Решение по дело №876/2021 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 1041
Дата: 21 май 2021 г.
Съдия: Анелия Илиева Харитева
Дело: 20217180700876
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 6 април 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 1041/21.5.2021г.

 

Град Пловдив, 21.05.2021 година

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в публично заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: Анелия Харитева

       Членове: Стоил Ботев

Г. Пасков

при секретар Севдалина Дункова и с участието на прокурора Анелия Трифонова, като разгледа докладваното от съдия Харитева к.а.н.д. № 876 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           Касационно производство по чл.63 ЗАНН, във връзка с чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на ОДМВР Пловдив против решение № 53 от 08.02.2021 г., постановено по а.н.д. № 7929 по описа на Пловдивския районен съд за 2020 година, с което е отменено наказателно постановление № 20-1030-010694 от 14.10.2020 г. на началник група към ОДМВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“ Пловдив, с което на Г.С.П., ЕГН **********,***, на основание чл.174, ал.3, пр.1 и чл.183, ал.1, т.1, пр.2 ЗДвП са наложени административни наказания глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца и глоба в размер на 10 лева за нарушение на чл.100, ал.1, т.1 ЗДвП.

Според касатора решението е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Категоричният отказ на лицето да бъде тествано с дрегер или с кръвен тест е безспорен факт, но в същото време му е бил издаден талон за медицинско изследване. Т.е., не са налице пороци в административното производство, които да ограничават правото на защита на нарушителя и да водят до отмяна на наказателното постановление. Иска се отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на наказателното постановление. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се уважи жалбата, която намира за основателна.

Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, от страна по делото, за която решението е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК, във връзка с чл.63, ал.1 ЗАНН, е основателна поради следните съображения:

За да отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че фактическа обстановка е съответна на осъществилото се в действителността, установено въз основа на приложения по преписката акт за установяване на административно нарушение, който съгласно чл.189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до установяване на обратното, както се потвърждава от събраните по делото писмени и гласни доказателства. От друга страна, фактите не се оспорват от жалбоподателя и в съдебното заседание е направено изрично признание, че е дадена кръв за медицинско изследване. Според първостепенния съд в случая безспорно е доказано извършването на първата хипотеза на чл.174, ал.3 ЗДвП. При съставянето на акта за установяване на административно нарушение, обаче, е допуснато нарушение на чл.43, ал.2 ЗАНН, което не е съществено и може само по себе си да обуславя отмяна на атакуваното наказателно постановление, доколкото от представените от защитника на жалбоподателя писмени доказателства се установява, че са му били връчени преписи от и от акта за установяване на административно нарушение, и от талона за изследване, като не е било нарушено правото на защита на жалбоподателя. Първостепенният съд счита, че за да е правомерно поведението на водача, е достатъчно той да се подложи на установяване на концентрацията на алкохол по някой от способите, посочени в чл.3а от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, което води до отпадане на противоправността на отказа му да се тества с техническо средство. Позовавайки се на актуална съдебна практика, съдът е направил извод, че е налице разграничение между противоправност и наказуемост на поведението по чл.174, ал.3 ЗДвП, съответно наказуемостта обхваща сложен фактически състав, който включва кумулативното наличие на два акта: 1) първоначален отказ на лицето да се тества с дрегер, който трябва да се отрази в акта за установяване на административно нарушение; 2) липса на установяване на концентрацията на алкохол в кръвта по някой от алтернативно предвидените в чл.3а от наредбата способи и по реда на чл.6 от същата наредба. Според първостепенния съд деянието ще е съставомерно по чл.174, ал.3 ЗДвП, когато неустановяването на концентрацията на алкохол в кръвта на дееца по алтернативно предвидените равностойни способи се дължи на противоправни и виновни действия и/или бездействия на дееца, т.е., и отказа за бъде тестван, и последващото неустановяване на концентрацията на алкохол се дължат на умисъл или непредпазливост от страна на водача. В обратния случай, ако лицето не се подложи на медицинско изследване или изследване с доказателствен анализатор и това се дължи на обективни причини или незаконосъобразно поведение на контролните органи, по аргумент от чл.15 НК деянието не е виновно и е несъставомерно от субективна страна. Направен е извод, че неустановяването на концентрацията на алкохол се дължи на допуснатите нарушения от контролните органи, защото водачът реално е бил лишен от възможността да направи сам избор на начина на изследване, с което е била ограничена възможността му да опровергае противоправния характер на извършеното деяние. Първостепенният съд е направил извод за несъставомерност на деянието по чл.100, ал.1, т.1 ЗДвП, тъй като формата на изпълнителното деяние не е непредставяне, а неносене на контролния талон.

Решението е неправилно. Въз основа на установените правнорелевантни факти районният съд е направил необосновани и несъответни на материалния закон изводи, което налага отмяна на съдебното решение.

