Решение по дело №303/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.118, ал.1 и 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба от М. С. Д. с постоянен адрес: [населено място], срещу Решение №1040-23-22/05.03.2025 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №231-00-1897-3/29.01.2025 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора с отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №231-00-1897/26.08.2024 год.

В жалбата се твърди, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че неправилно е било прието, че жизнените му интереси в страната по заетост – Кипър и Норвегия. Изводите на органа в тази насока са напълно необосновани. Не отрича, че в периодите 15.07.2020 год. – 30.06.2022 год. и от 17.09.2022 год. – 20.08.2024 год. е пребивавал в Норвегия, но това пребиваване не покрива законовите изисквания същото да се приеме като обичайно пребиваване. Въз основа на така изложените доводи се иска от съда да бъде отменено Решение №1040-23-22/05.03.2025 год. на Директор ТП НОИ Стара Загора и потвърденото с него разпореждане. Претендира разноски по делото, съгласно представен списък.

В допълнително представената писмена защита от адв. М., се твърди, че в оспореното решение липсват мотиви, които да отговарят на изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Не е посочено конкретно, на коя от материално-правните предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл.54а, ал.1 от КСО не са налице в конкретния случай. Както в разпореждането, така и в потвърждаващото го решение се съдържат мотиви единствено и само относно приложението на чл.65, пар.2 и чл.65, пар.5, б.“а“ от Регламент №883/2004 год. Неправилно е възприето, че държавата по пребиваване на М. С. е Норвегия. Не се отрича пребиваването в Норвегия, но след изтичането му на договора, се е регистрирал в срок от Бюрото по труда. Цитираните разпоредби от Регламента, само определят критериите по които да се определи компетентната институция, които в случая се били тълкуване превратно в полза на мотивите за отказ за отпускане на обезщетението за безработица. Въз основа на подробно изложени доводи в тази насока, е направено искане за отмяна на решението като постановено в противоречие с материалния закон и целта на закона.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ – Стара Загора, чрез процесуалния си представител иска от съда да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата, че фактите не сочат на основание за прилагане на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 год. Съгласно решенията по дела С-76/76 и С-102/91 на Съда на ЕС, когато работникът има дългосрочна и стабилна работа в държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори когато е оставил семейството си в друга държава-членка. Излага доводи, че правилно е било определена като компетентен орган, държавата по последната му заетост – Норвегия. Това е основния спорен въпрос, коя е държавата по пребиваване на лицето. Претендира възнаграждение за юрисконсулт.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

На 26.08.2024 год. М. С. Д. е подал, чрез Директора на дирекция „Бюро по труда“ Стара Загора, до Директора на ТП на НОИ – Стара Загора Заявление вх. №912-2089/26.08.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социално осигуряване /лист 23 по делото/. Декларирано е в същото заявление, че е работил от 15.07.2020 год. до 20.08.2024 год. в Норвегия, като договора е прекратен, поради изтичане на срока. На 26.08.2024 год. жалбоподателят подава Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U002 /лист 25/, като посочва, че за времето от 15.07.2020 год. - 20.08.2024 год.. е работил в Норвегия, като причината за прекратяване на трудовата му заетост е изтичането на срока на договора. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ № 883/ 2004 год. /лист 27/ е посочил, че последният период на заетост в чужбина е от 15.07.2020 год. до 20.08.2024 год., в Норвегия, където е работил. През този период роднините му са живели в България, като разполага с постоянно жилище в България, а в Норвегия е живял под наем. Посредством електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС – ЕESSI, са получени документите от осигурителното досие на заявителя от Норвегия, от които се установяват декларираните периоди на заетост като наето лице в Норвегия с посочените работодатели, основанията за прекратяване на последното трудово правоотношение, размера на трудовото възнаграждение, периодите на осигуряване. Периода на последната трудова заетост в Норвегия е повече една година, а именно от 15.07.2020 год. до 20.08.2024 год.. С разпореждане №231-00-1897-1 от 30.08.2024 год., е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица във връзка с необходимостта от събиране на доказателства за осигурителен доход, придобит по законодателството на Норвегия.

С разпореждане №231-00-1897-2 от 24.01.2025 год., е възобновено производството по отпускане на парично обезщетение, след получаването на формуляри U017, СЕД U004 и СЕД U006 от компетентната институция в Норвегия.

С Разпореждане №231-00-1897-3/29.01.2025 год. Ръководителят на осигуряването по безработица, на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11, §3 буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 год., отказва отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на М. С. Д., като излага следните мотиви: лицето е подало заявление за отпускане на обезщетение за безработица, след прекратяване на трудовата му дейност в Норвегия. Със структуриран електронен документ U017, получен чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация, за жалбоподателят са потвърдени периоди на заетост от 15.07.2020 год. – 30.06.2022 год. с обща продължителност 1 година, 11 месеца и 16 дни и от 17.09.2022 год. – 20.08.2024 год. с обща продължителност 1 година, 11 месеца и 4 дни. С получения ПД U1 от предходна регистрация на лицето през 2020 год., е потвърдена осигурена заетост от Кипър – 2 години и 19 дни. Общо 5 години – 11 месеца и 9 дни. В информационната система на НОИ лицето няма данни за упражняване на трудова дейност в България след 16.06.2016 год. до момента, т.е. липсва трудова-правна връзка с България през последните осем години. С оглед на това, България не е държава по пребиваване по време на последната заетост на г-н Д. и НОИ не е компетентната институция по преценка на правото на ПОБ. Съгласно разпоредбата на чл.65, ал.5, във връзка с ал.2 от Регламент №883/2004 НОИ не е компетентната институция по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето не е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането е съобщено на 17.02.2025 год. /лист 13 от делото/ с указания за реда, срока и органа пред който може да бъде обжалвано. На 10.02.2025 год. М. С. Д. е обжалвал издаденото разпореждане пред Директора на ТП на НОИ – Стара Загора, като е подал жалба с вх.№1012-23-23 /лист 15 от делото/.

С оспореното в настоящото производство Решение №1040-23-22/05.03.2025 год. Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е оставил без уважение подадената от Д. жалба и изцяло е потвърдил разпореждане №231-00-1897-3 от 29.01.2025 год. Изцяло са споделени мотивите, изложени от ръководителя на осигуряването за безработица, като са допълнени с доводи, извлечени от чл.65 от Регламент /ЕО/ №883/2204г, а именно: задължена за плащане на обезщетения за безработица е институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Съгласно чл.61 от Регламента се предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава-членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица тоест наведен е аргумент, че такъв последен период на осигуряване и заетост в България липса, поради което е налице още едно основание да се откаже разглеждане на правото на парично обезщетение за безработица по същество. На държавите-членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Отбелязано е, че Регламентът предвижда възможност за изместване на тази компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато той е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. С тази цел са установени и критерии за определяне на държавата по пребиваване – тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държавата, характерът й и нейната продължителност – Решение на СЕС по дело С-76/76/. Според решаващия орган Д. е живял и работил в Норвегия и поради това тази е държавата-членка по пребиваване по смисъла на чл.65, §2 от Регламента и оттук държавата на трудовата заетост съвпада с тази на пребиваване. В тази връзка и на основание чл.61, както и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004г, е направен извод, че България не е компетентна държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. С чл.61 е въведен един от основните принципи, върху които е изградена координацията на социалните схеми. – запазване на правата в процес на придобиване Налице е и ограничение – прилагането на разпоредбите за сумиране на периоди, зависи от условието, лицето да има последно завършен период или периоди на трудова заетост съгласно законодателството на държавата, в която кандидатства за обезщетение. Няма изискване за продължителността на тези периоди. В случая Норвегия е последната държава по заетостта на жалбоподателят, и тя е компетентната държава. Изключение от това правило е предвидено в чл.65, ал.5, б.“а“ от Регламента, като основният спор е дали той попада в това изключение. Твърди се, че нямало данни Д. да е пребивавал въобще в България през този период, като факта, че се връща в България само по време на почивки и отпуски, потвърждавало факта, че той трайно се е установила в Норвегия. Решението е връчено на М. Д. на 11.03.2025 год. /видно от приложената обратна разписка на лист 12 от делото/. Жалбата е подадена в деловодството на ТП на НОИ Стара Загора на 21.03.2025 год.

Представени и приети като доказателства по делото са документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане.

По делото бе допуснато в качеството на свидетел лицето И. М. Н., който заяви, че се познава с М. от 90-те години, когато са били заедно в отбора по баскетбол. Докато е бил в Кипър и Норвегия, се е прибирал в България през лятото за около един, два месеца, когато е споделял, че иска да се прибере в България, като е подавал документи за работа. Има роднини в България – майка, баща и сестра. Тук не е могъл да започне работа, затова е заминал отново в Норвегия, тъй като имал и да плаща кредит. Когато се прибрал единия път, му споделил, че е подал документи за започване на работа в две училища. Отново е заминал, тъй като не е успял да започне работа. Знае, че в момента работи в Джъмбо. До преди няколко години е бил състезател по баскетбол в Берое и Русе.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, направи следните правни изводи:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок по чл.118, ал. 1 от КСО и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение №1040-23-22 от 05.03.2025 год. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл.117, ал.1, т.2, б. „б” от КСО административен орган - директор на ТП на НОИ Стара Загора, в предвидената в чл.59, ал.2 от АПК форма и покрива изискванията за съдържание на фактическите и правни основания за неговото издаване.

Не се установяват допуснати в хода на административното производство по издаване на обжалваното решение и на потвърденото с него разпореждане съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до отмяна на акта на самостоятелно основание.

Обжалваното решение на Директора на ТПП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото не съществува спор относно това, че жалбоподателят е гражданин на Република България – държава-членка на Европейския съюз, и през периода от 15.07.2020 год. до 20.08.2024 год. е упражнявал трудова дейност в дружа държава–членка, а именно Норвегия. След прекратяване на заетостта в Норвегия М. Д. е регистриран като безработно лице в Бюро по труда [населено място].

Спорният по делото въпрос касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на М. Д. след като последният период на трудова заетост /до 20.08.2024 год./ е бил в държава-членка, различна от държавата–членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението. Във връзка с подаденото заявление от месец август 2024 год., са изпращани искания за информация до Норвегия, като в подкрепа на това са получени, приобщени към преписката и приложени по делото няколко структурирани документа /различни образци/. В полученото трудово досие – СЕД U017 /лист 39 – 43 от делото/ са отразени периодите на трудова заетост в Норвегия. От него се установява, че за периода от 15.07.2020 год. – 20.08.2024 год. /период от четири години и един месец/, лицето е било осигурявано и с трудова заетост в Норвегия общо за 3 години, 10 месеца и 20 дни. Получени са и структуриран документ СЕД U004, съдържащ информация за получаваната заплата /лист 44 – 46 от делото/ и структуриран документ СЕД Н006, съдържащ информация за пребиваването на лицето /лист 47 – 50 от делото/.

Административният орган следва да се произнесе, като не следва да се ограничава само до последната заетост на лицето, а да се произнесе и относно наличието или не на социално осигуряване в България, за какъв период такова е налице, същият да се посочи и т.н. Не е спорно, че лицето е имало и периоди на трудова заетост в миналото, като му е било изплащано и обезщетение за безработица при предходната му регистрация със заявление от 26.03.2020 год. /лист 59 от делото/. В този смисъл, некоректно е същото да е не е отразено в оспореното решение. Не е ясно и какво е накарало административният орган да промени позицията си и постанови различни разпореждания по подадените заявления. От друга страна, видно от получените документи, за последните повече от четири години /за които се твърди, че е бил в Норвегия/, жалбоподателят е бил в трудово правоотношение не през цялото време, а за период от три години, десет месеца и 20 дни. Не става ясно през останалото време лицето къде е живяло, дали в Норвегия или се е прибирало в България, индиция за което е подаване на заявление за отпускане на обезщетение за безработица през 2020 год.. Следователно през този период, М. Д. е живял и пребивавал в България.

С Регламент (ЕО) №883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са й били удържани съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл.64, §1 и в чл.65, §2 от Регламент № 883/2004. Според чл.65, §2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл.65, пар.2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1, §3, б.„й“ от Регламент № 883/2004 - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 /регламента по прилагането/ с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното й положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Настоящият съдебен състав намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващата.

