналиста.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД,
ЕИК:********* ДА ЗАПЛАТИ на С.Ц.Л.,
ЕГН ********** сумата от 7908лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа в размер на брутното й трудово
възнаграждение за период от шест месеца, считано от уволнението – 16.04.2019г.,
вследствие на незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 7908 лв. до 9000лв., на основание
чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД,
ЕИК:********* ДА ЗАПЛАТИ на С.Ц.Л.,
ЕГН ********** сумата в брутен размер от 3338,37лв,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за времето от 01.11.2018г. до
16.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 11.06.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 3338,37лв. до 7500лв., на основание чл.128, ал.2 от КТ.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД
ДА ЗАПЛАТИ на С.Ц.Л., ЕГН **********
сумата от 808,37лева, на осн.чл.78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.“ ЕООД ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на ВРС, сумата от 549,85лева,
на осн.чл.78 ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ВОС в
2-седмичен срок от 01.07.2020г.
Преписи от решението да се връчат
на страните.
СЪДИЯ: