РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 13.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на тринадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 6677 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 303279 от 17.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 44107 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 127-ми състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените от ищцата М.И.В.
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК срещу
ответника „Т.С.“ ЕАД за установяване на недължимостта на сумите от 3172,42
лева, представляващи главница за доставена топлинна енергия за периода от м.
01.2006 г. до м. 04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 02.12.2011
г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 1137,34 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 03.03.2006 г. до 25.11.2011 г.,
както и за сумата от 355,49 лева, представляваща разноски, за които е издаден
изпълнителен лист от 31.01.2012 г. по гр.д. № 18991/2011 г. по описа на СРС,
ГО, 90-ти състав, и е било образувано изпълнително дело № 20138380409331/2013
г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински. С постановеното решение ищцата е била
осъдена на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК да заплати на ответното
дружество сумата от 100,00 лева, представляваща разноски по делото.
С въззивна жалба с вх. №
5004900/13.01.2020 г. ищцата обжалва решението на СРС в цялост, като поддържа,
че съдебният акт е неправилен, необоснован, постановен в противоречие с
материалния и процесуалния закон. В жалбата се излагат доводи, че заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК и издаването на изпълнителен лист въз основа на
нея не прекъсват погасителната давност на вземането, инкорпорирано в нея. В
жалбата се сочи, че съдът неправилно се е мотивирал с приложимостта по време на
ППВС № 3/18.11.1980 г. спрямо ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС,
като противно на изводите на съда е постановеното в т. 10 от тълкувателното
решение, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило сила и в този смисъл давност в
изпълнителното производство не тече. Поддържа се, че противно на приетото от
съда, давността е прекъсната от последното предприето валидно действие по
събиране на дълга, а не от датата 26.05.2015 г. Сочи се, че двете молби на
взискателя – ответник „Т.С.“ ЕАД от 04.02.2016 г. и 08.03.2017 г. са били
нередовни и съгласно т. 10 от ТР № 2/2013 г. същите не са прекъснали давността
на вземането и перемпирането на изпълнителното дело. Поддържа се, че съгласно
съдебната практика молбата на взискателя за извършване на определено
изпълнително действие не прекъсва погасителната давност, доколкото не е било предприето
реално изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство. В молба до съда от 13.10.2020 г. се моли за отхвърляне на
жалбата, потвърждаване на решението на СРС и за присъждане на разноски за
възнаграждение за един юрисконсулт.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателни
установителни искове с правна квалификация по чл. 439 от ГПК.
Ищцата твърди, че ответникът „Т.С.“ ЕАД
се е снабдил с изпълнителен лист от 31.01.2012 г. срещу нея по ч.гр.д. № 18991
по описа за 2011 г. на СРС, III
ГО, 90-ти състав, за сумата от 3172,42 лева, представляваща главница за
доставена топлинна енергия за периода от м. 01.2006 г. до м. 04.2011 г., ведно
със законната лихва, считано от 02.12.2011 г. до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 1137,34 лева, представляваща лихва за забава за периода от
03.03.2006 г. до 25.11.2011 г., както и за сумата от 355,49 лева,
представляваща разноски по делото. Твърди се, че ищцата не дължи сумата в
размер на 425,41 лева, представляваща разноски по изпълнителното дело по
ТТЗЧСИ, и сумата в размер на 258,00 лева, съставляваща присъдени на ответника
разноски по изпълнителното дело. Поддържа се, че вземанията са погасени по
давност, тъй като последното изпълнително действие по образуваното на
13.12.2013 г. изпълнително производство е било налагането на запор по банковата
сметка на ищцата през м. 04.2014 г., като изпълнителното производство следва да
се счита прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Сочи се, че
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД е неприложима, понеже изпълнителният лист
е бил издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, а не въз
основа на влязло в сила решение, с което вземането да е постановено със сила на
пресъдено нещо.
С Разпореждане № 99338 от 20.04.2019 г.
първоинстанционният съд е върнал на основание чл. 130 от ГПК исковата молба в
частта относно сумата в размер на 425,41 лева, представляваща разноски по
изпълнителното дело по ТТЗЧСИ, и сума в размер на 258,00 лева, съставляваща
присъдени на ответника разноски по изпълнителното дело, което разпореждане не е
било обжалвано и е влязло в сила.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК
писмен отговор ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че давностният
срок за вземанията му е бил прекъснат с молбата за образуване на изпълнителното
производство. Позовава се на ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече, докато трае
изпълнителното производство. Поддържа се, че 2-годишният давностен срок, след
изтичането на който настъпва перемпцията, започва да тече от датата на
последното изпълнително действие. Моли съда да отхвърли предявените искове,
като му присъди сторените по делото разноски.
