Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/……………..., гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна, ХХV състав, в открито съдебно заседание, проведено
на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДА
При участието на секретаря ВИРЖИНИЯ МИЛАНОВА и прокурора при Окръжна
прокуратура–Варна СИЛВИЯН ИВАНОВ, разгледа докладваното от съдия Таня Да административно
дело № 2870/2017 г. по описа на АдмС - Варна, като, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 203, ал. 1 от АПК, във връзка с чл.1,
ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на „Д Т.“ АД, ЕИК *********,
представлявано от Д.С.А. и К.Н.И., подадена чрез адв. Е.Б., уточнена на
27.10.2017 г. и на 15.11.2017 г., с която е предявен иск за осъждане на Община
Варна да заплати на ищеца сумата в размер на 2 229,98 лв., представляваща
обезщетение за периода от 29.02.2016 г. до 13.04.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, за имуществени вреди – платени такси по изпълнително
дело № 20167160400964 на ЧСИ Н.Г., рег. № 716, вследствие на незаконосъобразни
действия на органи и длъжностни лица на Община Варна, изразяващи се в сезиране
на съдебен изпълнител за започване изпълнение на Акт за установяване на
задължения (АУЗ) № МД-АУ-923/09.02.2016 г., който акт не е бил годно изпълнително
основание, тъй като не е бил влязъл в сила към него момент. Ищецът заявява, че
в посоченото незаконосъобразно действие се субсумират и нередовното връчване на
АУЗ, преценката, че АУЗ е влязъл в сила, преценката, че следва да се пристъпи
към принудително изпълнение чрез предаване на ЧСИ без годно изпълнително
основание, доколкото АУЗ не е връчен на адресата. Началният период на исканото
обезщетение – 29.02.2016 г. е датата, на отбелязване за влязъл в сила на АУЗ №
МД-АУ-923/09.02.2016 г., а крайният – 13.04.2017 г. е датата на прекратяване на
изпълнително дело № 20167160400964. Претендира се присъждане и на направените
разноски по делото, за които е приложен списък по чл. 80 от ГПК.
С писмени бележки по делото,
постъпили след определения от съда срок, ищецът настоява, че целта на закона
при събиране на общински вземания би могла да се постигне чрез принудително
изпълнение от публични изпълнители, а не чрез директното предаване на
задължението за събиране от ЧСИ, като в случая е нарушен принципът, визиран в
чл. 6, ал. 3 от АПК. Сочи се, че ищецът е бил лишен от възможността да заплати
дължимото доброволно в съответствие с принципа за доброволност по чл. 178 от ДОПК, предвид незнанието за съществуването на такова задължение. Изтъква се, че
не е налице годно изпълнително основание, като се сочи следното: Съгласно чл.
165 от ДОПК събирането на държавните и общинските вземания се извършва въз
основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане,
освен ако в закон е установено друго; Безспорно чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК предвижда,
че актовете по чл. 106 и чл. 107 са изпълнителни основания, независимо дали са
обжалвани, но тъй като разпоредбата е в частта, отнасяща се за принудителното
изпълнение, същата следва да се прилага единствено, ако задължението е
предадено за събиране на публични изпълнители по реда на ДОПК; В случаите,
когато публичното общинско вземане се събира от ЧСИ по реда на ГПК, е приложима
нормата на чл. 404 от ГПК, според която на принудително изпълнение подлежат актовете,
които са влезли в сила, с изключение на тези, които подлежат на предварително
изпълнение, а съгласно ДОПК единствено ревизионните актове, не и актовете по
чл. 107 подлежат на предварително обезпечаване на вземанията; Дори да се
приеме, че е приложима разпоредбата на чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК, то е
необходимо АУЗД да е връчен на лицето. Сумата в размер на 2 229,98 лв. се
сочи, че е събрана от съдебния изпълнител чрез запор върху вземане на ищеца,
представляващо наемно възнаграждение по договор за наем на недвижим имот,
сключен с „Уникредит Булбанк“ АД, платено от наемателя на 07.04.2017 г. Съдът
съобразява процесните доводи на ищеца, доколкото същите са изложени и в молбата
на ищеца, постъпила в съда на 15.11.2017 г.
