№ 1385
гр. София, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501706 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. А.Й.., ЕГН **********, действаща чрез своята
майка и законен представител С.В.А., ЕГН **********, срещу Решение №
20205002/29.10.2021 г. по гр. дело № 1153/2019 г. по описа на Софийския районен съд, ГО,
92-ри състав. В жалбата са развити оплаквания за неправилност, необоснованост и
немотивираност на съдебното решение и постановяването му при игнориране на множество
събрани писмени и гласни доказателства и неправилност. Въззивникът желае да се отмени
обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се уважи молбата за защита по
реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) срещу А.П. Й., ЕГН **********.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна А.П. Й. не е подал отговор.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молител в
първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, насочена
е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН,
валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на В. А.Й.., действаща чрез
нейната майка и законен представител С.В.А., срещу А.П. Й. за защита от домашно насилие,
извършено на 11.12.2018 г., 15.12.2018 г. и 18.12.2018 г. (с оглед уточнение, направено с
молба вх.№25013797/26.01.2021 г. и протоколно определение от същата дата за частично
1
прекратяване на производството), описано в съдебно заседание от 02.06.2021 г.
Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.
С Решение № 20205002/29.10.2021 г. по гр.д. № 1153/2019 г. СРС, ІІІ ГО, 92-ри
състав е оставил без уважение молбата на В. А.Й.., действаща чрез нейната майка и законен
представител С.В.А., за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН срещу А.П. Й. като
неоснователна.
Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от
първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, намира
първоинстанционното решение за правилно. Неоснователни са наведените доводи в жалбата.
Въззивникът не е доказал по безспорен начин твърденията си за извършени актове на
домашно насилие от страна на въззиваемия на процесните дати. Постановеното решение е
съобразено с ангажираните и относими към спора доказателства.
Настоящият съдебен състав споделя изложената в първоинстанционния акт
фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, които не намира за
необходимо да преповтаря и препраща към тях на основание §1 от Заключителните
разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл.272 ГПК.
В допълнение към възприетото от СРС и във връзка с доводите във въззивната жалба
е нужно да се посочи, че правилно представената пред районния съд декларация по чл.9,
ал.3 ЗЗДН не приета за годно доказателствено средство за установяване на твърдяното
насилие, макар съображенията на въззивния съд да са различни.
Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН декларацията по чл.9, ал.3 е
доказателствено средство в производството наред с други, предвидени ГПК (ал. 1 на
нормата) и тези, посочени в т.1 и т.2 на ал. 2 на същата. Действително при липсата на други
доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация.
От друга страна, декларация за извършено насилие спрямо малолетно дете, подадена от
неговия законен представител, е недопустимо доказателствено средство (арг. от чл.9, ал.3
вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил възможността за прилагане на декларация
чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на лицата по чл.8, т.1 ЗЗДН - пострадалото лице,
ако е навършило четиринадесетгодишна възраст или е поставено под ограничено
запрещение. В случая малолетната не попадал в този кръг лица към момента на сезиране на
съда и към момента на направеното уточнение на насилническите актове и липсва правна
възможност да декларира обстоятелства по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН посредством своята
майка, въпреки представителството по закон (чл.28, ал.4 ГПК). Наказателната отговорност е
лична, а като малолетно лице, въззивникът не носи наказателна отговорност, респективно не
разполага с възможността да декларира извършеното насилие под страх от отговорност по
реда на чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез законен представител.
С оглед спецификата на отношенията между пострадал и лицата по чл.3 ЗЗДН, е
разписана законова възможност съдържащите се в декларацията обстоятелства, които
2
поначало подлежат на доказване и с други допустими от ГПК доказателствени средства, да
бъдат доказателства в производството, а при тяхното оспорване от страна на ответника,
същият да носи тежестта за оборване на доказателствената сила на декларацията и
изложеното в нея, доколкото гаранция за достоверността на декларирането е наказателната
отговорност за съобщаване на неистина в писмена декларация пред орган на властта.
Отсъствието на възможност да се понесе отговорност за съзнателно невярно деклариране
резонно води до отпадане и на възможността да се ползва доказателствената сила на
декларацията.
Оплаквания за лаконичност на мотивите на първата инстанция, заявени във
въззивната жалба, са неоснователни. Обемът на мотивите на кой да е съдебен акт не е
критерий за правилност или обоснованост на същия.
