№ 11960
гр. София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110125943 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Ц. М. Б. срещу „Сити Кеш“ установителни искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 3
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за
потребителски заем № 802314 от 25.01.2023 г., евентуално на клаузата на чл. 11, ал. 1 от
договора, предвиждаща заплащането на неустойка при неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение, кумулативно обективно съединен с осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 91,66 лева,
представляваща недължимо платена сума под формата на неустойка по договора въз основа
на нищожната договорна клауза (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК с
протоколно определение от 09.12.2024 г.), ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.05.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемополучател и ответника „Сити
Кеш“ ООД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски заем №
802314 към искане № 5033375 за предоставяне в полза на Ц. Б. на паричен заем в размер на
сумата от 300 лева със задължение за връщането му чрез 11 седмични погасителни вноски в
размер от по 37 лева и с краен срок за погасяване 12.04.2023 г. Твърди също, че съгласно
клаузата на чл. 5.1 от договора за заемополучателя е възникнало задължение в срок до 3 дни
да представи на заемодателя обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчителство от физическо лице, което да отговоря едновременно на следните изисквания:
да получава възнаграждение в размер на 4/7 минимални работни заплати (в зависимост от
броя на поръчителите); същите да не са кредитополучатели или поръчители по договори,
сключени със заемодателя; да няма задължения с рейтинг, различен от „редовен“ в ЦКР,
включително по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или
друг документ за размера на получаваните трудови доходи. Посочва се, че при неизпълнение
1
на това задължение и на основание клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора Ц. Б. дължи
заплащането на неустойка в размер на сумата от 91,66 лева. Поддържа се, че в случая
същата била начислена от ответника и събрана, като част от общо погасената от ищеца сума
по договора за заем. Ищецът оспорва действителността на договора за заем, както и на
клаузата на чл. 11. Намира, че вземането за неустойка отговаря на всички законови
изисквания, установени в § 1, т. 1 ЗПК, за да бъде включено като елемент при формиране на
приложимия към договора ГПР. Изтъква се, че неустойката представлява разход, пряко
свързан с договора, известен на кредитора и подлежащ на плащане от потребителя, включен
като задължение още към момента на подписване на договора. В случая това вземане само
формално е посочено като обезщетение за неизпълнение, за да не бъде включено в ГПР.
Посочва, че по този начин се цели заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максималния размер на разходите по кредита. Б. оспорва неустойката и като протИ.речаща
на добрите нрави, тъй като последната излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция, нарушавайки основните принципи на справедлИ.ст и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Конкретно се посочва, че
процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заемната сума, като
размерът й е близо 36 % от размера на предоставения заем, при липсата на яснота какви
вреди обезщетява, доколкото кредиторът е оценил кредитоспособността на потребителя и е
одобрил отпускането на кредита. Ищецът твърди, че с процесното неустоечно вземане се
нарушава и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че в случай на допусната
забава потребителят дължи единствено лихва върху неплатената в срок сума, за времето на
забавата. Процесната договорна клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
а с това и нищожна на основание чл. 146 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на задължението си да заплати необосновано висока неустойка, а и не е
индивидуално уговорена. С исковата молба ищецът оспорва действителността на целия
договор за потребителски заем, поради нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за коректно посочване на ГПР и общата сума, подлежаща на връщане, предвид посочването
на ГПР, който не отразява точно разходите по кредита, а с това и лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на задължението си. С тези съображения ищецът Ц. Б.
отправя искане за прогласяване нищожността на договора за потребителски заем от
25.01.2023 г., евентуално на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането
на неустойка при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение,
както и за заплащане на сумата от 91,66 лева – недължимо платена сума под формата на
неустойка по договора въз основа на нищожната договорна клауза. Намира за дължима и
претендира законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба –
08.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира присъждане на
разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Сити Кеш“
ООД, чрез пълномощника си адв. М., оспорва предявените искови претенции като
неоснователни с довод, че процесният договор за заем е действителен такъв, предвид
валидното уговаряне на основните му параметри – главница и лихви в изискуемата от закона
форма. Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД недействителността на отделна договорна
клауза – в случая на неустоечната такава, не обуславя недействителност на целия договор,
тъй като същият може да се прилага и без нея, доколкото същата не е част от съществените
параметри на договора. Оспорват се твърденията на ищеца относно допуснато нарушение
при посочване на ГПР по договора, както и твърдяното заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа се, че уговорената между страните неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение на главното вземане, е дължима след сключване на
2
договора при неизпълнение на това задължение, поради което не може да бъде взета предвид
при определяне на ГПР. Функцията на тази неустойка е да обезщети страната по сключения
договор, поради което същата не представлява разход по кредита, релевантен при
определяне на ГПР. С отговора на исковата молба ответното дружество излага, че в случая
при самото сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитора. Посочва се, че при отправяне на искането за
отпускане на кредита е направена проверка относно кредитоспособността на потребителя.
