Решение по дело №524/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на 145 от и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО).

Делото е образувано по жалба на И. Г. М., [ЕГН] от гр. Пазарджик, чрез адв. М. – ПАК, против Решение № 1012-12-73#1 от 16.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-1560-3 от 18.03.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пазарджик, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на И. Г. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Решението е оспорено като незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон, постановено при съществено нарушение на административно- производствените правила и при несъответствие с целта на закона. По същество в жалбата се твърди, че И. Г. М. е българин, български гражданин, с постоянен адрес в гр. Пазарджик. На 31.05.2023 г. трудовото му правоотношение в Германия било прекратено, като причина за прекратяване на заетостта била уволнение от работодателя. Веднага след прекратяване на трудовия му договор в Германия, лицето се завърнало в България, където се регистрирало като безработен на 07.06.2023 г. в Дирекция „Бюро по труда“ - гр. Пазарджик. Предвид това се твърди, че административният орган неправилно и в противоречие с приложимите нормативни разпоредби е определил, че не е компетентната институция по отношение на осигурителните права и задължения на лицата, при условията, определени с разпоредбите на регламентите.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. М., който поддържа жалбата. Претендира разноски. Представя писмени бележки по съществото на спора.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ – Пазарджик, редовно призован, не се явява, не се представлява в съдебно заседание. Жалбата се оспорва с депозирано Становище с вх. № 5160/05.06.2024 г. чрез упълномощен процесуален представител. С писмени бележки са изложени подробни съображения за законосъобразност на оспореното решение.

Административен съд - Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 07.06.2023 г. жалбоподателят е подал Заявление с вх. № 608-1134 от 07.06.2023 г. в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Пазарджик за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като в него е декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 31.05.2023 г. С подаденото заявление са представени и следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС/ЕИП, в което е декларирана причина за прекратяване на трудовата дейност за последния период - „уволнение от работодателя”, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, документ за започване на работа на 08.07.2019 г., документ за прекратяване на трудова дейност на 30.04.2023 г., документ за започване на работа на 01.05.2023 г., документ за прекратяване на трудова дейност на 01.06.2023 г. и копия от документи за заплата - 14 броя.

С подаденото заявление И. М. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица като е декларирал, че последното му правоотношение е прекратено на 01.06.2023 г. и е упражнявал трудова дейност на територията на държава-членка на Европейския съюз (ЕС). В заявление с вх. № 1019-12-2779# 1 от 08.06.2023 г. за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС/ЕИП, в декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и в заявление за издаване на ПД U1 е поискал удостоверяване на осигурителни периоди от Германия за времето от 07.07.2015 г. до 30.04.2023 г. и от 01.05.2023 г. до 31.05.2023 г.

В тази връзка на основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структурирани електронни документи (СЕД) U001 №658834 от 20.06.2023 г., U003 №673426 от 03.07.2023 г. и Н005 №673446 от 13.09.2023 г. е изискано предоставяне на информация за горепосочените периоди от компетентната институция в Германия. Съобразно това с Разпореждане №121-00-1560-1 от 20.06.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U002/U004/H006 от компетентната институция на Германия.

На 14.08.2023 г. с вх. №1019-12-2779#2 в ТП на НОИ - Пазарджик, г-н Мотолов представя нови документи във връзка с упражняваната трудова дейност в Германия - 6 броя копия. Със структуриран електронен документ (СЕД) Н001 №729832 представените документи са изпратени до компетентната институция на Германия и отново е изискано предоставяне на информация за горепосочените периоди.

Чрез системата за електронен обмен на социалноосигурителна информация между България и държавите-членки на ЕС, със структурирани електронни документи (СЕД) U001 №811229 и U003 №876853 отново е изискано удостоверяване на периодите на осигурена заетост за времето от 07.07.2015 г. до 30.04.2023 г. и от 01.05.2023 г. до 31.05.2023 г.

На 05.10.2023 г. в ТП на НОИ - Пазарджик е получен структуриран електронен документ (СЕД) Н006 №758584, с който компетентната институция на Германия е удостоверила: държава на пребиваване - Германия, адрес: undefined Нюрнберг, ул. Findelwiesenstr. 7, ПК 90478.

В ТП на НОИ - Пазарджик за И. М. са получени структурирани електронни документи U002 №861269 от 18.01.2024 г. и U004 №891085 от 13.02.2024 г. от компетентна институция на Германия с потвърдени:

- периоди на осигурена заетост: от 07.07.2015 г. до 07.07.2019 г.; от 08.07.2019 г. до 30.04.2023 г.; от 01.05.2023 г. до 31.05.2023 г.;

- причина за прекратяване на заетостта - „уволнение от работодателя“;

- доход за периода:

- от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 65110,86 евро - брутен доход и 9373,21 евро-единно плащане.

- от 01.05.2023 г. до 31.05.2023 г. в размер на 1800,00 евро - брутен доход.

Съобразно това на основание чл. 55 от АПК, с Разпореждане №121-00-1560-2 от 14.03.2024 г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на ПОБ.