Ответникът – Община Варна, чрез процесуалния си
представител гл. юриск. Е.Д излага съображения за неоснователност на иска. Сочи
се, че от доказателствата по делото се установява, че е имало Е.Ц. (лицето,
посочено като получател на съобщения, адресирани до ищеца) и тя в момента е там
(в ищцовото дружество) на работа. Настоява се, че връчването на АУЗД отговаря
на всички условия и разпоредби на ДОПК, респ. актът е редовно връчен и
съответно е изпратен на ЧСИ след влизането му в сила, тъй като дружеството не е
реагирало. Искането е за отхвърляне на исковата молба и за присъждане в полза
на ответника на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и
наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност
на иска, предвид липсата на първата от необходимите предпоставки по чл. 1 от ЗОДОВ – незаконосъобразно действие. Сочи се, че предприетите действия по
принудително събиране на сумата, установена с процесния АУЗД, са в съответствие
с чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК, тъй като влизането в сила на АУЗД не е
необходимо условие за предприемане на принудително изпълнение. Пледира се искът
да бъде отхвърлен.
Административният
съд като взе предвид становищата на страните и след преценка на фактите, които
се установяват от събраните по делото доказателства, приема следното от
фактическа и правна страна:
Във
фактическия състав на отговорността на държавата и общините за дейността на
администрацията, визирана в чл. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи,
посочени и в чл. 4 от ЗОДОВ, който се прилага субсидиарно, предвид чл. 203, ал.
2 от АПК: а/ незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменени по съответния ред; б/ настъпила вреда в правната сфера на
ищеца, която включва реално претърпени щети и пропуснати ползи; б/ вредата
трябва да е настъпила в резултат на тези действия или бездействия, респ. да е
налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт,
действието или бездействието и вредата.
Под
„вреда” следва да се разбира отрицателната последица от увреждането, която
засяга неблагоприятно защитените от правото имуществени и неимуществени
интереси на увредения, а под "пряка и непосредствена" - тази вреда,
която следва закономерно от акта и действието на компетентния административен
орган по силата на безусловно необходимата връзка между тях, което важи и за
процесния казус.
В
случаите, когато се твърди, че вредите са причинени от незаконосъобразен
административен акт, предпоставка за допустимостта на иска е отмяната на
административния акт по съответния ред – чл. 204, ал. 1 от АПК. Съгласно чл.
204, ал. 3 и ал. 4 от АПК, в случаите, когато вредите се твърди, че са
причинени от нищожен или оттеглен административен акт, както и от
незаконосъобразно действие или бездействие, незаконосъобразността на акта,
съответно незаконосъобразността на действието или бездействието се установява
от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.
При
липсата на който и да е от елементите на фактическия състав не може да се
реализира отговорността по чл. 203 АПК, във вр. с чл. 1 ЗОДОВ.
В
случая ищецът твърди, че незаконосъобразно длъжностни лица на Община Варна са
сезирали ЧСИ за образуване на изпълнително дело за събиране на вземания по АУЗД
№ МД-АУ-923/09.02.2016 г., който акт не е бил годно изпълнително основание, тъй
като не е бил влязъл в сила.
Съдът
намира, че в случая не е налице първата изискуема предпоставка за ангажиране на
отговорността на Община Варна по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – незаконосъобразно
действие като административна дейност.
С АУЗД
№ МД-АУ-923/09.02.2016 г., издаден от инспектор в Дирекция „Местни данъци“ при
Община Варна, на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, са установени неплатени задължения на ищеца за данък недвижими имоти
(ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г.
общо в размер на 23 194,99 лв., от които 22 197,44 лв. – главница и 997,55
лв. – лихва към датата на издаване на АУЗД.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 и ал. 2 и чл. 9б от ЗМДТ както установяването, така и обезпечаването
и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската
администрация по реда на ДОПК, като принудителното събиране на невнесените в срок
местни данъци и такси се извършва от публични изпълнители по реда на ДОПК или от
съдебни изпълнители по реда на ГПК. Следователно на общините е предоставено от
законодателя правото да използват и алтернативен ред, този по ГПК, чрез
възлагане за събиране на публичните общински вземания на ЧСИ по реда на ГПК. Не
следва да се приема за основателно твърдението на ищеца, че Община Варна,
възлагайки събирането на процесното вземане за МДТ и ДНИ на ЧСИ, а не на
публичен изпълнител при общината е нарушила основен принцип на
административното производство – чл. 6, ал. 3 от АПК, а именно да приложи онези
мерки, които са по-благоприятни за гражданите или организациите. Ако се
съобразяват само предимствата за задължените за местни данъци и такси лица от
принудителното им събиране по реда на ДОПК, то това прави неприложима
възможността, която законодателят изрично е предвидил тези вземания да се
събират и от съдебни изпълнители, което не е в съответствие с целта на
законодателя да се създадат предпоставки за събиране на публичните задължения.