Несъмнено от доказателствената съвкупност по делото се установява, че В. проявява
поведенчески проблеми, изразяващи се основно в интензивна мастурбация и тантруми. Въз
основа на приетата по делото Комплексна съдебна психиатрична и психологична
експертиза, повторната такава, разпита на вещите лица А.А. и Е.М. се доказва, че тези
проблеми не могат да се свържат недвусмислено и пряко с преживяно насилие, включително
със сексуална злоупотреба от страна на въззивамия. Тези прояви са обяснени като свързани
с развитийните особености на детето, с нестабилната, променяща се и конфликтна среда и с
отсъствието на бащината фигура, чиято роля е основна при поставяне на граници в
поведението. Последното е породило и необходимостта от включване в терапевтични
програми на детето и дава отговор и на поставения във въззивната жалба въпрос (стр.3,
абз.1) за нуждата от такива при недоказване на твърденията на майката, че В. е станала
жертва на сексуално посегателство.
От разпита на вещото лице А.А. се установява, че в нито един от видеоматериалите,
отразяващи особените поведенчески прояви на детето, същото не разказва за преживяното,
вербалното поведение на детето е само в отговор на въпроси на майката. Изготвилите
първата комплексна експертиза по делото вещи лица приема, че по – вероятно е детето да не
е преживяло сексуално насилие от бащата. В същата насока е заключението и на
повторната комплексна експертиза.
Неоснователно е твърдението, че изводите на изслушаните от СРС вещи лица влизат
в колизия с останалата доказателствена съвкупност по делото.
Видно от приетите при първоинстанционното разглеждане на делото писмени
доказателства се установява, че с решение от 08.02.2019 г. на Окръжен съд на Централна
Нидерландия, Утрехт по дело № С/16/474060/KG-ZA 19/50 е прието, че майката С.В.А.
неправомерно е отвела детето В. на 19.12.2018 г. от Кралство Нидерландия и същата е
осъдена да върне детето в страната, като и е забранено да променя обичайното
местопребиваване на малолетното. Съдът е отчел, че след раздялата на родителите през 2017
г. помежду им са водени редица производства, сред които инициираното от бащата за
съвместно упражняване на родителски права, чието искане е уважено от Окръжен съд в
Централна Нидерландия, а решението било потвърдено на 04.09.2018 г. от Апелативен съд
3
Арнхем – Лееуварден. Установява се, че решението на Окръжен съд на Централна
Нидерландия, Утрехт от 08.02.2019 г. за връщане на детето било потвърдено от Апелативен
съд Арнхем – Лееуварден с акт от 14.05.2019 г. Не е спорно и се установява в
производството, че това решение не било изпълнено от А..
Видно от решение от 24.12.2019 г. по дело № 200.261.259 на Апелативен съд Арнхем
– Лееуварден съвместното упражняване на родителските права по отношение на детето е
прекратено и същите са предоставени за упражняване от бащата.
Изброените, представени пред СРС писмени доказателства сочат, че пред съдебните
органи на Кралство Нидерландия не са били ангажирани доказателства за насилническо
поведение от страна на бащата, което да поставя в риск В.. Тези доказателства са съобразени
при постановяване на атакувания в настоящото производство съдебен акт.
Въз основа на доклад изх. № 251/09.07.2019 г. на Фондация „Психологическа
подкрепа“, приет в първоинстанционното производство и представляващо допустимо
доказателствено средство съобразно чл.13, ал.2, т.2 ЗЗДН, при предоставяне на социални
услуги на детето (диагностични сесии) е установено, че В. е явно травмирана, има
разстроено поведение и на моменти е хиперактивна. Изведено е, че при обследване на
детето може да се говори за блудствени действия. Последното представлява изразено
становище в доклад от предоставена социална услуга при обследване на фаза сигнализиране
и след непродължителна работа с детето /л.107 от делото на СРС/ и не е обвързващо за съда.
Самият извод е основан единствено на допускане за възможните причини за поведението на
В. и далеч не представлява твърдяното във въззивната жалба безспорно доказателство (стр.1,
абз.последен), че детето е било подложена на насилие от страна на бащата.