С Разпореждане №121-00-1560-3 от 18.03.2023 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на И. М. е отказано парично обезщетение за безработица, като основен мотив за това е, че за периодите на заетост на лицето държавата му на пребиваване е Германия.

Разпореждане №121-00-1560-3 от 18.03.2023 г. е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, който е потвърдил същото с процесното Решение № 1012-12-73#1 от 16.04.2024 г.

По искане на жалбоподателя по делото е разпитан свидетелят П. Г. Д., чиито показания съдът кредитира като ясни, безпротиворечиви и дадени от лице, което не е заинтересовано от изхода на спора.

Свидетелят Д. посочва, че е в приятелски отношения с жалбоподателя и го познава от ученическите им години. Посочва, че жалбоподателят е работел в Германия 9-10 години. В България се прибрал миналата година по това време (началото на месец юни). В Германия работел в Ди Ейч Ел като куриер. Прибирал се в България по думи на свидетеля „често“, като свидетелят твърди, че го е закарвал лично от и до летището. Когато жалбоподателят се прибирал в България, оставал за около един месец до 20-30 дни. Прибирал се на няколко месеца. Свидетелят посочва, че съпругата и детето на жалбоподателя живеели в България. Посочва, че доколкото му е известно детето не е живяло в Германия, като след като се родило детето с майка му се прибрали в България, а жалбоподателят останал в Германия, за да събере пари и впоследствие да може тук да се установи, да си купи жилище и със семейството му да си живеят в България. Твърди, че в момента жалбоподателят и семейството му живеят в България.

По делото, по искане на жалбоподателя е разпитан и свидетелят Г. С. М., чиито показания съдът кредитира, въпреки че същата е съпруга на жалбоподателя и в този смисъл е заинтересована от изхода на делото, но показанията  са ясни и безпротиворечиви.

Свидетелят М. твърди, че след като детето им се родило в Германия през м. май 2017 г. и след като същото станало на два или три месеца, си дошли в България – тя и детето. Живеели предимно тук – България, като детето било записано на детска градина в гр. Белово. Свидетелят посочва, че по-голямата част от неговото детство досега била в България. Жалбоподателят се прибирал в България, около три пъти в годината, месец прекарвал тук, понякога имало моменти и повече от месец да е бил в България. Свидетелят посочва, че жалбоподателят се прибирал минимум три пъти в годината в България, като и свидетелят и детето са ходили в Германия за малко, за да са при него.

За да докаже трайна установеност на територията на Република България от страна на жалбоподателя е представен Нотариален акт № 20, том I, рег. № 506, дело № 19 от 06.02.2023 г., с който Г. С. М. е закупила недвижим имот – апартамент в жилищна сграда в гр. Пазарджик, заедно със справка за задължения към 2024 г. от Община Пазарджик за дължими данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за посочения недвижим имот. Представени са и копия от лична карта на жалбоподателя издадена на 19.05.2023 г., от която става виден постоянен адрес на територията на Република България, в гр. Пазарджик и шофьорска книжка от 2015 г. Представени са и копия на самолетни билети от 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г., от които е видно, че жалбоподателят и членове на неговото семейство са пътували от и до България и Германия. Представен е и болничен лист за г-н И. М., издаден от ЛКК в България, съобразно който жалбоподателят е в отпуск по болест за периода 06.02.2023 г. – 25.02.2023 г., за домашно-амбулаторно лечение, но е с посочена месторабота в Нюрнберг, Германия.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок срещу акт подлежащ на оспорване от лице, което има правен интерес от оспорването и се явява допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Административен съд – Пазарджик като обсъди доводите на страните, прецени представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на чл. 168 АПК, за да се произнесе съобрази следното:

Оспореният акт е издаден от Директора на ТП на НОИ – Пазарджик. Съобразно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. В настоящия случай процесния акт касае именно разпореждане за отпускане на обезщетение за безработица. Издателят на акта е материално и териториално компетентния орган за издаване на оспореното решение.

Що се касае до спазване на изискванията за форма на оспорения акт и предвид гореустановените, настоящият състав намира, че процесният акт е изготвен в писмена форма, съобразно чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдържа наименование на органа, който го издава, адресат на акта, който е ясно и точно идентифициран, съдържа разпоредителна част, с която се определят правата и задълженията на адресата на акта, пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва, както и дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му. В изпълнение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК са ясно посочени всички фактически и правни основания за издаване на акта. Т.е. не се установяват нарушения във формата на акта.

При проверка по спазване на административнопроизводствените правила и по правилното приложение на материалния закон, настоящият състав намира следното:

Потвърденото с процесното решение Разпореждане за отказ отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено от длъжностно лице, чиято компетентност не се оспорва. Като правно основание за постановяване на Разпореждането са посочени нормите на чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с ал. 11 § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.

Не е спорна регистрацията на жалбоподателя в Агенцията по заетостта, „Бюро по труда“ - Пазарджик на 07.06.2023 г., както и, че последната му трудова заетост преди прекратяване на осигуряването е за времето от 01.05.2023 г. – 30.05.2023 г. в Германия. Конкретно е удостоверено по периоди и месечното възнаграждение на жалбоподателя, както и, че държавата му на пребиваване е Германия. Всичко това се доказва с приетите по делото писмени доказателства СЕД U002 №861269 от 18.01.2024 г., СЕД U004 №891085 от 13.02.2024 г. и СЕД Н006 № 758584, с който компетентната институция на Германия е удостоверила, че: държава на пребиваване - Германия, адрес: undefined Нюрнберг, ул. Findelwiesenstr. 7, ПК 90478.

Не се установява или твърди лицето да упражнява трудова дейност за началото на периода, за който се иска обезщетение. Установява се сключен трудов договор с работодател в България към 23.04.2024 г.

Доколкото жалбоподателят е български гражданин, то той попада в персоналния обхват на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност. Регламентът се прилага пряко във всички държави-членки и неговите разпоредби са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случай на противоречие с националните законодателства имат приоритет (аргумент от чл. 288 от ДФЕС).

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"), като механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в същия, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Съобразно чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил и настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен орган в проведеното пред него административно производство.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 1, букви т) и р) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а „компетентна институция“ е:

i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение;

или

ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията;

или

iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава;

или

iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

В този контекст, следва да се посочи, че компетентна държава-членка по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Република Германия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, която гласи, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, буква „к“).

Същевременно правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Текст от значение за ЕИП и за Швейцария).

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1). Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият състав намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Германия това е била и държавата му по пребиваване, както правилно е приел и административния орган. Това следва от факта, че безспорно жалбоподателят в рамките на последните девет години преди подаване на заявлението за обезщетение за безработица е живял в Германия, където трайно е полагал труд. Това се установява както от представените и неоспорени официални свидетелстващи документи – СЕД, представени от компетентната институция в Германия, а и се потвърждава от събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите М. и Д.. Събрани са доказателства за периода на полагане на труд в Германия, размерът на възнаграждението и потвърждение от институцията в Германия, че именно тази държава е държавата по пребиваване на лицето (документ (СЕД) Н006 №758584). Освен това и двамата свидетели посочват, че жалбоподателят пребивава в България за по около 3 месеца в годината в рамките на процесния период, като през останалото време се намира в Германия. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тази държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 30.05.2023 г. е в Германия. Също така представената лична карта установява постоянен адрес в България от 05.2023 г., а представената шофьорска книжка постоянен адрес в България от 2015 г., но наличието на регистрация по постоянен адрес в България не обуславя трайно пребиваване именно в България. Законодателството на ЕС предвижда възможност за полагане на труд и свободно придвижване на гражданите на страните членки във всяка от другите страни – членки. Именно поради това и понятията в Регламент № 883/2004 са различни от предоставяне на обезщетение за безработица по постоянен или настоящ адрес, а са по компетентна държава членка и държава членка по пребиваване.

Предвид това действително се установява, че от м. юни 2023 г. жалбоподателят е променил своето обичайно пребиваване като се е завърнал в България. За това сочи факта, че е заживял със семейството си в България. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателя декларация пред административния орган, с която е изявил намерението си да се установи в България. Прилагането на критерия „намерение на лицето“ обаче се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави.

В случая обаче компетентната институция в Германия изрично е заявила, че същата е държавата по пребиваване, с оглед дълготрайно полаганият труд в Германия, от което следва и, че това е била компетентната държава за предоставяне на обезщетението за безработица.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е във Федерална Република Германия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

От горните следва, че до м. юни 2023 г. жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 във Федерална Република Германия, а след това в Република България.

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е във Федерална Република Германия и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. В настоящия случай, по време на последната си трудова заетост жалбоподателят безспорно е пребивавал във Федерална Република Германия, а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. Фактът на това пребиваване не се опровергава от представените самолетни билети за полети от и до България и Германия. Фактът, че лицето е пътувало в рамките на общността не дерогира установяването, че полагането на труд и трайната му заетост са във Федерална Република Германия. Възприемане на противното би довело до промяна на държавата на пребиваване при всяко краткосрочно пътуване на лицата било то за визита на близки или почивка.

С оглед изложеното, правилно административният орган е приел, че не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

Предвид това, следва да се посочи, че с Определение на Съда на Европейския съюз (СЕС), седми състав, от 24 март 2023 г., постановено по дело C30/22 е прието, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: „не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“.

С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая се установява, че лицето попада в обхвата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка.

Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Предвид всички изложени, настоящият състав намира, че процесният административен акт е надлежно мотивиран, издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Не се констатира оспореното решение да е издадено за цел, различна от установената със закона и подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид изхода на делото и съобразно чл.143, ал. 3 от АПК, следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, платимо от жалбоподателя. На основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. чл.37, ал.1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. Г. М., [ЕГН] от гр. Пазарджик, чрез адв. М. – ПАК, против Решение № 1012-12-73#1 от 16.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-1560-3 от 18.03.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на И. Г. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ОСЪЖДА И. Г. М. да заплати на Териториално поделение на НОИ – Пазарджик разноски по делото в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 119 от КСО.