Р Е Ш Е
Н И Е № 172
гр.Сливен, 16.11.2018 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският
окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на седми ноември, през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.:СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
При секретаря Пенка Спасова, като
разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 418 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Депозирана
е въззивна жалба от ст.юриск. С. , пълномощник на ГД „ Изпълнение на
наказанията“ против решение № 775/
Решението се обжалва изцяло, като
страната посочва, че неправилно първоинстанционният съд е присъдил обезщетението
за неползван допълнителен отпуск и неправилно не е уважил възражението й за
изтекла тригодишна давност. Правото за допълнителен отпуск било отменено,
считано от 01.07.2014г. с приемането на нов ЗМВР. От тази дата били изминали
повече от три години, в които ищецът по никакъв начин не е бил упражнил правото
си да бъде компенсиран за работата си извън редовното работно време, съгласно
чл.211 ал.5 т.2 от ЗМВР /отм./. Налице е било бездействие от негова страна. В
този смисъл следвало да се тълкува разпоредбата на чл.358 ал.1 т.3, вр. чл.357
от КТ, предвиждаща тригодишен давностен период за всички останали трудови
спорове извън изброените в предходната точка. Съгласно § 1а от ЗМВР /отм./ за
неуредените въпроси се препращало към ЗДС съответно по аналогия следвало да
намери приложение на разпоредбата на чл.125 от ЗДС, регламентираща тригодишен
давностен срок за водене на имуществени спорове. Страната още веднъж заявява,
че е изтекла погасителна давност по отношение на целия иск. Правото на
допълнителен платен годишен отпуск, предвиден в чл.212 ал.1 т.3, вр. чл.211
ал.5 т.2 от ЗМВР /отм./ се полагало в случая, че е налице положен извънреден
труд, за което в ЗМВР е предвиден тригодишен давностен период. Посочва се, че
погасителната давност е период от време, установен в закона, през който ако
едно субективно право не е упражнено то се прекратява. В случая това право било
прекратено с промените в ЗМВР от 01.07.2014г. правото на отпуск било основно
трудово право на служителя и предназначението му било той да възстанови
изразходваната работна сила. Основно правило било, че той следва да се ползва
през календарната година, за която се полага, поради което било недопустимо да
се претендира обезщетение за неползван допълнителен отпуск за 11 години и
половина, което към момента на прекратяване на служебното отношение не е бил
претендиран. Правото на допълнителен платен годишен отпуск било кумулативно
право, което не можело да възникне самостоятелно. Двете материални права за
възнаграждение за извънреден труд и за допълнителен отпуск за извънреден труд
над 50 часа възниквали заедно, съгласно чл.211 от ЗМВР. Налице била
обусловеност на едното право от другото. С изтичането на тригодишен срок се
погасяват вземанията за възнаграждение за труд и за завеждане на искове по всякакви
други трудови и имуществени спорове.
Освен
това, в настоящия случай съдът не бил преценил доказателствата в тяхната цялост
като не е приспаднал трите дни от изчислените от вещото лице 96 часа за
компенсиране през 2001г., въпреки че безспорно се доказало че ищцата е била
компенсирана с три дни отпуск. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и
да се реши спора по същество, да се преизчислят разноските на страните за първа
инстанция и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от адв. П., пълномощник на Т.Н.Д. ЕГН ********** ***, с който
въззивната жалба е оспорвана като неоснователна. Въззиваемият посочва, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Предявеният иск бил
осъдителен по своя характер и за него не е предвиден изричен срок за изплащане
при прекратяване на служебното правоотношение, поради което за него следвало да
важат общите правила за изчисляване на срока за изпълнение на задълженията по
ЗЗД. Неговата изискуемост настъпвала от деня на възникването му и същата
започвала да тече от този ден. Служебното правоотношение на въззиваемата било
прекратено на 10.12.2015г. и от този момент започвала да тече тригодишна
погасителна давност. Към момента на депозиране на исковата молба 02.01.2018г.