В
случая е без правно значение фактът дали надлежно по предвидения в ДОПК ред е
съобщен АУЗД на ищеца и дали същият е влязъл в сила. Съгласно нормата на чл.
209, ал. 2, т. 3 от ДОПК, наименована „Изпълнителни основания“, изрично е
предвидено, че принудително изпълнение се предприема въз основа на актовете по
чл. 107 от ДОПК (какъвто е и процесният АУЗД № МД-АУ-923/09.02.2016 г., издаден
от инспектор в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна), независимо дали са
обжалвани. Т.е. с тази разпоредба е предвидена предварителна изпълняемост на
въпросните актове, от което следва, че влизането в сила на акта, включително и
връчването на акта на задължените лица не представлява законоустановена
предпоставка за пристъпване към принудителното изпълнение на акта. Така
разписаното в чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК представлява изключението,
установено със закон, в съответствие с нормата на чл. 165 от ДОПК, съгласно
която събирането на държавните и
общинските вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване
на съответното публично вземане, освен ако в закон е установено друго. Предвидената
възможност за събиране на публичните общински вземания по реда както на ДОПК,
така и на ГПК не може да е аргумент за различно възприемане на процесния АУЗД,
в първия случай като изпълнително основание и преди да е влязъл в сила, а във
втория случай – едва след влизането му в сила. Редът за събиране на вземането
не се отразява на извода за наличието или липсата на годно изпълнително
основание. Двата кодекса (ДОПК и ГПК) съдържат регламентация на различни
изпълнителни основания (съответно в чл. 209, ал. 2 от ДОПК и чл. 404 от ГПК),
като следва да се приеме, че препратката от ЗМДТ към ГПК е по отношение само
събирането на вземанията, не и по отношение преценката във връзка с наличието изпълнителното
основание, което в случая е изрично регламентирано в чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК.
Следва
да се има предвид и обстоятелството, че става въпрос за неплатено в срок задължение
на дружеството за ДНИ и ТБО за 2015 г., което задължение е съществуващо и извън
процесния АУЗД от 2016 г., който само го установява във връзка с констатацията
за неплащането му в срок – през 2015 г. Последно посоченото е с оглед
спецификата на акта, с който е установено въпросното публично общинско вземане,
поради която именно специфика законодателят му е придал предварителна изпълняемост,
необвързана с връчването на АУЗД и влизането му в сила. В този смисъл за
преценката за наличието в случая на годно изпълнително основание е без значение
редовността на връчването на АУЗ, като е без значение и законосъобразността на
преценката дали АУЗ е влязъл в сила.