От представената с молба от въззиваемия при първоинстанционното разглеждане на
делото кореспонденция с органите по закрила на детето в Кралство Хооландия, Централна
Нидерландия, в частност доклад на организация „Заедно в безопасност“ се установява, че
С.В.А. е насочена с направление през 2016 г. към поликлиника за лечение на
посттравматично стресово разстройство във връзка с травматично изживяване от
преждевременното раждане на дъщеря , от което е успешно лекувана. В периода от
12.09.2018 г. до заминаването си за Република България същата не е споменавала при
ползване на социални услуги, че е загрижена за евентуална злоупотреба с детето от страна
на баща му. Не се установява Съвет за закрила на детето към Министерство на сигурността
и правосъдието на Кралство Нидерландия да е констатирал признаци на сексуално
посегателство срещу детето.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба за несъобразяване на
първоинстанционния акт с Решение № 3808/26.06.2020 г. по гр.д. № 12463/2019 г. по описа
на СГС, ГО, V брачен състав, с което е отхвърлена молба по чл. 7, б. „f“ във вр. с чл. 8 от
Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца на
въззиваемия чрез Министерство на правосъдието за връщане на В. в Кралство Нидерландия.
Съдът, сезиран с молба за защита от домашно насилие, няма задължение да се съобрази с
разрешение на друг съд за наличие на предпоставки за връщане на отведеното дете в
4
страната по местоживеенето му. Независимо от това следва, противно на твърденията във
въззивната жалба, СГС е основал решението си на извода, че са налице обстоятелства по
чл.13 от Конвенцията, доколкото връщане на детето в страната по обичайно
местопребиваване без неговата майка би представлявало сериозна опасност за него и би го
поставило под заплаха от психическо и/или емоционално увреждане, свързано с промяна на
обкръжаващата го среда, раздялата с майката и прекъсване на психотерапевтичната
подкрепа, а не от твърдяното от въззивника констатирано от този съд сексуално насилие
върху детето и опасността то да се повтори.
По повод доводите във въззивната жалба е нужно да се отбележи, че от мотивите на
горецитираното решение на СГС се установява, че изслушаната в това производство
експертиза не влиза в противоречие с приетото от първоинстанционния съд и от двете
изслушани от него експертизи. В производството за връщане на детето в страната по
обичайно местоживеене клиничният и детски психолог е приел, че отношението на детето
към бащата е положително, негативните изказвания на В. са израз на объркване и неяснота,
която тя изпитва от отсъствието на бащата, а не отрицателно отношение към него. Приел е,
че при детето са налице тежки, тревожни и нетипични поведенчески и емоционално прояви,
причините за които следва да бъдат изяснени. Последното далеч не съответства на извода
във въззивната жалба за противоречие между експертизите в двете производства. Отделен е
въпросът, че поначало заключението на експертиза по друго дело не може и не следва да
бъде съобразявано от първоинстанционния съд.
Основателно първоинстанционният съд не е взел предвид образуването на досъдебно
производство по сигнал на С.В.А. за извършени блудствени действия с В., доколкото
последното не установява наличието на извършено сексуално посегателство от страна на
въззиваемия. Последното не оборва презумпцията за невиновност (чл.31, ал.3 КРБ), а и
гражданският съд е длъжен да се съобрази със силата единствено на влязлата в сила присъда
на наказателен съд (чл.300 ГПК). Единствено за пълнота следва да се изтъкне, че по делото
липсват твърдения и ангажирани доказателства въззиваемия да е бил привлечен в
процесуалното качество на обвиняем за извършен насилнически акт по отношение на своето
дете.
Представените пред въззивния съд доклади за оценка на постигнатите резултати от
работата с В., изготвени от Център за социална рехабилитация и интеграция „Таралежи“ към
Сдружение „Дете и пространство“ и социален доклад не внасят промяна в горните изводи.
Несъмнено на посегателство над деца се дължи остър и навременен отговор, но
единствено при констатиране на данни, че детето е било жертва на насилие, каквито в
настоящото не се установяват.
Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила. С влизането му в сила заповедта за незабавна
защита по чл.18, ал.1 ЗЗДН престава да действа (арг. от чл. 19 от ЗЗДН).
Въззивникът не дължи на СГС държавна такса за разглеждане на въззивната жалба,
тъй като не е навършила пълнолетие (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
5
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20205002/29.10.2021 г. по гр. дело № 1153/2019 г. по
описа на Софийския районен съд, ГО, 92-ри състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6