Р Е Ш Е Н И
Е № 2626
гр. Пловдив, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на единадесети юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 14633 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от А.Н.Т. против „Трансекспрес“
ЕООД – гр. Пловдив, с която е предявен установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, л.1 ЗЗД, във вр. чл.141, ал.7 ТЗ.
В
исковата молба се твърди, че с договор за възлагане на управлението от
20.07.2015 г. ищецът бил назначен за ****** на ответното дружество, като
съгласно чл.13, ал.1 от договора му било определено месечно възнаграждение в
размер на 2000 лв., а с допълнителни споразумения към договора за управление
месечното възнаграждение било увеличено на 3000 лв. Сочи, че на 15.05.2019 г. за
******на дружеството бил вписан в ТР Д. Н. Т. и съгласно чл.19, ал.1 от
договора, същият бил прекратен от момента на вписване на нов ******. Ищецът
поддържа, че до този момент изпълнявал трудовите си задължения в пълен обем,
като въпреки това отработените дни за периода от 01.05.2019 г. до 15.05.2019 г.
не били заплатени от ответника. Счита, че му се дължала сумата от общо 2025
лв., която включвала сумата от 1350 лв. за 9 отработени дни и сумата от 900 лв.
за 6 отработени дни неизползван отпуск, съгласно чл.224 КТ. Претендира и сумата
от 8,44 лв. – лихва за забава за периода от 1-во число на месеца, следващ
месеца, през който следвало да се заплати възнаграждението, до 15.07.2019 г.
Твърди, че за процесните суми била издадена заповед
за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 11758 по описа за 2019 г. на
Районен съд Пловдив, XIV гр.с., срещу
която длъжникът възразил, поради което предявява настоящите установителни
искове.
В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна
„Трансекспрес“ ЕООД е депозирала писмен отговор със
становище за неоснователност на заявените искови претенции. Твърди, че
договорът, на който ищецът основава правата си не е породил правно действие по
отношение на ответника, тъй като е сключен с друго търговско дружество – „Логистика“
АД. Посочва, че ищецът не е изпълнявал каквито и да е дейности по управлението
на ответното дружество за периода от 01.05.2019 г. до 15.05.2019 г., поради
което и не му се дължало възнаграждение. Сочи, че на 16.01.2016 г. е взето
решение от Съвета на ***** на „Логистика“ АД (едноличен собственик на капитала
на ответното дружество) за прекратяване на представителната власт на
досегашните ****** З. М. Д.и А.Н.Т., като тези обстоятелства са заявени за
вписване. Вписването било спряно по искане на ищеца. С последващо
решение на Съвета на ***** на „Логистика“ АД от 18.03.2019 г. отново било
решено да се заменят ****** на дружеството. Отново било заявено вписване, което
било отказано от длъжностното лице по регистрация към ТР, който отказ бил
отменен от ПОС по т.д. № 319 по описа за 2019 г. Ответникът поддържа, че с
оглед хронологията на събитията във вътрешните отношения между страните,
считано от 16.01.2016 г. ищецът бил освободен от длъжност и не е имал мандат да
изпълнява задълженията на ******. Възразява претендираната сума да съответства
на дължимото по договора възнаграждение. Моли за отхвърляне на иска и за
присъждане на разноски.
С определение № 13237/ 25.11.2019 г.
съдът е прекратил частично производството по делото, в частта по отношение на
предявения иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установена дължимостта на следните суми: сумата от 900 лв. –
обезщетение за 6 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2019 г. до 15.05.2019 г.; сумата от 5 лв. – мораторна лихва върху вземането за трудово възнаграждение
за периода от 15.06.2019 г. до 16.07.2019 г.; сумата от 3,44 лв. – мораторна лихва върху вземането за неплатен годишен отпуск
за периода от 15.06.2019 г. до 16.07.2019 г., ведно със законната лихва върху
главниците от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането. Затова предмет на разглеждане в
настоящото производство е предявения иск за признаване за установена дължимостта на
сумата от 1350 лв., представляваща неплатено възнаграждение за месец май 2019
г. по договор за управление на „Трансекспрес“ ЕООД,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда –
16.07.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта на производството:
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 11758 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, XIV граждански състав, образувано по депозирано от А.Н.Т.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, е издадена
заповед № 7304 /09.08.2019 г., с която е разпоредено
длъжникът „Трансекспрес“ ЕООД да заплати на заявителя
сумата от 2025 лв., представляваща неплатено възнаграждение за месец май 2019
г. по договор за управление, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда – 16.07.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. В
законовия преклузивен срок по чл.414, ал.2 ГПК, длъжникът е депозирал
възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на заявителя е указано
съгласно чл.415, ал.1 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си.