По делото е приложено ч.гр.д. № 18991 по
описа за 2011 г. на СРС, III
ГО, 90- ти състав, видно от което след депозирано заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от 02.12.2011 г. на ответника е издадена заповед
за изпълнение от 08.12.2011 г. за процесните суми, срещу която ищцата не е
подала възражение. Препис от заповедта е бил връчен на ищцата-длъжник на
03.01.2012 г., предвид което заповедта е влязла в сила на 18.01.2012 г.
На 31.01.2012 г. на ответника е издаден
изпълнителен лист, копие от който е приложен по настоящото дело.
От представените копие на изпълнително
дело № 20138380409331 по описа на ЧСИ М.И.Б., с рег. № 838 и район на действие
СГС, и приложените към исковата молба копия на покана за доброволно изпълнение,
разписка от 25.01.2014 г. за залепване на уведомление, съобщение с изх. №
42498/30.04.2018 г., които фигурират и в копието на изпълнителното дело, се
установява, че въз основа на изпълнителния лист на 11.12.2013 г. ответникът, в
качеството си на кредитор, е подал молба за образуване на изпълнително дело за
остатъка от дължимите по изпълнителния лист суми, а именно: в размер на 3095,96
лева – главница, 269,29 лева – юрисконсултско възнаграждение, и законна лихва. В
молбата било възложено на съдебния изпълнител проучване на имуществото на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и определянето на
начина на изпълнение.
С разпореждане от 11.12.2013 г. било
образувано изпълнително дело № 20138380409331 и било разпоредено от съдебния
изпълнител налагането на запори на вземанията на длъжника.
Съдебният изпълнител е изпратил запорни
съобщения до различни банки с изходяща дата от 04.09.2014 г. На 08.09.2014 г. и
09.09.2014 г. съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки на
ищцата.
На 04.02.2016 г. ответникът е подал
молба до съдебния изпълнител, в която е поискано да бъде направена справка в
НАП за налагане на запор върху трудово възнаграждение или пенсия на ищцата,
насрочване на опис на движими вещи, собственост на ищцата. С разпореждане от
04.02.2016 г. съдебният изпълнител е указал да се извършат изисканите справки и
да се наложат запорите.
На л. 71 от изпълнителното дело е
поместена молба от 08.03.2017 г. до съдебния изпълнител с означение, че същата
изхожда от ответника, и за налагане на запори върху банковите сметки на ищцата
и върху трудовото ѝ възнаграждение или пенсията, като молбата не е
подписана. С разпореждане от 08.03.2017 г. съдебният изпълнител е указал да се
извършат действията при наличие на трудово възнаграждение и пенсия.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Предмета на делото са отрицателни
установителни искове, че ищцата не дължи на ответника исковите суми. Предявените отрицателни установителни иск са с правно
основание чл.
439 от ГПК. Съгласно чл.
439, ал. 1 от ГПК длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, т.е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и
материалната незаконосъобразност на изпълнението. Според чл.
439, ал. 2 от ГПК искът на длъжника
може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По тези
съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да намери
приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило без провеждането на съдебно дирене
(Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I
ТО). Ищцата основава претенцията си на
обстоятелствата за настъпила перемпция и изтекла давност за вземанията. С оглед на това следва да се приеме,
че се позовава на юридически факти, настъпили след влизане в сила на заповедта,
което обуславя приложимост на защитата по реда на чл. 439 от ГПК.
Нормата на чл.
117, ал. 2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е
винаги 5 години, т.е.
без значение от вида и характера на вземането. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването ѝ от
длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.
416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият
случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма,
която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено
със сила на пресъдено нещо. Въпреки това следва да се съобрази обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414,
ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно
основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства (Определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО).
Следователно след изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение,
последната е влязла в сила и се е получил крайният ефект на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземанията, обективирани в нея.
Считано от 18.01.2012 г. (датата на влизане в сила на процесната заповед по чл.
410 от ГПК) е започнала да тече 5-годишната давност за процесните вземания. В
този смисъл неоснователно се явява възражението във въззивната жалба досежно
действието по издаването на заповед по чл. 410 от ГПК спрямо давността на
вземанията, обективирани в нея.