Съдът
съобрази, че видно от известие за доставяне ИД PS 9000 026RАЗ
2, АУЗД № МД-АУ-923/09.02.2016 г., издаден от инспектор в Дирекция „Местни
данъци“ при Община Варна е изпратен на адреса на дружеството, като е
отбелязано, че същият е получен на 12.02.2016 г. от Е.Ц., което лице е
получавало и други съобщения до дружеството от Община Варна, както и съобщения
в хода на изпълнителното производство (с посочване, че лицето е служител или
сътрудник), включително поканата за доброволно изпълнение (получена от Е.Ц. на
23.12.2016 г.) във връзка с която дружеството е входирало молба до ЧСИ на
13.01.2017. Независимо от изложеното, с Определение № 870 от 06.04.2017 г. по
АД № 442/2017 г. на АдмС-Варна по повод на оспорване на Решение №
МД-РШ-004/31.01.2017 г., с което е оставена без разглеждане жалбата на „Д Т.“
АД срещу АУЗД № МД-АУ-923/09.02.2016 г., издаден от инспектор в Дирекция
„Местни данъци“ при Община Варна, като просрочена, съдът е приел, че тъй като
не е посочено в известието за доставяне качеството на лице, получило пратката,
не е налице редовно връчване и е отменил оспореното пред него решение и е
върнал делото като преписка на органа. С Решение № МД-РШ-029/30.05.2017 г. на
Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е потвърден АУЗД №
МД-АУ-923/09.02.2016 г., издаден от инспектор в Дирекция „Местни данъци“ при
Община Варна, като това решение не е оспорено от „Д Т.“ АД, няма приложени от
ответника доказателства за датата на съобщаването му на дружеството, но
последното в настоящата си жалба до съда сочи, че го е получило на 01.06.2017
г. Второто решение на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна не
е обжалвано и е влязло в сила към момента на подаване на настоящата искова
молба. Безспорно се установява, че ищецът не е платил задълженията си за ДНИ и
ТБО за 2015 г. в срок, установени с процесния по делото АУЗД, издаден на 09.02.2016
г. Нещо повече в хода на изпълнителното производство, след получаване на
поканата за доброволно изпълнение, дружеството с молба от 13.01.2017 г.
представя доказателства за заплащане на 10.01.2017 г. на част от задължението
по процесния АУЗД и прави искане за спиране на изпълнението и за разсрочване на
задълженията. Както се посочи обаче за инициирането на изпълнително
производство в случая, предвид същността на АУЗД е ирелевантно дали същият е
надлежно връчен и влязъл в сила.
От
друга страна сезирането от Община Варна на ЧСИ с молба с вх. № 7743/02.12.2016
г. за образуване на изпълнително дело за събиране на вземанията по АУЗД № МД-АУ-923/09.02.2016
г., издаден от инспектор в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна не представлява
действие по повод изпълнение на административна дейност, а е акт на взискател
спрямо длъжник по повод възникнало и изискуемо задължение. Подаването на молба
за образуване на изпълнително дело за събиране на публични общински задължения
е правно нормирана, но не и административна дейност. Длъжностното лице от
Община Варна, подало молбата до ЧСИ Н.П. Г. не действа в качеството си на
административен орган, а в качеството си на представляващ взискателя, който
отправя искане до орган на изпълнението за предприемане на действия по
принудително удовлетворяване на съществуващо притезание. При сезирането на ЧСИ
от страна на Община Варна липсва присъщия за административните правоотношения
елемент на власт и подчинение между настоящия ищец и Община Варна, като в
подкрепа на последното е и фактът, че в изпълнителното производство страните –
взискател и длъжник са равнопоставени.
С оглед
изложеното не се установява по делото незаконосъобразно иницииране на
изпълнителното производство по изп. д. № 20167160400964, като процесното
действие и не следва да се определи като административна дейност.
Дори
да се приеме, че сезирането на ЧСИ за образуване на изпълнително дело за
събиране на задълженията по процесния АУЗД е административна дейност и
незаконосъобразно е извършено това действие, тъй като не е налице годно
изпълнително основание – влязъл в сила АУЗД, то претендираните вреди не се явяват
пряка и непосредствена последица от процесното „незаконосъобразно“ действие. Претендираната
сума като обезщетение, както ищецът сочи, представлява такси и разноски по
Тарифата за таксите и разноските към ЧСИ, събрани в хода на изпълнителното дело
от дружеството-ищец.
Видно
от Протокол за такси и разноски от 21.02.2017 г. по изп.д. № 20167160400964,
претендираната сума като обезщетение в размер общо на 2 229,98 лв. е
формирана от: 1/ дължимите от длъжника „Д Т.“ АД авансови вноски към взискателя
Община Варна – 108 лв. (такса за образуване на изп.дело – 24 лв., такса за
връчване на покана за доброволно изпълнение – 24 лв., такса за цялостно
проучване на длъжника и избиране на способ на изпълнение – 60лв); 2/ дължими
такси и разноски 24 лв.- по т. 4 от Тарифата за изпращане на призовка по
пощата, препис от жалба, уведомление и книжа, уведомления до длъжника за
действия и остатък от задължение – 2бр.; 3/ дължими такси и разноски 2 093,48
лв.- по т. 26 от Тарифата за изпълнение на парично вземане с материален интерес
– 25 409,45 лв.; 4/ дължими такси и разноски 4,50 лв.- по т. 31 от
Тарифата за допълнителни разноски, държавни такси ИКАР проверка за собственост
за вписване на възбрана, проверка по партида и по идентификатор, банкови такси.