Наред с това липсата на такава не обуславя нищожността на клаузата за неустойка. Излага
се, че при сключване на договора Ц. Б. не е предоставил обезпечение, въпреки изискването
за това и въпреки дадения допълнителен срок. Твърди се, че поведението на ищеца,
изразяващо се в погасяване на задълженията по договора предсрочно – 15 дни след
сключването му, както и сключването на последващ договор два месеца по-късно за същия
кредитен продукт, при идентични условия, свидетелстват, че същият не е имал намерение да
предоставя дължимото договорно обезпечение. Изтъква се, че не е налице хипотеза на чл.
143 ЗЗП, доколкото клаузите на договора за индивидуално уговорени с потребителя, ясно и
точно описани. Тази яснота е била налице и преди сключване на договора, предвид
предоставения на ищеца СЕФ. Ответникът оспорва да дължи претендираната сума, предмет
на осъдителната претенция, предвид действителността на договора и на конкретно
оспорената договорна клауза. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на исковете и за
присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД, и по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5
ЗЗП:
Съгласно посочените разпоредби недействителни са договорите/договорни клаузи,
които протИ.речат на закона или го заобикалят, както и тези, които накърняват добрите
нрави, като изрично законодателят определя като недействителна, като неравноправна, тази
клауза в договор, сключен с потребител, която задължава последния при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – арг. чл.
146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП.
Следователно, основателността на предявените установителни по характера си искови
претенции е обусловена от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно
доказване, на следните обстоятелства: сключването между него и ответното дружество на
процесния договор за потребителски кредит № 802314/25.01.2023 г. и неговото конкретно
съдържание – права и задължения на страните, в частност уговарянето в полза на ответника
на процесното неустоечно вземане; че договорът и процесната договорна клауза са
недействителни на посочените основания.
В тежест на ответника е да установи действителността на процесния договор и на
оспорената договорна клауза – съответствието им със законовите разпоредби и с добрите
нрави.
С оглед съвпадащите твърдения на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК, с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 15.10.2024 г. и обявен
за окончателен такъв, предвид липсата на проведено оспорване от страните, като безспорни
и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между ищеца Ц. Б., в
качеството му на кредитополучател и ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството му на
3
кредитор, е сключен договор за потребителски кредит № 802314/25.01.2023 г., както и, че в
клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия е предвидено задължение за ищеца за заплащане на
неустойка в случай на непредставяне на обезпечение по чл. 5 от договора.
Последните факти се установяват и от представените и приети като писмени
доказателства по делото заверени препис от договор за потребителски кредит № 802314 от
25.01.2023 г. към искане № 5033375 и погасителен план – приложение № 1 към договора,
данните от които сочат за сключването на договора между „Сити Кеш“ ООД, в качеството му
на кредитор и Ц. М. Б., в качеството му на кредитополучател, за предоставяне на паричен
кредит в размер на сумата от 300 лева. В клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора ищецът е
удостоверил, подписвайки същия, че реално - в брой е получил заемната сума. Срещу това
Ц. Б. е поел насрещното задължение да ползва кредита и да го върне съгласно условията на
договора – чрез 11 седмични погасителни вноски, една от които в размер на 2,34 лева, а
останалите 10 в размер от по 31,30 лева, при уговорени фиксиран годишен лихвен процент
от 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,87 %, с дата на първо плащане 01.02.2023
г. и дата на последно такова 12.04.2023 г. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора
размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК съгласно
формулата по Приложение № 1 към ЗПК и включва единствено договорената между
страните възнаградителна лихва. В представения погасителен план е отразено, че
погасителната вноска от 2,34 лева включва само главница, а останалите вноски от по 31,30
лева съответната част от главницата и от договорната лихва, последната в общ размер от
15,34 лева, при което общата сума, подлежаща на връщане от заемателя възлиза на 315,34
лева. Изяснява се, че е предвиден и възможен втори размер на погасителната вноска – от по
37 лева в случай, че в последната се включи и вземане за неустойка в общ размер от 91,66
лева, при което общата дължима сума по договора възлиза на 407 лева.
Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 с подписване на договора страните декларират
сключването му на основание отправено на 25.01.2023 г. искане за кредит от
кредитополучателя до кредитора с № 5033375 (представено и прието по делото в заверено
копие, неподписано от кредитоискателя), чийто параметри и условия са описани в
предоставената на кредитополучателя преддоговорна информация под формата на
Стандартен европейски формуляр, чието получаване преди сключване на договора е
декларирано от кредитополучателя с последния.
Страните не спорят, а и от клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора следва, че същите са
постигнали съгласие за обезпечаването му чрез поне едно от следните обезпечения: 1).
безусловна банкова гаранция, издадена от търговска банка, лицензирана в БНБ, за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца от падежа на последната редовна
вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора, включваща главница и лихва; 2). поръчителство на едно или
две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. при един
поръчител – осигурителният доход следва да бъде в размер на не по-малко от 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; т. 2.2. при двама поръчители – размерът на
осигурителния доход на всеки от тях следва да бъде не по-малко от 4 пъти размера на
минималната работна заплата; 2.3. да не е/са поръчител/и по други договори за кредит,
сключен/и с кредитора; 2.4. да не е/са кредитополучатели по договори за кредит, сключен/и
с кредитора, по които е налице неизпълнение,; 2.5. да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания доход. Изяснява се, че посоченото обезпечение следва да бъде предоставено
4
от кредитополучателя в срок до 3 дни от сключване на договора – арг. чл. 5, ал. 2. Съгласно
клаузата на чл. 11 от договора с подписването му кредитополучателят декларира знанието и
уведомяването си относно дължимостта в полза на кредитора на неустойка в размер на
сумата от 91,66 лева при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение.
Предвидено е, че същата ще бъде заплатена разсрочено – съобразно посочения начин в
приложение № 1 към договора. В клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора е установена
дължимостта от кредитополучателя на обезщетение за забава в размер на законната лихва от
деня на забавата до датата на погасяване на задължението – при забава на която и да е
погасителна вноска.
Между страните не се спори, че преди сключване на договора, на кредитоискателя и
потребител Ц. М. Б. е предоставен стандартен европейски формуляр (представен и приет по
делото в заверено копие, неподписано от потребителя) и съдържащ следната информация:
данни за кредитора, описание на основните характеристики на кредита – вид (потребителски
кредит); общ размер на кредита (максималният размер или общата сума, предоставена по
договора) – 300 лева; условия за усвояване; срок на договора – 11 седмици; размер, брой,
падеж и периодичност на вноските; общата дължима сума – 315,34 лева, от която 300 лева
главница и 15,34 лева лихва; вида на изискваното обезпечение; разходите по кредита –
лихвен процент от 40,95 %; ГПР – 49,87 %. Уточнено е, че ГПР включва общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен % от общия размер на
предоставения кредит. Посочени са свързаните с договора разходи – разходи при просрочени
плащания, неустойка за непредоставено в срок обезпечение; правото на отказ от сключения
договор и възможността за предсрочното му погасяване.
Страните не спорят, а и от клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора следва, че кредитираната
сума от 300 лева е предоставена на и получена от кредитополучателя в брой. Ето защо,
съдът приема, че последната реално е усвоена от ищеца, с което е завършен фактическият
състав, очертан в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД и между страните е възникнало заемно
(кредитно) договорно правоотношение.
Изясни се, че ищецът оспорва действителността на процесния договор с твърдения за
протИ.речието му със закона, заобикаляне на закона и протИ.речие с добрите нрави,
евентуално на клаузата на чл. 11, ал. 1, предвиждаща заплащането на неустойка за
непредоставяне в срок на договорно обезпечение на кредита, с твърдения за нищожността й
поради протИ.речие със закона и с добрите нрави, респ. като неравноправна.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва исковите, намирайки договора и
оспорената клауза за валидни и отговарящи на нормативните изисквания.