погасителната давност не е била изтекла. Неправилно било становището на
въззивника, че правото на допълнителен отпуск, като компенсация за извънреден труд,
било отменено, считано от 01.07.2014г. Страната претендирала трудови права,
които били конституционно защитени и гарантирани и които е придобила по време
на действието на ЗМВР от 1997г. и ЗМВР от 2006г. /отм./, а именно положени
часове извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Страната счита, че отмяната
на дадено субективно право по закон не води автоматично до погасяване на вече
възникнало по реда на този закон права, които не са упражнени. Счита, че те
могат да бъдат упражнени във времето и след отмяна на нормата, която го е
създала стига да не е предвиден прекратителен срок за упражняването им. Би
следвало, за да се считат правата за прекратени, към момента на възникването им
погасяването да е регламентирано в нормативен акт, защото е недопустимо последващо
регламентиране на вече уредени отношения. Предаване на силата на обратно
действие на материално правните норми можело да стане само по изключение и то с
изрична правна норма. Преобразуващото право на допълнителен платен годишен
отпуск не е било погасено до края на службата на въззиваемата и поради
неизползването му в натура същото се трансформирало то друг вид право, имащо
характер на парично вземане. В ЗМВР от 1997г. /отм./ и ЗМВР от 2006г. /отм./
предвиждали само условията за възникване на субективните трудови права, а
именно наличие на действащо служебно правоотношение и полагане на извънреден
труд над 50 часа на тримесечие. Тези два закона не съдържат крайни срокове за
упражняване на правата на платени отпуски нито преклузии, нито давностни срокове.
Самият ред за ползване на платените отпуски по ЗМВР /отм./ са били уредени с
подзаконови актове, а именно Заповед № ЛС-03-26-/26.01.2007г. на Министъра на
правосъдието и Заповед № ЧР-06-94/29.08.2013г. Тези заповеди също не
предвиждали нито давностен, нито преклузивен срок за ползване на придобитите
права на платени отпуски по двата ЗМВР отменени. Въззиваемият посочва, че през
2010г. е бил направен законодателен опит за въвеждане на погасителна давност в
КТ, в ЗДС на придобити вече права на платен годишен отпуск, натрупан от
предишни календарни години, който обаче с Решение № 12/11.11.2010г. по к.д. №
15/2010г. на Конституционен съд на Република България е бил обявен за
противоконституционен. В решението си КС бил посочил, че „когато възникнало
основно право на гражданите не може да породи правни последици, предвидени в
правната уредба, действаща към момента на възникване, а с обратно действие на
правната норма се предвидят неблагоприятни за носителя на правото последици, се
нарушава правната сигурност и предвидимост“. В този смисъл следва да се
разглеждат отменените ЗМВР от 1997г. и 2006г. и обстоятелството, че те не
предвиждат никакви правопогасителни срокове на правото на упражняване на
платените годишни отпуски по ЗМВР в частност на допълнителния платен годишен
отпуск, поради положен извънреден труд над определен размер. От това следвал
извода, че неизползваните платени годишни отпуски могат да се ползват от
държавните служители до освобождаването им от служба. В този смисъл
възникналите за въззиваемата права на допълнителен платен годишен отпуск при
действието на ЗМВР от 1997г. и 2006г. са съществували, не са били погасени по
давност, нито по преклузия до края на службата й, което обосновавало
основателността на предявения от нея иск за заплащане на парично обезщетение.
Страната е изложила още много аргументи в тази смисъл в отговора на въззивната
жалба,като в заключение посочва,че въззивната жалба е неоснователен, а
предявения от въззиваемата иск е правилно уважен от първоинстанционния съд.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Моли да се присъдят разноски, като съдът отчете факта, че казусът изисква
познаване и детайлно аргументиране на множество правни институти от различни
клонове на правото – гражданско, трудово, гражданско-процесуално,
конституционно и т.н. ,което обосновавало необходимостта за присъждане на
по-голямо адвокатско възнаграждение от предвидения минимален размер.
По
делото е депозирана частна въззивна жалба от ад.П. – пълномощник на въззиваемата
Д., против определение № 2118/25.07.2018г. по гр.д. № 27/2018г. на СлРС, с
което е отхвърлено искането на страната за допълване на решение №
775/28.06.2018г. по гр.д.№ 27/2018г. на СлРС, в частта за присъждане на
разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева. В жалбата се
посочва, че определението е неправилно. Присъдените разноски били прекомерно
ниски с оглед вида, обема и качеството на предоставената адвокатска услуга по
делото, както и с оглед реалната фактическа и правна сложност на казуса. НМРА
посочва минималните размери на адвокатските възнаграждения, но не можела да
обхване най-различни по степен сложност дела. Договореният от ищцата размер на
адвокатското възнаграждение бил по-нисък от двойния размер на минималния възможен
за делото хонорар, макар че делото представлявало фактическа и правна сложност.