Процесната
сума е събрана от ЧСИ на 07.04.2017 г. след наложен запор върху вземанията на „Д
Т.“ АД по сключен договор за наем с „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД (видно от
приложеното към изпълнителното дело авизо за получено преводно нареждане), след
което на 13.04.2017 г. е прекратено производството по изпълнителното дело.
В
случая не е налице изискуемата се причинна връзка между вредата и
незаконосъобразното действие, тъй като както се посочи вече, пряка и
непосредствена е само тази вреда, която следва закономерно от действието на
администрацията по силата на безусловно необходимата връзка между тях, което
важи и за процесния казус. Събраната от ЧСИ сума в размер на 2 229,98 лв. за
такси и разноски, произтича от конкретно извършените действия по изпълнителното
производство, а не от действието сезиране на ЧСИ за образуване на изпълнително
производство за събиране на вземането на общината по процесния по делото АУЗД.
Т.е. сезирането за образуване на изпълнителното дело и плащането на тези такси
и разноски са опосредено от извършването на действия от ЧСИ, поради което
задължението за плащане на таксите и разноските се явява пряка правна последица
от действията на ЧСИ, а не от действията на ответника. Основанието за
намаляването на имущественото състояние на ищеца с процесната сума е извършените
действия от съдия изпълнителя във връзка с принудителното събиране на
задължението на ищеца за ДНИ и МДТ, което не е платено през 2015 г., респ.
сочената от ищеца вреда не произтича от действието на взискателя по сезиране на
ЧСИ за събиране на процесното вземане. Нещо повече сезирането на ЧСИ и
намаляването на имущественото състояние на ищеца със сумата от 2 229,98
лв. е опосредено и от действията по налагане на запор от страна на ЧСИ и
действията по плащането от страна на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД въз основа на
наложения запор, вместо на ищеца, по сметка на ЧСИ.
С
оглед изложеното искът е неоснователен. Съдът не установява наличието на
изискуем елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – липсва изискуемото се незаконосъобразно действие при осъществяване на
административна дейност, както и алтернативно липсва изискуемата си причинна
връзка между незаконосъобразното действие – сезиране на ЧСИ за събиране на
публичното общинско вземане и вредата – плащане от ищеца на дължимите към ЧСИ
такси и разноски.
Предвид
изхода по спора и по аргумент от специалната спрямо чл. 78 от ГПК разпоредба на
чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, ищецът не следва да бъде осъден да заплати на ответника
претендираното от него юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция,
доколкото юрисконсултското възнаграждение не е изрично визирано в посочената
норма от ЗОДОВ, паралелно с разноските по делото. Не са представени
доказателства ответникът да е направил разноски по производството, каквито
разноски се дължат по относимата в случая разпоредба на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ,
която обаче не предвижда дължимост на юрисконсултско
възнаграждение.
Водим
от изложеното и на основание чл. 203 от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск от „Д Т.“ АД, ЕИК *********, представлявано от Д.С.А. и К.Н.И.,
с уточнението от 27.10.2017 г. и от 15.11.2017 г., с искане да бъде осъдена
Община Варна да заплати на ищеца сумата в размер на 2 229,98 лв., представляваща
обезщетение за периода от 29.02.2016 г. до 13.04.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, за имуществени вреди – платени такси по изпълнително
дело № 20167160400964 на ЧСИ Н.Г., рег. № 716, вследствие твърдени от ищеца незаконосъобразни
действия на органи и длъжностни лица на Община Варна, изразяващи се в сезиране
на съдебен изпълнител за започване изпълнение на Акт за установяване на
задължения № МД-АУ-923/09.02.2016 г., който акт не е бил годно изпълнително
основание, тъй като не е бил влязъл в сила към него момент.
Решението може да се оспори с касационна жалба пред Върховния
административен съд на РБ, в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
постановяването му.
СЪДИЯ: