Решение по дело №656/2019 на Софийски окръжен съд

                                                     

                                                    Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                  гр. С., 13.04.2020 г.

 

                                      В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

             

       Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в публичното заседание, проведено на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО  Г.ЕВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: В. ИВАНОВА

                                                                                              БОРЯНА ГАЩАРОВА

 

при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 656 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

 

          С решение № 136 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 592/2018 г. Районен съд – гр. С.е отхвърлил предявените от Т.С.П. срещу С.Й.Г. искове за обявяване за нищожен на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 150, т. т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски районен съд, и за предаване на владението на половината от парцел VІІ-276 в кв. 34 по плана на с. Д. о., целия с площ 1284 кв.м., при неуредени сметки по регулация, при съседи по скица – улица, имот пл. № VІІІ-275 и VІ-277, както и на половината от построената в същия имот жилищна сграда – лятна кухня.  Ищцата е осъдена да заплати на ответницата направените от последната разноски по делото.

            Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство като необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважат предявените искове, или делото да се върне за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд със задължителни указания. В жалбата се излагат възражения срещу извода на районния съд за неустановяване процесният имот да е бил придобит при условията на СИО. Навежда се аргумент за необоснованост от доказателствата по делото на приетия от съда факт за наличие на законно изградена сграда, построена от ответницата. В тази връзка се излага и довод, че изследването на правото на собственост върху построените в имота сгради е неотносимо към предявения иск за нищожност на нотариалния акт, с който съпругът на ищцата е продал на ответницата посочения в него недвижим имот.

            С писмения си отговор ответницата по въззивната жалба оспорва същата. Сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че е придобила имота по давност.

            За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

            Производството пред Самоковски районен съд е образувано по искова молба от Т.С.П., в която същата твърди, че заедно с покойния й съпруг Й. Г. П. били собственици на парцел VІІ – пл. № 276 в кв. 34 по плана на с. Д. о., целия с площ 1284 кв.м., който имот придобили чрез покупко-продажба с нот. акт №  113, т. 1, д. № 280/64 г. на СРС. Твърди, че двамата със съпруга й през 1986 г. продали на сина им П. Й. Г. половината от този имот, ведно с всички постройки в него. Ищцата твърди, че от известно време ответницата – тяхна дъщеря, имала претенции за половината от имота, като се легитимирала с нот. акт № 150, т. І, дело № 436/1980 г., с който покойният съпруг на ищцата по време на брака им е „продал” без нейно знание и съгласие другата половина от имота им, празен. Ищцата твърди, че не е дала съгласие за прехвърлянето на имота, представляващ СИО, на ответницата, поради което счита, че продажбата е нищожна. С оглед на тези твърдения ищцата е отправила искане да се отмени нот. акт № 150, т. І, д. № 436/1980 г. на СРС като нищожен и за осъждане на ответницата да й предаде владението върху половината от имота. С допълнителна уточнителна молба ищцата сочи, че ответницата владее половината от имот, като живее в него заедно със семейството си, и макар да не е ограничила достъпа на ищцата до половината имот /земя и сграда/, тя го ползва като свой.

            В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е представила писмен отговор, с който оспорва исковете. Твърди, че след като баща й прехвърлила ½ ид. част от процесния недвижим имот, с брат й решили заедно да построят в имота къща-близнак, за което получили виза за строеж, но в последствие брат й се отказал от строежа и тя сама си построила малка къщичка, в която живее с децата си. Ответницата твърди, че е придобила процесната идеална част от имота на основание давностно владение, продължило повече от 38 години. Ответницата излага и довод, че ищцата не може да иска да бъде изцяло обявен за нищожен нотариалния акт за продажба и да иска предаване на владението върху имота, тъй като баща й е починал и тя е негов наследник по закон.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

            С нотариален акт № 113, т. І, дело № 280/1964 г. на Самоковски РС,  Г. П. Р.е продал на Й. Г. П. дворно място с пространство 1200 кв.м., заедно с построените в него полумасивна къща и стопанска сграда и навес, находящи се в с. Д. о., при съседи: С.П.,*** С. Ст. П..

            Видно от представеното във въззивното производство удостоверение на Община С.от 23.12.2019 г. за сключен граждански брак, издадено въз основа на акт за граждански брак № 26/26.05.1943 г., Й. Г. П. и Т.С. С.са сключили граждански брак на 26.05.1943 г.