Безпредметно се явява обсъждането на
приложението във времето на ППВС № 3/18.11.1980 г. и ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, предвид изложеното и доколкото по делото се
установява, че след влизане в сила на заповедта по чл. 410 от ГПК на 18.01.2012
г. изпълнителното дело е било образувано на 11.12.2013 г., по което са били
извършени изпълнителни действия, състоящи се в налагане на запори върху
банковите сметки на ищцата на 08.09.2014 г. и 09.09.2014 г., след което на
04.02.2016 г. е било поискано с молба от ответника извършването на последващи
изпълнителни действия, като в молбата са предвидени и способите за това. Видно
от това, висящността на изпълнителния процес е била поддържана от съдебния
изпълнител и от ответника, в качеството му на взискател, чрез извършване на
годни по смисъла на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС действия,
като всяко от цитираните действия е извършвано в интервал до 2 години от
предходното. Що се отнася до перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
въззивният съд отбелязва, че както съгласно ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на
ОСГТК на ВКС, така и с оглед практиката преди него (Решение от 09.09.2010 г.,
постановено по т.д. № 400/2009г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ
отделение; Решение № 173 от 28.10.2010 г., постановено по дело № 1095/2009 г.
по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение; Решение № 451/29.03.2016
г., постановено по гр. д. № 2306/2015 г. на IV ГО, ВКС; Решение №
325/13.01.2016 г., постановено по гр. д. № 2783/2015 г. на III ГО, ВКС),
настъпването на същата е от значение за погасителната давност, доколкото при
прекратяване на изпълнителното производство по право новата погасителната
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Съгласно т. 10 от тълкувателното решение „нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие“. В настоящия случай релевантна
за този срок е молбата от 04.02.2016 г., предвид което перемпцията е настъпила
на 04.02.2018 г. Следователно към момента на приключване на устните състезания
пред въззивната инстанция (с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК) не е
изтекла 5-годината погасителна давност на вземанията, считано от 04.02.2016 г.,
и претенцията на въззивницата се явява неоснователна.
Във въззивната жалба се правят
оплаквания, че молбите 04.02.2016 г. и 08.03.2017 г., депозирани от ответника в
качеството му на взискател в хода на процесното изпълнително дело, са нередовни,
поради което същите не са прекъснали давността на вземането и перемпирането на
изпълнителното дело. Въззивният съд счита, че не следва да взема предвид
молбата от 08.03.2017 г., тъй като молбата е неподписана – в този смисъл със
същата не е изразена правнорелевантна воля, за да произведе действие. Що се
отнася до молбата от 04.02.2016 г. и направените оплаквания в жалбата досежно
нередовността на същата заради невнасяне на дължимата такса, липсата на изходящ
номер от взискателя и написването на номера на изпълнителното дело с химикал,
съдът се съгласява с изводите на СРС. Липсата на изходящ номер и написването на
молбата изцяло или отчасти на ръка с химикал или с друго техническо средство не
са относими към изразената в молбата воля и годността ѝ да сезира
съдебния изпълнител, а с оглед на житейската логика не може да се приеме и като
индиция за обстоятелството, че същата не е изходяща от отбелязания върху нея
подател. Що се отнася до невнасянето на такси за същата, въззивният съд отбелязва,
че съгласно т. 11 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС „предварителното
внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на
извършените от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, тъй като
съгласно чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК съдебният изпълнител прекратява
изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и
разноски по изпълнението, но извършените въпреки това изпълнителни действия не
са порочни, не подлежат на обжалване на това основание и не може да бъдат
отменени по жалба срещу тях“. Съгласно т. 10 от цитираното тълкувателно решение
само нередовната и върната молба не може да прекъсне давността. В настоящия
случай няма данни молбата да е била върната от съдебния изпълнител.
Съдът счита за неоснователно оплакването,
че молбата от 04.02.2016 г. не може да прекъсне давността, тъй като реално
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ не е бил
предприет. С молбата явно е манифестирана волята на взискателя за
предприемането на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (насочването на изпълнението чрез налагане на запор).
Съгласно тълкувателната практика искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.
В случая взискателят е поддържал със свои действия висящността на изпълнителния
процес, като при неизпълнение на същите или неуспешното им изпълнение, същият е
можел да поиска повтарянето им и прилагането на нови изпълнителни способи.
Съдът счита за неотносима цитираната във въззивната жалба в тази връзка практика
(Решение № 451 от 29.03.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ГК), доколкото в
нея става въпрос за непрекъсване на погасителната давност вследствие на
депозиране на молба за възобновяване на изпълнителното производство.
Предвид съвпадение на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, въззивният съд счита, че първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на въззиваемата
страна се полагат разноски, като същата е направила искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. С оглед на процесуалната активност на
въззиваемата страна и обстоятелството, че същата само е депозирала бланкетна молба
за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение, без да изложи съображения по същество, въззивният
съд счита, че разноски в нейна полза не се дължат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 303279 от
17.12.2019 г., постановено по гр.д. № 44107 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 127-ми състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.