Решение по дело №405/2018 на Окръжен съд - Шумен

Р Е Ш Е Н И Е №5

 

 

гр.Шумен, 09 Януари 2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Шуменският окръжен съд, в публичното съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                                           Председател: М. Маринов

                                                                                    Членове:1. А. Карагьозян

                                                                                                  2. Р. Хаджииванова

 

при секретаря Ж. Дучева като разгледа докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №405 по описа за 2018 год. на ШОС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №801 от 12.09.2018г. по гр.д.№177/2018г. Районен съд - гр.Шумен е отхвърлил предявеният от "Делта кредит" АДСИЦ гр.С.срещу В.К.Ш. установителен иск по чл.415 от ГПК, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 510,30 лева, представляваща 390,94 лева главница – неплатени вноски по споразумение от 06.02.2013г. и 119,36 лева лихва за забава, за периода 27.10.2014г. – 06.11.2017г., като неоснователен.

Недоволен от така постановеното решение останал ищеца, който обжалва решението на районния съд, и моли съда да го отмени и постанови друго, с което исковите претенции да бъдат уважени.

В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в който излага, че решението е правилно и законосъобразно, и моли същото да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.

Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.

Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна.

Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция от "Делта кредит" АДСИЦ гр.С.срещу В.К.Ш., по чл.415 от ГПК. Ищецът излага, че на 20.10.2003г. ответника сключил договор за кредитна карта, по който просрочил плащане по кредита си и съгласно условията на договора, остатъкът станал предсрочно изискуем. На 15.11.2007г. "ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ" АД / с предишно наименование "Българска пощенска банка" АД/ цедирало вземането си на ищеца. Длъжникът бил уведомен за извършената цесия и на 06.02.2013г. било сключено споразумение с ищеца, с което той признал задължението си и поел задължение да го изплати на вноски. Ответника не изпълнил задължението си по споразумението, и дългът му станал предсрочно изискуем на 27.02.2013г., като вземането възлизало на сумата от 510,30 лева, представляваща 390,94 лева главница – неплатени вноски по споразумението, и 119,36 лева лихва за забава, за периода 27.10.2014г. – 06.11.2017г. За горното вземане кредиторът поискал издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Издадената заповед по ГД № 3365/2017г. на ШРС, постановила осъждане на длъжника да заплати на ищеца горепосочените суми, и била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ето защо ищеца моли съда да уважи предявените му искови претенции, като признае за установено съществуването на задължението на ответника към ищеца.

В законния срок, ответната страна, чрез назначеният ѝ особен представител, е депозирала отговор на иска, в който е оспорила доводите на ищеца за дължимост на сумата. Сочи, че длъжникът не е бил надлежно уведомен за цесия, позовава се на изтекла погасителна давност за вземането.

            От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна: На 24.06.2002г. ответникът е подал заявление за издаване на кредитна карта EUROLIN. От представеното извлечение от Приложение №1 - Списък на Длъжниците и Вземанията по чл.2 към Договор за прехвърляне на вземанията №001/15.11.207г. между "Юробанк и Еф Джи България" АД и Бългериън Ритейл Сървисиз АД от една страна /в качеството им на цедент/ и от друга страна "Алфа Кредит" АДСИЦ с ЕИК/в качеството му на цесионер/, е видно че ответникът е имал открита сметка на 20.10.2003г. с последно постъпило плащане на 06.02.2004г., и задължението му в размер на 364,55 лева главница и 26,39 лева лихва е било просрочено, считано от 13.07.2004г. На 06.02.2013г. между ищеца и ответника е било сключено споразумение, съобразно което страните констатирали, че ищецът, придобил вземане срещу ответника по договор от 15.11.2007г. с Юробанк И Еф Джи България АД, представляващо неизплатени суми по договор от 20.10.2003г. за „BG EUROLINE“, като към датата на продажба на вземането, то възлизало на 390,94 лева. Със същото споразумение ответникът се задължил да заплати на цесионера, настоящ ищец, сумата на вноски, с последен падеж 26.03.2013г. На 06.11.2017г. ищеца е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е било образувано гр.д.№3365/2017г. по описа на ШРС, и заявлението е било уважено с издаване на заповед за изпълнение на исканите суми - 390,94 лева главница – неплатени вноски по споразумението, и 119,36 лева лихва за забава, за периода 27.10.2014г. – 06.11.2017г., като са му присъдени и 145 лева деловодни разноски.

Горната фактическа обстановка налага следните правни Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, ищцовата страна следва да установи наличието на сочените валидни договорни отношения между първоначалните страни по договора за издаване на кредитна карта, валидно осъществена цесия на вземането, съответно ответната - че е изпълнила насрещното си задължение за връщане на получената сума.  

В настоящия казус освен представеното от ищцовата страна споразумение от 06.02.2013г., съдържащо признание за размер на цедирано вземане, няма други ангажирани доказателства, годни да установят надлежно сключен валиден договор за банкова карта и наличие на непогасени вноски по него. Цесията на вземането е съобщена на ответника едва на 06.02.2013г. и въпреки сключеното между него и цесионера споразумение, съдържащото се в споразумението признание не е било годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД. Както в правната теория, така и в съдебната практика /Решение №100/20.06.2011г. по т.д.№194/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Решение №671 от 27.06.2000 г. на I г.о. ВКС по гр.д.№689/99г., и др./, се приема, че за да прекъсне погасителната давност, признанието трябва да бъде направено в рамките на давностния срок. Дата на възникване на евентуалното задължение на ответника се сочи 13.07.2004г., и до признанието през 2013г. са изтекли повече от осем години, поради което и не може да се приеме, че погасителната давност е била прекъсната. Несъстоятелна е и тезата на жалбоподателя за наличие на новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД. На първо место следва да се отбележи, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Съображенията за горното са основани на естеството на новацията, което предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението - длъжникът поема по споразумение с кредитора дълг с нов предмет или на ново основание в замяна на старото задължение. Тази принципна позиция е застъпена и в доктрината, и в константната съдебна практика - Решение №19/22.03.2017г. по т.д.№3349/2015г. І т.о. на ВКС, Решение №138/22.08.13 г. по т.д.№27/12 г. на II т.о. на ВКС, Решение №210/22.12.14 г. по т.д.№4090/13 г. на I т.о. на ВКС, Решение №110/17.07.15 г. по т.д.№1568/14 г. на I т.о. на ВКС, Решение №136/06.11.15 г. по т.д.№2483/14 г. на II т.о. на ВКС, Решение №175/25.02.16 г. по т.д.№2602/14 г. на II т.о. на ВКС, Решение №225/03.08.16 г. по т.д.№3696/14 г. на I т.о. на ВКС, Решение №118/08.06.16 г. по т.д.№729/15 г. на I т.о. на ВКС. Не е налице и активна субективна новация, която би погасила старото задължение с възникване на ново при постигнато съгласие с длъжника за замяна на първоначалния кредитор с нов. В случая няма такова съгласие, а с цедиране на вземането, новият кредитор е встъпил в правата на стария, и по късното преструктуриране на задължението не би могло да се възприеме като правопогасяващо, старото задължение, и възникване на негово място на ново такова. В процесния случай, ищеца не само че не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които задължават съда да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили. Ето защо, съдът намира, че предявените искови претенции следва да се отхвърлят.

Предвид изложеното съдът намира, че решението на първоинстанционният съд е законосъобразно и правилно, поради което и следва да се потвърди.

Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК, Шуменският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №801 от 12.09.2018г. по гр.д.№177/2018г. на Районен съд - гр.Шумен.

На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                                                     2.