            С нотариален акт № 150, т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски РС, Й. Г. П. е продал на дъщеря си С.Й. С.½ ид. част от дворно място с пространство 1284 кв.м., находящо се в с. Д. о., при съседи: С.П.,*** С. Ст. П., което дворно място е отбелязано по плана на с. Д. о. с планоснимачен номер 276 и образува парцел VІІ от кв. 34. Посочено е в нотариалния акт, че части от построените в дворното място жилищни и стопански сгради, не се продават. Със същия нотариален акт продавачът е отстъпил на купувачката правото да построи в останалата ½ ид. част от дворното място вила или жилищна сграда съобразно утвърдения архитектурен план и даденото строително петно.

            С нотариален акт № 84, т. ІІ, дело № 709/1986 г. на Самоковски районен съд, Й. Г. П. и Т.С.П. продали на сина си  П. Й. Г. къща и плевня ведно с ½ ид. част от дворно място, цялото с пространство 1284 кв.м., образуващо парцел VІІ, пл. № 246 в кв. 34 по плана на с. Д.о.

            От приетото във възивното производство удостоверение за наследници изх. № 2879/23.12.2019 г. на Община С.се установява, че Й. Г. П. е  починал на 07.01.2012 г. и негови наследници са съпругата му – ищцата Т.С.П. и децата му – ответницата С.Й.Г., и П. Й. Г..

            Видно от скица от 11.06.2018 г. на парцел VІІ-276 по регулационния план на с. Д. о. от 1977 г., същият е с урегулирана площ 941 кв.м. На скицата в имота са заснети три сгради – масивна жилищна сграда, паянтова сграда и масивна сграда.

            Видно от отбелязването в представената от ответницата скица от 1980 г. на парцел VІІ-276 в кв. 34, е издадено разрешение за проектиране на вилна и жилищна сграда в имота, съответно – жилищна сграда за Й. Г. П. и вила за С.Й. С., които са обозначени на скицата.

            Според показанията на св. Р. С., в имота на бай Г.в с. Д. о. има една стара къща, на която братът на ответницата П. Й. Г. правил ремонт, направил и лятна кухня в имота през 1985 г. Свидетелят не е виждал ответницата С. в този имот до преди 7-8 години, откогато тя идвала лятно време, а през другото време била в гр. С.. Същата ползвала лятната кухня, направена от брат й, който и я дал временно, за да живее в нея, както и мястото от лятната кухня покрай оградата. Свидетелят сочи, че живее в с. Д. о. от 4 години, а преди това идвал в селото събота и неделя.

Съгласно показания на св. К.  Г.ва /снаха на ищцата и съпруга на П. Й. Г./, през 1980 г. имало документ за построяване на къща-близнак в имота, но С. и съпругът й се отказали, след което П. си направил лятна кухня през 1985-1986 г., а през 2000 г. преправил съществуващата стара къща. От около 10-тина години С. заживяла в лятната кухня, която й била дадена от П. за временно ползване, тъй като нямало къде да живее. С. ползвала едната половина от градината, в която садила зеленчуци, а свидетелката садила другата половина.

Според показанията на св. Й. У., ответницата имала имот в с. Д. о., в който си построила къщичка с две стаи и баня, и там ходела през лятото. Последно свидетелката е ходила в имота на 90-годишнината на майката на С.. Къщичката на С. се намирала отляво на входа на имота.

Съгласно показанията на св. С. Т. /дъщеря на ответницата/, майка й има има имот в с. Д. о., който бил разделен на две, като същата ползвала една къщичка с две стаи и половината от двора. Тази къща била построена малко след 1983 г. със средства на майка и с помощта на свидетелката и съпруга й. Къщата се намирала в лявата страна от входа на двора, а от дясно е къщата на вуйчото на свидетелката. Ответницата  ползвала имота от ранна пролет до късна есен, а през зимата била в С..

Според заключението на съдебно-техническа експертиза, ползваната от ответницата сграда в процесния имот е едноетажна, масивна, със застроена площ 53 кв.м. Разположението на сградата в имота е отразено от вещото лице на приложена към заключението скица.

           С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

           Предявени са обективно съединени искове следните искове: 1. Иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД – за обявяване на нищожността на договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 150, т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски РС, с предмет недвижим имот, придобит в режим на СИО от ищцата и продавача по договора,  като сключен без съгласието на съпругата; 2. Иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 34 от ЗЗД  - за връщане на имота, получен от ответницата в изпълнение на нищожния договор за покупко-продажба.

            Правната квалификация на първия иск се извежда от твърденията в исковата молба, че имотът, предмет на атакувания договор за покупко-продажба, е бил съпружеска имуществена общност между нея и прехвърлителя и същият е бил продаден от съпруга й на ответницата без съгласие на ищцата, в нарушение на закона.

            Вторият иск, формулиран в петитума на исковата молба като искане за осъждане на ответницата да предаде на ищцата владението върху половината от имота, има за предмет облигационна претенция за връщане на даденото в изпълнение на нищожния договор за продажба, като последица от обявяването на нищожността, която намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 55, ал., предл. 1 от ЗЗД. Далият вещта в изпълнение на нищожен договор може да иска обратно владението върху нея от приобретателя освен с иск за връщане на облигационно основание, и с иск за собственост, основанието на който е притежаването на правото на собственост на ищеца и неоснователното й държане от другата страна по сделката. В случая искането на ищцата за предаване на владението върху процесния имот не се основава на заявено от нея право на собственост, следователно - вещен иск не е предявен. В исковата молба ищцата не твърди да е собственик на имота на конкретно придобивно основание, като такива твърдения не са изложени и в уточняващата молба пред районния съд, подадена в изпълнение на указанието на съда за посочване на основанието за претенцията си за предаване на владението върху имота. В съдебно заседание пред въззивния съд пълномощникът на ищцата изрично е заявил, че не е предявил иск за собственост, а искането за предаване на владението е последица от обявяването на нищожността на процесния договор за покупко-продажба. Когато ищецът основава искането си за предаване на владението на определена вещ на нищожен, унищожен или развален договор, връщането на дадената в изпълнение на този договор вещ се претендира не на основание чл. 108 от ЗС, а на основание чл. 34 или 55 от ЗЗД като последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне на договора /т. 2А в мотивната част на ТР №4/2014 г. на ОСГК/. С оглед на това неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията за предаване на владението върху имота, предмет на нищожния договор, като ревандикационен иск, а не като иск за връщане на имота, даден в изпълнение на този договор. Неправилно определяне на правна квалификация не е обусловило даване от съда на неточни указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест между страните във връзка с претенцията за връщане на имота, поради което не е било необходимо въззивният съд да извършва действия в тази насока съобразно указанията в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

            Въззивният съд намира за основателен предявения главен иск за нищожност на процесния договор за покупко-продажба.

            Режимът на съпружеската имуществена общност е въведен със СК от 1968 г. /отм./, чл. 13, ал. 1 от който предвижда, че недвижимите и движими вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за задоволяване на нуждите на семейството, а придобитите преди брака и тези, придобити през време на брака по наследство, дарение или по реда на чл. 389а – 389д от ГПК, принадлежат на съпруга, който ги е придобил /чл. 13, ал. 2/. Съгласно чл. 103 от същия кодекс,  установените от него правила относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузи по заварени бракове. Прилагайки горепосочените разпоредби, се налага извод, че недвижимият имот, предмет на атакувания договор за продажба, е бил собственост на ищцата и нейния съпруг Й. Г. П. в режим на съпружеска имуществена общност – същият е придобит от съпруга през 1964 г. чрез договор за покупко-продажба и към влизането в сила на СК от 1968 г. бракът му с ищцата не е бил прекратен. Следователно, така придобитият недвижим имот е бил собствен на двамата съпрузи в режим на СИО.

            Към момента на сключване на процесния договор за продажба, обективиран в нот. акт № 150, т. І, д. № 436/1980 г., в сила е СК от 1968 г., който предвижда, че разпореждането с общите вещи и правата върху вещи следва да се извърши съвместно от съпрузите или от единия от тях, но със съгласието на другия, дадено в писмена форма с нотариална заверка на подписа (чл. 13, ал. 3, вр. ал. 7).  В случая договорът за продажба е сключен от съпруга на ищцата Й. Г. П. и липсват доказателства за съгласие на съпругата, дадено в изискуемата от чл. 13, ал. 7 от приложимия СК форма. Следователно, извършената от Й. Г. П. в полза на ответницата продажба е нищожна като извършена в нарушение на императивните изискания на чл. 13, ал. 3 от приложимия СК. С оглед на това основателен е предявеният от ищцата иск за прогласяване на нищожността на този договор при квалификацията на чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 13, ал. 3 и ал. 7 СК от 1968 г.

            Обусловеният от иска за нищожност иск за връщане на имота от ответницата – приобретател по нищожния договор, е неоснователен.

            Прогласяването на един договор за нищожен, независимо от конкретното основание на нищожността, поражда облигационното право страната, която е дала нещо в изпълнение на този договор, да претендира връщането му, съгласно първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – като получено без основание. Фактическият състав на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 се припокрива с този по чл. 34 от ЗЗД в хипотезата на получено в изпълнение на договор, който е бил признат за нищожен – основанието за уважаване и на двете претенции е нищожност на сключена сделка и получаване на нещо в изпълнение на сделката. И двете претенции се основават на неоснователното обогатяване.

            Правото да иска връщане на даденото по нищожен /респ. унищожен или развален/ договор принадлежи на страната, която е дала нещо в изпълнение на сделката. В случая ищцата не е била страна по атакувания договор за продажба, поради което не може да иска от приобретателя връщане на нещо, което тя не е дала в изпълнение на нищожния договор. Принципно, правоприемниците на прехвърлителя по нищожния договор /какъвто е ищцата в качеството й на наследник на продавача Й. П./ могат да искат връщане на даденото от прехвърлителя по сделката като техен праводател. Възможността на наследника на прехвърлителя по нищожния договор да иска връщане на даденото по този договор обаче не е безусловно, а зависи от конкретното основание, обусловило нищожността. В случая основанието за нищожността на процесния договор е неучастието в него на ищцата в качеството й на съпруга на прехвърлителя.  Нищожността е предявена от ищцата след смъртта на прехвърлителя в защита на нейни лични права и интереси, а не в интерес на наследодателя й, който се е разпоредил с имота. Предявяването на иска за нищожност от ищцата не е в качеството й на наследник на прехвърлителя и с него тя не упражнява правото на наследодателя да иска обявяването на нищожността на сделката, а в свой правен интерес, обусловен от качеството й на собственик на имота съвместно с прехвърлителя и неучастието й като продавач по сделката. След като нищожността е последица от неупражняването на нейно лично право във връзка с атакуваната продажба, а не от качеството й на наследник на прехвърлителя по нищожната сделка, ищцата не може да иска и връщане на имота на основание наследствените си права. Дори и да се приеме, че ищцата може да иска връщане на имота, даден в изпълнение на атакуваната от нея като наследник на прехвърлителя сделка, доколкото тя не е единствен наследник на прехвърлителя, не може да упражни самостоятелно правото на наследодателя за връщане на имота, още повече, че ответницата - приобретател на имота, също е законен наследник на прехвърлителя. А ако правото за иска връщане в такава хипотеза се ограничи само до размера на наследствените права на предявилия иска за връщане наследник, тогава би следвало да се приеме, че на връщане ще подлежи идеална част от имота, съответна на наследствения дял на предявилия иска. Подобно разрешение обаче е несъвместимо с естеството на облигационната претенция за връщане на даденото по чл. 55, ал. 1 и чл. 34 от ЗЗД, чиято цел е ликвидацията на облигационните отношения между страните по недействителната сделка и фактическото възстановяване на състоянието Т., каквото е било преди имущественото разместване между страните. С оглед на тези съображения съдът намира, че в процесния случай ищцата не разполага с право да иска връщане на имота, предмет на обявения за нищожен договор за продажба.

Независимо от горния извод, дори и да се приеме, че ищцата има право да иска от ответницата връщане на имота, даден в изпълнение на обявения за нищожен договор за покупко-продажба, то претенцията й е неоснователна поради доказването на направеното от ответницата възражение, че не дължи връщането му поради придобиването на имота по давност. Облигационната претенция за връщането на вещта по чл. 55, ал. 1, вр. чл. 34 от ЗЗД не изключва възможността приобретателят по нищожния договор да се позове на придобивна давност.  Придобилият собствеността на оригинерно придобивно основание след сключване на нищожната сделка, не дължи връщането й на прехвърлителя по недействителната сделка, тъй като упражнява фактическата власт върху нея на правно основание, различно от недействителната сделка.