Разпоредбата на чл.11, §1, изр. 1-во от Регламент (ЕО) №987/2009 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл. 11, §3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.„т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.„р“, т.„i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Норвегия, поради което и съгласно чл.11, §3, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, той е подчинен на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателят се явява приложимо ирландското законодателство и Норвегия се явява компетентната държава-членка /според единия структуриран електронен документ/ обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост изцяло.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, той в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място. В конкретния случай не е спорно, че Д. е имала адресна регистрация в Норвегия, но там е живяла под наем. Няма данни да е придобила жилище на територията на Норвегия, докато такова е налице в България.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.„к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка следва да се имат предвид критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 те може по целесъобразност да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът й;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки. В оспореното решение е прието, че за периода на заетост от 15.07.2020 год. – 20.08.2024 год. жалбоподателят е пребивавал непрекъснато на територията на Норвегия, което обаче не е така. Следва да се отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавал в Норвегия през периода на последната си трудова си заетост не може да служи, само по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното й пребиваване в тази страна.

Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. От събраните доказателства се установява единствено, че жалбоподателят е работил по трудово правоотношение в Норвегия, като трудовият договор е прекратен поради напускането му по здравословни причини. От изложеното следва, че пребиваването му в Норвегия през процесния период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работа му и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето.

От попълнена от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 става ясно, че роднините му живеят в България.

Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.

Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът й. Липсва информация относно обстоятелството на притежавано жилище в Норвегия, като след освобождаването му от работа, Д. се е прибрал в България.

Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В административното производство не са събрани доказателства за посочения критерий, нито се твърдят такива.

Съобразно цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, ал.2 от Регламент ЕО №883/2004 год., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В този смисъл е и т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът й е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Република България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

Обратен извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 год. по дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване от Административен съд – Велико Търново. Съдът на ЕС е приел, че член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В конкретния случай, не може да се приеме категорично, че това е така. Всъщност в КСО липсва разпоредба, която да изисква трудов стаж в България, което да е предпоставка за отпускането на обезщетение за безработица.

В административната преписка не се съдържат никакви доказателства, които да установяват пребиваване или връзка с държавата Норвегия след приключване на трудовата дейност на територията й. Нещо повече, видно е, че към настоящия момент, жалбоподателят упражнява трудова дейност в България /лист 70 от делото/, както и че, през 2022 год. е подал документи за започване на работа като учител в ПГКНМА „Проф. Минко Балкански“ /лист 67-68 от делото/. Ето защо приемайки, че М. Д. трайно и постоянно се е установил в Норвегия, позовавайки се единствено на продължителността на периода на заетост, административният орган е достигнал до погрешен извод, че именно това е държавата по пребиваване. Съгласно т.3 от Решение U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл.72 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. на Европейския парламент и на Съвета /публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 год., ако при отсъствие на каквото и да е трудово правно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово правното договорно отношение вече е прекратено, какъвто е и договорът на жалбоподателят), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл.56, §.2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент ЕО № 883/2004 год. Тези факти, установени с доказателствата по преписката водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. В конкретния случай органите на ТП на НОИ Стара Загора не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

От друга страна, основателни са и оплакванията за липса на мотиви, относно кои от материалноправните предпоставки за отпускане на обезщетение по чл.54а от КСО не са налице в случая, за да се постанови отказа. Единствените мотиви са за липса на компетентност. Ако това е така, то той не е следвало да постанови отказ по същество на спора, а съгласно чл.31, ал.2 от АПК, да препрати заявлението на компетентната институция, като прекрати образуваното пред него административно производство.

По горните съображения съдът намира жалбата за основателна. Обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане като постановени при неправилно приложение на материалния закон, са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени, а преписката да се върне на компетентния административен орган за произнасяне по подаденото от М. С. Д. З. №912-2089/26.08.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО за периода до 30.01.2024 год., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на делото основателно се явява искането за присъждане на разноски в полза на жалбоподателят, които са в размер на 10.00 лв., представляващи заплатена държавна такса, заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000.00 лв., съгласно приложеният договор за правна защита и съдействие от 13.03.2025 год.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на М. С. Д. от [населено място] Решение №1040-23-22/05.03.2025 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане №231-00-1897-3/29.01.2025 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора, като незаконосъобразни.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от М. С. Д. З. №232-00-1897/26.08.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора да заплати на М. С. Д., [ЕГН] и с постоянен адрес [населено място], [улица]сумата от 1 010.00 /хиляда и десет/ лв., представляващи направените разноски по делото.

На основание чл.119 във връзка с чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.