Моли да се отмени обжалваното определение и да се присъди пълния размер на
сторените от страната разноски.
По
делото е депозиран писмен отговор на частната жалба от ст.юриск.П.С.,
процесуален представител на ГДИН – София, с който частната жалба е оспорена
като неоснователна. Определението на РС било обосновано и подробно
аргументирано. Посочва се, че конкретния правен спор се отличава с ниска по
степен правна и фактическа сложност. Моли се частната жалба да не се уважава.
Страните
не са направили процесуални или доказателствени искания.
В с.з. въззивникът редовно
призован не се явява . Представлява се
от ст.юрисконсулт С., която заявява , че
поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена . Претендира разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата
страна.
В с.з. въззиваемата редовно
призовани не се явява. Представлява се
от адв.П., който оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания по нея отговор,
моли да се потвърди обжалваното решение и претендира разноски.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното
решение е било съобщено на въззивника на 12.07.2018г. и в рамките на
законоустановения четиринадесет дневен срок – на 16.07.2018 г. е била
депозирана въззивната жалба.
Установената
и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените
по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в
първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият
съд изцяло я възприема и с оглед процесуална
икономия препраща към него.
Въззивната
жалба е редовна и допустима, тъй като е
подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на
съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява частично основателна.
Пред РС – Сливен е бил
предявен иск за осъждане на ответника/ въззиваемия да заплати обезщетение за
неползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периода от
01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба. През процесния период са действали ЗМВР от 1997 г.
(отм. В редакцията от д.в. бр. 17 2003 г.) и ЗМВР 2006 г. ( отм.). Законите са
предвиждали възможността служителите в МВР, които са положили труд над
установения размер да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни..
Според разпоредбите на чл. 212 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 1997 г. ( отм.), съответно
чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 2006 г. ( отм.) ако положения извънреден труд е до
50 часа на отчетен период ( тримесечие) се заплаща допълнително възнаграждение,
а ако е над 50 ч., служителят има право на допълнителен отпуск. Колко е
размерът на допълнителния отпуск се определя в разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т.
9 от ЗМВР 1997 г.( отм.) и в чл.212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР 2006 .( отм.). Съответно
тези разпоредби препращат към чл. 212 ал. 5 ЗМВР 1997 г. ( отм.) и чл. 211 ал.
5 ЗМВР 2006г. отм.и са в размер на 12 дни годишно.
В разпоредбата на чл.
229 ал. 4 от ЗМВР 1997 г.(отм.) и чл. 212 ал. 4 от ЗМВР 2006 г. ( отм.), е
предвидена принципна
забрана за компенсиране на този вид отпуск, освен при освобождаване от служба.
Съдът намира, че в тези случаи правото на
обезщетение възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение и от
този момент започва да тече три годишен
давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. В
случая служебното правоотношение между страните е било прекратено на 10.12.2015 г. и давността е изтекла на
10.12.2018 г. Исковата молба е депозирана на 02.01.2018 г., което е преди
изтичането на давностния срок, поради което давността в случая не погасява
правата на ищцата. В случая обаче следва да се съобрази и обстоятелството, че
част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на
прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по давност
на друго основание поради следните съображения :
По неуредените в специални закони въпроси се
прилагат съответно разпоредбите на ЗДСлужител. С разпоредбата на чл. 59 а, ал.
1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) е въведено правилото, когато
платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две
години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за
това, правото на ползване да се погасява по давност.
КС на РБългария е имал възможност да се произнесе
по въпроса за давността при ползването на платен годишен отпуск ( Решение №
12/11.11.2010 г.) и в решението си е посочил, че давността не е новост за
българското трудово законодателство, но че при прилагането на този институт
следва да се има предвид времето, когато е възникнало правото на отпуск и че
материално – правните норми, които го уреждат следва да се прилагат за в
бъдеще, а не с обратна сила.
От изложеното следва изводът, че за възникналите
права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1
от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) двугодишния давностен срок не може да бъде
приложен, но той се прилага за правото на отпуск, което е възникнало след
01.03.2011 г. По този начин се оформят два процесни периода. Първият е от
01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият е от 01.03.2011 г.( 01.01.2011г.) до 30.06.2014
г. По отношение на втория период следва да се има предвид и разпоредбата на чл.
59 а, ал. 1 от ЗДСл за двугодишната давност. Така дължимото обезщетение ще е от
една страна за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2010г.( ЗДСл е изменен преди
приключване на първото тримесечие на 2011г., поради което за нея не се дължи
обезщетение), в размер на 5820.34 лева. За периода от 01.01.2013 г. - 31.12.2014 г. се дължи обезщетение в размер на 1455.09 лв. За периода 01.01.2011 г. –
31.12.2012 г. обезщетението за допълнителен годишен отпуск е погасено по
давност и не се дължи ( за 2011 г. отпускът е следвало да се ползва до края на
2013 г., за 2012 г. отпускът е следвало да се ползва до 31.12.2016 г.). По този
начин на ищцата е следвало да се присъдят 7275.43 лв. вместо присъдените и
8192.43лв. (или с 917.00 лв. по – малко от присъдените) като недължимо
обезщетение за 2011г. и 2012 г. Обжалваното решение следва да бъде изменено в
този смисъл.
Първоинстанционното
решение следва да бъде изменено и в частта на присъдените разноски за държавна
такса и разноски по експертиза, като същата бъде намалена съобразно уважената
част от иска. Исковата претенция е била за сумата от 8192.43лв, а се уважава до
7275.43 лв. Така ответната страна следва да заплати 469.64 лв. разходи за съда,
а не както е осъдена – 527.69 лв.
По отношение на депозираната частна жалба в частта
на присъденото адвокатско възнаграждение, съдът намира същата за неоснователна.
Делото не се отличава с изключителна правна или фактическа сложност. Пред РС –
Сливен и пред ОС – Сливен са били разглеждани множество сходни дела между
същите страни, така че определеното адвокатско възнаграждение в минимален
размер е справедливо и не следва да бъде изменяно от съда.
За
въззивна инстанция на въззивника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение по правилата на чл. 78 ал.8 от ГПК във вр. с чл. 23 т. 1 от НЗПП
в размер на 200.00 лв. Тъй като обаче възражението е само частично основателно,
дължимото по съразмерност юрисконсултско възнаграждение е в размер на 22.00 лв.
Юрисконсултско възнаграждение е било търсено и пред първоинстанционния съд. По
изложените по – горе съображения ищецът следва да бъде осъден да заплати по
съразмерност юрисконсултско възнаграждение е в размер на 22.00 лв. и за първа
инстанция.
Въззиваемата
страна е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500.00
лв. Направено е възражение за прекомерност. Минималното дължимо възнаграждение
( съобразно уважената част от иска), според Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, чл. 7 ал. 2 т.3 би било 658.26 лева. Съдът не
счита, че делото е изключително сложно от фактическа и правна страна, поради
което справедливо би било да се присъди възнаграждение в минимален размер от 658.26
лв.
По тези съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
№ 775/28.06.2018г. по гр.д. №27/2018 г. на Сливенския районен съд, в частта с която ГД „ Изпълнение на
наказанията“ **********
е
осъдена да заплати на Т.Н.Д., ЕГН ********** *** обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за
периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. , както и за периода от 01.01.2013 г.
до 31.12.2014 г. на основание чл. 229 ал. 4 от ЗМВР ( отм.) във вр. с чл. 212
ал.4 от ЗМВР над размера от 7275.43 ( седем хиляди двеста седемдесет и пет лева
и 43 ст.)лева до присъдения размер от 8192.43 лв.
е осъдена да заплати разноски съобразно уважената част от иска над 658.26 лв. ( шестстотин петдесет и осем лева и 26ст.)
до присъдените 739.62лв.,
както и в частта, е осъдена да заплати по сметка на Сливенския
районен съд общо държавна такса и разноски над
сумата от 469.64 лв. (четиристотин шестдесет и девет лева и
64ст.) до
присъдените 527.69 лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Вместо това постанови :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Т.Н.Д.,
ЕГН ********** *** против ГД „ Изпълнение на наказанията“ *********** иск с
правно основание чл. 212 ал.4 вр. с ал.1, т.3, вр. с чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР
от 2006 г. ( отм.) за заплащане на обезщетение за неползван допълнителен
годишен отпуск за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2016 г. в размер на 917.00 ( деветстотин
и седемнадесет) лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
В останалата част потвърждава решението като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Т.Н.Д., ЕГН ********** *** да заплати на ГД
„Изпълнение на наказанията“ **************деловодни разноски за първа инстанция
в размер на 22.00 ( двадесет и два) лева и за въззивна инстанция в размер на 22.00
( двадесет и два) лева.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред ВКС на РБългария..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.