Касационната инстанция намира, че не може въз основа на превратното упражняване на права нарушителят да извлича благоприятни за себе си последици. При безспорно доказан отказ от страна на нарушителя да бъде тестван за наличие на алкохол в кръвта и отказ да получи копие от акта за установяване на административно нарушение и от талона за медицинско изследване е нелогичен и необоснован изводът на първостепенния съд да кредитира свидетелските показания вместо писмени доказателства. Още повече, че става въпрос за разпит на свидетели четири месеца след извършване на процесното нарушение, достатъчно продължителен период от времето, в който възприетото и спомените избледняват. В този смисъл свидетелските показания не могат да оборят материалната доказателствена сила на акта за установяване на административно нарушение, съответно констатацията, направена в него, че водачът е в явно нетрезво състояние и лъха на алкохол.

Касационната инстанция намира за основателно възражението на касатора, че не е допуснато нарушение на чл.3а от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, защото нормата предвижда два алтернативни способа за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта – с доказателствен анализатор, показващ концентрацията на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух и отчитащ съдържанието на алкохол в горните дихателни пътища (доказателствен анализатор), или с медицинско и химическо лабораторно изследване. В случая нарушителят е отказал изследването с доказателствен анализатор, поради което му е издаден талон за изследване, въз основа на който по своя преценка той може да направи медицинско и химическо лабораторно изследване. Т.е., по никакъв начин не е нарушено правото на лице за избор на способа за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта, защото с отказа си от доказателствения анализатор (дрегера) той сам се е лишил възможността да използва единия от двата възможни способа. Недопустимо е от този отказ, който сам по себе си представлява административно нарушение, противоправно и наказуемо деяние, нарушителят да черпи благоприятни за себе си последици. В този смисъл изводите на първостепенния съд са напълно необосновани и противоречащи на материалноправните норми и целта на закона – да се осигури безопасността на движението по пътищата.

Неправилен е изводът на районния съд за несъставомерност на второто нарушение, доколкото и в акта за установяване на административно нарушение, и в наказателното постановление деянието е правилно описано – не носи контролния талон от свидетелството за управление, и съответства изцяло на нормата на чл.100, ал.1, т.1 ЗДвП.

В този смисъл касационната инстанция намира, че при съставяне на акта за установяване на административно нарушение и при издаване на наказателното постановление не са допуснати такива съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да съставляват самостоятелни основания за отмяна на наказателното постановление, и не е нарушено правото на защита на жалбоподателя. Дори и да е имало някакво затруднение в упражняването на правото на защита, това се дължи изключително и само на действията на самия нарушител заради отказа му да подпише и приеме копие от акта за установяване на административно нарушение и от талона за изследване, както и поради неадекватното му състояние в момента на проверката.

Доколкото фактите са установени по безспорен начин, допуснатото на първостепенния съд нарушение на материалния закон не налага връщане на делото за ново разглеждане. Актът за установяване на административно нарушение и наказателното постановление са издадени от компетентни органи, при спазване на императивните изискванията на чл.42-44 и чл.57 ЗАНН и на сроковете по чл.34 ЗАНН. Безспорно са доказани деянието и дееца, правната квалификация на нарушенията по чл.174, ал.3 и чл.100, ал.1, т.1 ЗДвП е правилна, правилно са определени наказанията, които са в абсолютни размери и не изискват индивидуализация от страна на наказващия орган. Случаите категорично не са маловажни и не е налице основание за прилагане на чл.28 ЗАНН, защото нарушенията не отличават с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с нарушенията от същия вид.

Предвид всичко изложено, касационната инстанция намира, че обжалваното решение като неправилно следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се потвърди наказателното постановление. С оглед изхода на делото и своевременно направеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение същото като основателно следва да се уважи и да бъде осъден ответника да заплати на ОДМВР Пловдив сумата 120 лева за юрисконсултско възнаграждение.  Затова и на основание чл.63, ал.1 ЗАНН, във връзка с чл.221, ал.2 АПК, Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 53 от 08.02.2021 г., постановено по а.н.д. № 7929 по описа на Пловдивския районен съд за 2020 година, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № 20-1030-010694 от 14.10.2020 г. на началник група към ОДМВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“ Пловдив, с което на Г.С.П., ЕГН **********,***, на основание чл.174, ал.3, пр.1 и чл.183, ал.1, т.1, пр.2 ЗДвП са наложени административни наказания глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца и глоба в размер на 10 лева за нарушение на чл.100, ал.1, т.1 ЗДвП.

ОСЪЖДА Г.С.П., ЕГН **********,***, да заплати на ОДМВР Пловдив сумата 120 (сто и двадесет) лева, юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

 

                                                                       Председател:

 

                                                                       Членове: 1.

 

                                                                                         2.