Ищецът в настоящото производство е спазил законовия преклузивен срок и е
предявил претенциите си. Налице е идентитет между
основанието на процесната сума по заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и по
настоящия иск, а именно – неплатено възнаграждение за месец май 2019 г. по
договор за управление на „Трансекспрес“ ЕООД.
Размерът на предявения иск е 1350 лв., т.е. по-малко от издадената заповед за
изпълнение. Това обаче не би могло до доведе до недопустимост на
производството, доколкото има съвпадение на основанието, а посочената разлика
се дължи на навеждане на ново основание от ищеца в настоящото производство, за
което и същото е частично прекратено с посоченото по-горе определение.
По
основателността на иска:
Съдът
е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр.
чл.141, ал.7 ТЗ.
За
основателността на претенцията си, ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване съгласно чл.154, ал.1 ГПК, че е налице валидно
облигационно правоотношение по договор за възлагане на управлението между него,
в качеството на ******, и ответното дружество; че е изпълнявал възложената му
работа за процесния период, както и размера на претенцията. По делото се
установява, а и не е спорно между страните, че с протокол от извънредно
заседание на съвета на ***** на „Логистика“ АД (едноличен собственик на
капитала на ответното дружество), проведено на 20.07.2015 г. за ******и на „Трансекспрес“ ЕООД са избрани ищецът А.Н.Т. и З. М. Д.. В
Търговския регистър са вписани имената на ******, видно от удостоверение изх. №
*******/ 28.07.2015 г. (л.70 от делото), от който момент те представляват
дружеството по отношение на третите лица.
Съгласно
разпоредбата на чл.141, ал.7 ТЗ отношенията между дружеството и ****** се
уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена
форма от името на дружеството чрез лице,
оправомощено от общото събрание на съдружниците, или от едноличния собственик. Договорът
за възлагане на управление има смесен характер и съдържа елементи от договора
за поръчка и договор за изработка, доколкото включва в съдържанието си задължения
за извършване както на материални, така и на правни действия. Законът изисква
писмена форма за неговата действителност. От граматическото тълкуване на
цитираната по-горе норма следва, че договорът за управление с избрания ******може
да се сключи или от името на дружеството чрез лице, оправомощено
от общото събрание на съдружниците, или пък от самия
едноличен собственик на капитала. Посоченото разрешение съответства и е
логично, доколкото законен представител на дружеството с ограничена отговорност
е самият ******. За това, сключването на договор за управление с него може да
се извърши от едноличния собственик на капитала (както е в случая) или пък от
нарочно оправомощено лице от ОС на съдружниците.
Ищецът
основава правата си на договор за възлагане на управлението от 20.07.2015 г.,
сключен между „Логистика“ АД и избрания ******. Дружеството „Логистика“ АД е
едноличен собственик на капитала на ответното дружество, за което обстоятелство
няма спор между страните, а и се установява от представеното удостоверение от
Агенция по вписванията (л.70 от делото). Договорът е сключен между оправомощени от закона лица, поради което е произвел правно
действие между страните по спора. Възражението на ответника, че не е налице
облигационна връзка между страните е неоснователно. В действителност, основен
принцип в правото е, че договорите пораждат задължения за страните по тях. В
случая обаче, с оглед спецификата на договора за възлагане на управление,
законът е предвидил изрично чрез кое лице да се сключи, предвид качеството на ******я
да представлява дружеството. Поради изложените съображения, настоящият състав
приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за възлагане на управлението от 20.07.2015 г. По силата на последния в
полза на ****** е определено възнаграждение в размер на 2000 лв. месечно –
чл.13, ал.1. С последващи допълнителни споразумения,
съответно от 01.02.2016 г., 03.01.2017 г., 04.01.2018 г. и 28.12.2018 г.,
възнаграждението е било увеличавано до сумата от 3000 лв.
С
протокол № 145 от 16.01.2016 г. на заседание на Съвета на ***** на „Логистика“
АД, в качеството му на едноличен собственик на „Трансекспрес“
ЕООД са освободени като ******и на ответното дружество А.Н.Т. и З. М. Д.и е
прекратена представителната им власт. Между страните не се спори, че така
взетото решение не е било вписано в Търговския регистър, предвид спиране на
вписването, иниицирано от ищеца, поради наличие на
правен спор между страните. В последствие с решения, взети на 18.03.2019 г. и
на 10.04.2019 г. отново ищецът е освободен като ****** на ответното дружество,
като това обстоятелство е вписано на 15.05.2019 г. За тези факти страните не
спорят. Спорно е от кога е произвело действие освобождаването на ****** Т. – от
момента на вземане на решението от едноличния собственик на капитала (първото
от които е на 16.01.2016 г.) или от вписването, както и дали на същия му се
дължи възнаграждение до 15.05.2019 г.
Съгласно чл.19, ал.1 от сключения между
страните договор за възлагане на управление, същият се прекратява с решение на
Общото събрание. Такова решение е взето за пръв път на 16.01.2016 г. От този
момент от страна на едноличния собственик на капитала на дружеството е изразена
воля за прекратяване на правоотношението с ищеца. Вписването на това
обстоятелство в Търговския регистър има значение само и единствено по отношение
на третите лица, за които при липса на вписан друг, нов ******, дружеството се
представлява от лицата, посочени като такива в актуалното състояние на
търговеца. Ако до момента на вписването на нов представител, старият ******реално е осъществявал дейност, то той
би могъл да има право на възнаграждение, съгласно уговореното. В този смисъл
решение № 150/ 29.05.2015 г., постановено по гр.д. №5272 по описа за 2014 г. на
ВКС, IV
г.о., приема, че ако избраният ******продължи
да изпълнява задълженията си след изтичане на срока – до избора на нов ******,
отношенията между него и дружеството се уреждат от договора за управление с
изтекъл срок, докато трае фактическото
изпълнение на задълженията.
В
случая, ищецът не доказа пълно и главно при разпределена доказателствена
тежест, да е изпълнявал реално задълженията си по процесния договор за
управление. Напротив, при проведеното насрещно доказване, ответникът разколеба
твърденията на страната в този смисъл. От показанията на разпитания свидетел Д.
Н.Т. се установява, че през месец май 2019 г. неколкократно
е посещавал седалището и адреса на управление на ответното дружество, като не е
установявал на място ищецът. Изяснява, че дейността на ответното дружество до
2018 г. се изразявала в отдаване под наем на помещения, а след това помещенията
се отдавали на „Транслогистика“ АД, на което ******бил
ищецът.
Предвид
така установените обстоятелства, за съда се налага извод за неоснователност на
исковата претенция. На първо място, поради прекратяване на процесния договор за
възлагане на управлението, а на следващо – поради липса на реално изпълнение на
задълженията на ******я за процесния период, след прекратяването.
По разноските:
При този изход на спора право на
разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК има ответникът. По делото се доказа да са
сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., съгласно
договор за правна защита и съдействие от 01.11.2019 г. (л.45 от делото), които
следва да се присъдят в полза на страната.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Н.Т., ЕГН: **********,
адрес: *** против „Трансекспрес“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Йордан Йовков“
№ 8, ет.4, ап.7, представлявано от ****** Н. Г.Т., установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
във вр. чл.141, ал.7 ТЗ, за признаване за установено
в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1350 лв. (хиляда триста и петдесет
лева), представляваща неплатено възнаграждение за месец май 2019 г. по договор
за управление на „Трансекспрес“ ЕООД, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 16.07.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 7304/ 09.08.2019 г. по ч.гр.д.
№ 11758 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, XIV граждански състав.
ОСЪЖДА А.Н.Т., ЕГН: **********, адрес: ***
да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на „Трансекспрес“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Йордан Йовков“ № 8, ет.4, ап.7, представлявано от ****** Н. Г.Т. сумата от 500 лв. (петстотин лева) – разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.