            В случая ответницата е противопоставила възражение за придобиването на процесния имот по давност – същата твърди в отговора на исковата молба, че владее този имот явно, спокойно и несъмнено повече от 38 години. Съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства налага извод, че ответницата е упражнявала фактическата власт върху процесния имот като свой и в период, достатъчен за придобиването му по давност. Установено е непротиворечиво от всички свидетелски показания, че повече от 10 години през летния сезон ответницата живее в построена в имота къща и ползва половината от имота, като го засажда и обработва. Упражняването на  фактическа власт върху имота е било непрекъснато, спокойно и явно, няма данни ищцата или който и да било друг да се е противопоставял на това. Самата ищца в уточнителната молба пред първоинстанционния съд от 25.07.2018 г. е заявила, че ответницата владее половината от имота, като живее в него заедно със семейството си, и макар да не е ограничила достъпа й до него, тя го ползва като свой. С тези твърдения ищцата признава не само фактическото ползване от ответницата на спорния имот, но и субективното й отношение към него – да го счита за свой. Както бе посочено, от гласните доказателства се установява периодът на ползването на имота от ответницата - най-малко 10 години, който е достатъчен за придобиването му по давност. Спорното по делото обстоятелство с чии средства е била построена къщата, ползвана от ответницата в процесния имот, е ирелевентно за основателността на предявения иск за връщане на имота, даден в изпълнение на нищожната сделка. Предмет на нищожния договор е ½ ид. част от описания в  недвижим имот, без построените в него сгради, с оглед на което претенцията за връщане може да бъде само относно идеалната част от недвижимия имот, но не и за сградите. Построяването на сградата в имота, която се ползва от ответницата, може да се преценява само като индиция за намерението й да свои имота, но няма обуславящо за иска за връщане на даденото по нищожната сделка значение. В случая, макар и по делото да не е установено по безспорен начин кой е построил къщата, ползвана от ответницата, при наличието на доказателства, че тя е упражнявала фактическата власт върху половината от дворното място с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС, тя е придобила същото по давност, което изключва възстановителната претенция на ищцата по чл. 55, ал. 1, вр. чл. 34 от ЗЗД.

            С оглед на горните изводи на въззивия съд, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде изцяло отменено, и вместо него постановено друго, с което се уважи предявения иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба, извършен с нот. акт № 150, т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски РС, и се отхвърли предявения иск по чл. 34 от ЗЗД за връщане на даденото по горепосочения договор, а именно – на ½ ид. част от дворно място, съставляващо парцел VІІ-276 в кв. 34 по плана на с. Д. о., цялото с площ 1284 кв.м., при съседи: С.П.,*** С. Ст. П..

            При този изход на делото пред настоящата инстанция направените от страните разноски следва да се разпределят съобразно изхода по всеки от двата обективно съединени искове в двете инстанции. Така за първоинстанционното производство ответницата дължи на ищцата разноски в общ размер от 650 лв., от които 50 лв. държавна такса по уважения иск за нищожност и половината от платеното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Ищцата следва да заплати на ответницата направените от последната разноски по отхвърления иск за връщане на имота в общ размер 555 лв., от които 450 лв. за адвокатско възнаграждение /половината от заплатеното възнаграждение от 900 лв./ и 105 лв. за депозит за експертиза /половината от внесения депозит от 210 лв./. Жалбоподателката следва да заплати на ответницата по жалба сумата 350 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно на отхвърлената част от жалбата. На жалбоподателката не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждание по уважената част от жалбата, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Ответницата по жалба следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийски окръжен съд дължимата държавна такса за въззивно обжалване по отхвърления иск по чл. 55 от ЗЗД в размер на 25 лв., която не е била внесена от жалбоподателя.

           

             По изложените съображения Софийски окръжен съд

 

                                                          Р  Е  Ш  И:

 

           ОТМЕНЯ решение № 136 от 15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 592/2018 г. на Районен съд – гр. Самоков,  И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

            ПРОГЛАСЯВА нищожността на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №  150, т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски районен съд – по предявения от Т.С.П. срещу С.Й.Г. иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 13, ал. 3 и 7 от СК от 1968 г.

            ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С.П. срещу С.Й.Г. иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, вр. чл. 34 от ЗЗД за осъждане на ответницата да върне на ищцата получения в изпълнение на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №  150, т. І, дело № 436/1980 г. на Самоковски районен съд, недвижим имот, а именно: ½ идеална част от дворно място с пространство 1284 кв.м., находящо се в с. Д. о., съставляващо парцел VІІ-276  от кв. 34 по плана на селото.

 

            ОСЪЖДА С.Й.Г. да заплати на Т.С.П.  сумата 650 лв. за разноски в двете инстанции, както и по сметка на Софийски окръжен съд сумата 25 лв. държавна такса.

            ОСЪЖДА Т.С.П. да заплати на С.Й.Г. сумата 905 лв. за разноски в двете съдебни инстанции

           

            Решението не подлежи на обжалване.

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.