За изясняване на обстоятелствата относно конкретно начислените от ответното
дружество като задължения суми по процесния договор и определяне размера на ГПР по
него при използване на различни компоненти, по делото е изслушано и прието заключението
на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза. В последната, въз основа на
материалите по делото и допълнително представени от ответното дружество за нуждите на
експертизата справки за извършени погашения по кредита – по дата, размер и текущия им
статус, дневен кредитен план по кредита – разпределителна таблица за получените
плащания по пера на вземането, е констатирано, че съгласно представения договор за
потребителски кредит заемната сума от 300 лева е предоставена от кредитора на
кредитополучателя, като кредитът е следвало да бъде издължен чрез 11 седмични вноски с
краен срок 12.04.2023 г. Посочено е, че съгласно представените данни от ответната страна,
съвпадащи с представените платежни документи от ищеца (ПКО), по процесния договор са
налице две плащания, съответно на 25.01.2023 г. на сума в размер от 37 лева и на 08.02.2023
5
г. на сума в размер на 370 лева или в общ размер от 407 лева, с което процесният договор за
кредит е погасен предсрочно на 08.02.2023 г., и закрит от ответното дружество. Изяснено е,
че с постъпилите суми по кредита са погасени следните вземания: падежирали и начислени
неустойки по погасителен план за 91,66 лева в пълен размер, падежирали и начислени
договорни лихви за 15,34 лева за погасителните вноски по плана в пълен размер и
предсрочно погасена главница в пълен размер от 300 лева. Експертизата, въз основа на
проведено изчисление, достига до извод, че при включени в изчислението главница от 300
лева и лихва от 15,34 лева по процесния договор, при 11 на брой седмични вноски в
размерите съгласно посоченото в погасителния план, изчисленият размер на ГПР по
договора възлиза на 49,87 % годишно, както е посочено в клаузата на чл. 3, т. 5 от процесния
договор. Посочва също, че при включване в изчислението му и на неустойката по чл. 11, ал.
1 от процесния договор в размер от 91,66 лева, при съобразяване на същия брой, вид и
размер на погасителни вноски, ГПР възлиза на 1501,37 % годишно. Експертизата достига до
извод и, че дължимата възнаградителна лихва за периода от 6.01.2023 г. (датата следваща
датата на отпускане на кредита) до 08.02.2023 г. (датата на пълното му погасяване) възлиза
на 4,34 лева. Съдът кредитира заключението, преценявайки го по реда на чл. 202 ГПК, като
компетентно и обосновано изготвено, от съответен специалист, отговорило на поставените
задачи и останало неоспорено от страните.
Както вече беше изяснено, процесният договор за кредит е сключен на 25.01.2023 г.
като потребителски такъв и е със страна, в качеството на кредитополучател, физическо лице
– ищеца Ц. Б.. Предвид това и доколкото няма данни и не се твърди същият да е действал в
рамките на своя професионална или търговска дейност и с оглед нейния предмет, съдът
намира, че в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в Закона за защита на потребителите (обн. в ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В разпоредбата на чл. 19, ал.
1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като конкретна сума) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
6
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че, за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Наред с това, в ГПР следва да бъдат включени всички разходи по кредита съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК.
В настоящия случай, в клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от процесния договор за
потребителски кредит ГПР е посочен като процент – 49,87 %, като съгласно ал. 2 този
размер включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.
Същевременно приетата по делото съдебносчетоводна експертиза достига до извод, че ГПР
възлиза именно на посочения в договора процент, при вземане предвид в изчисленията на
главницата и договорната лихва от 15,34 лева.
По делото обаче се установи, че съгласно клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора
кредитополучателят и потребител дължи заплащането и на неустойка при неизпълнение на
задължението си по чл. 5, ал. 1 от договора да предостави в полза на кредитора и в срок до 3
дни от сключване на договора на обезпечение чрез физическо лице – поръчител/и или
банкова гаранция, които да отговорят на изрично посочените условия в клаузата. Установи
се, че съгласно договорните клаузи неустоечното вземане е определено като конкретен
размер при сключване на договора – 91,66 лева, като е предвидено разсроченото му
заплащане съгласно приложение № 1 към договора. В погасителния план към същия се
съдържат данни и за размера на погасителната вноска по кредита при включена в същата
неустойка, а именно 37 лева, при което общата дължима сума по договора възлиза на 407
лева. Съгласно изводите на вещото лице в съдебносчетоводната експертиза в случая по
кредита са начислени като дължими и реално заплатени от кредитополучателя, както
договорната лихва от 15,34 лева, така и неустойката за непредставено обезпечение в размер
от 91,66 лева.
Съдът, вземайки предвид характера на неустоечното вземане по чл. 11, ал. 1 от
договора и условията, при които същото е дължимо, достига до извод, че последната
подлежи на включване в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а
оттук и като величина при определяне на годишния процент на разходите. В посочената
дефинитивна разпоредба е изяснено, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
По делото се установи, че задължението за заплащане на неустойка е предвидено при
самото сключване на договора, като предпоставката за възникването му е непредоставяне от
страна на кредитополучателя на обезпечение – поръчител физическо лице/две физически
лица или банкова гаранция, които да отговарят на кумулативно предвидените предпоставки
в клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора. При съобразяване на тези изисквания, на срока, в който
кредитополучателят следва да предостави това обезпечение, както и посочването на
конкретния размер на начислената неустойка, съдът достига до извод, че в настоящата
хипотеза последната има характера на сигурен разход за потребителя и следва да бъде
7
включена изначално при формирането на ГПР.
В тази връзка следва да се отбележи, че въведените кумулативни изисквания откъм
поръчителя/поръчителите и банковата гаранция, както и определеният срок за осигуряване
на обезпечението са от естество да създадат значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на задължението. Същевременно, предвид начина на начисляване на
неустойката по договора – като част от общо дължимите суми със същия падеж на
погасяване, както главницата и договорната лихва, съдът намира, че по същество се касае за
вземане с характер на допълнително възнаграждение за кредитора, наред с
възнаградителната лихва, подлежащо на включване в посочения ГПР, което в случая няма
данни да е сторено.
Изясни се, че съгласно изводите на съдебносчетоводната експертиза, при включване на
договорната лихва и неустойката при непредставяне на обезпечение като компоненти при
изчисление на ГПР по договора, то размерът на последния възлиза на 1501,37 % годишно, с
което надвишава установения максимален такъв съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК и равняващ се на
петкратния размер на законната лихва забава.
Предвид изложеното, съдът достига до извода, че процесният договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва посочен действителният размер на разходите по кредита, респ. на чл 19, ал. 4 ЗПК
поради надвишаване на максимално допустимия размер на ГПР по договора за кредит.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Последицата, свързана с неспазване на това изискване е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 на закона
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и с оглед чл. 23 ЗПК -
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ето защо, процесният договор за потребителски кредит № 802314 от 25.01.2023 г. се
явява недействителен – поради допуснато протИ.речие с императивните законови
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя уважаване на исковата
претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на това основание, без съдът да изследва по същество
въведените от ищеца доводи за недействителността му, свързани с накърняване на добрите
нрави.
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, то не е настъпило вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1, и предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение - поради протИ.речието й със закона, добрите нрави и
евентуално като неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Съгласно посочената разпоредба този, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне.
Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
8
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво правоотношение
между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения,
дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленум на
ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Посочената законова хипотеза, регламентираща един от съставите на неоснователно
обогатяване, е налице когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, а също така и в случаите, при които ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът установи, че това основание е
нищожно, като и в двете хипотези даденото е без правно основание.
С оглед изложеното, възникването в полза на ищеца на процесното вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, осъществяването
на твърдяното имуществено разместване чрез реалното заплащане, съответно получаване от
ответното дружество на претендираната сума, при установяване на което в тежест на
ответната страна е да докаже наличието на основание за получаване и последващо
задържане на сумите.
Достигнатият извод за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит поради несъблюдаване на изискванията откъм съдържанието му, установени
императивно в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и
правната последица от това, установена в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, обуславя
отговорността на ищеца Ц. М. Б., в качеството му на кредитополучател и потребител, за
заплащане на насрещната страна единствено на предоставената му заемна сума в общ
размер от 300 лева.
Следователно, заплатената от него сума под формата на неустойка за непредставено
обезпечение по чл. 11, ал. 1 от договора, в размер от 91,66 лева, като част от общо
заплатената сума по процесния договор за потребителски кредит, се явява дадена при
липсата на основание за това, поради което „Сити Кеш“ ООД дължи връщането й на
кредитополучателя.
Конкретният размер на вземането следва от заключението на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза, което достига до извод, че общата платена сума от ищеца
по процесния договор възлиза на 407 лева, като с част от нея са погасени падежирали и
начислени неустойки по погасителен план за 91,66 лева – в пълен размер.
Предвид изложеното, съдът достига до извод, че ответникът дължи на ищеца Ц. Б.
връщане на платените от него суми, отнесени за погасяване на неустойката, начислена въз
основа на клауза от процесния договор за кредит, приет за недействителен такъв, в
посочения от вещото лице размер – 91,66 лева.
Следователно, предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява
доказан по основание и размер и следва да бъде уважен изцяло.
Върху вземането, като законна последица, е дължима и следва да бъде присъдена и
поисканата от ищеца законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 08.05.2024 г. до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – основателност на предявените искове, право на разноски
има само ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена
сумата от 420 лева – разноски по делото за дъргжавна такса и депозит за
9
съдебносчетоводната експертиза.
С депозирана по делото молба от 05.12.2024 г. ищецът, чрез пълномощника си,
претендира присъждане в полза на ЕАД „Д. М.“ на адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв в полза на
ищеца.
Съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на няколко категории лица, а именно: лица, които имат
право на издръжка, материално затруднени лица, и на роднини, близки или на друг юрист, в
който случай, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-
нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа (Наредбата по чл. 36, ал. 2 от закона), като осъжда другата страна да го заплати.
В настоящия случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие (л.
49) със страни ищеца Ц. М. Б. и ЕАД „Д. М.“, с Булстат ********* за осъществяване на
правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба във
връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на
правно основание или обявяване на отделни клаузи за нищожни. В графа „договорено
възнаграждение“ е посочено, че правната помощ по договора се предоставя на клиента
безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв – на материално затруднено лице.
Поначало представянето на договора за правна защита и съдействие, в който изрично е
вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и
основанието за това – доверителят е материално затруднено лице, е достатъчно, за да се
приеме, че е налице сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, без да е необходимо
изрично доказване, че лицето, на което е предоставена правната защита е материално
затруднено – в т. см. Определение № 337 от 18.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2221/2017 г., II т.
о., ТК, Определение № 27 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2019 г., II г. о., ГК,
Определение № 395 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., ТК.
Същевременно, когато противната страна в производството, която по правилата на чл.
78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, оспори твърденията за
осъществяване на безплатна правна помощ, то същата носи и тежестта да установи, че
предпоставките за предоставянето й не са налице - в този смисъл Определение № 163 от
13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК, Определение № 29 от 14.01.2019 г.
на ВКС по ч. т. д. № 3219/2018 г., II т. о., ТК, Определение № 400 от 15.10.2020 г. на ВКС по
ч. т. д. № 1826/2020 г., II т. о. В Определение № 50050/21.03.2023 г. по т. д. № 2662/2021 г. по
описа на ВКС, II т. о. е прието, че когато по делото са налични доказателства, изрично и
категорично опровергаващи посоченото основание, респ. установяващи, че лицето, на което
е оказана безплатна правна помощ, не е материално затруднено, в задължение на съда е да
вземе предвид тези доказателства.
Преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде
направена с оглед конкретните данни по делото.
В настоящия случай от ответната страна, с депозирана по делото молба от 06.12.2024 г.,
е проведено изрично оспорване относно наличието на предпоставки за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена в полза на ищеца безплатна
адвокатска защита, като в тази връзка ответникът се позовава на данните от представено по
делото искане за предоставяне на кредит. Във връзка с така проведеното оспорване и
уважени доказателствени искания на ответника по делото са постъпили и приети: писмо от
10
дирекция „Общински приходи“ към Столична община, отдел „Общински приходи – Искър“
от 18.12.2024 г., с приложена към същото справка за ищеца относно декларирано недвижимо
имущество, писмо от СДВР, отдел „Пътна полиция“ от 27.12.2024 г., с приложена към
същото справка от централна база на АИС КАТ за моторни превозни средства, регистрирани
на името на ищеца Ц. Б. и писмо от НОИ, дирекция „Информационни системи за
дългосрочни и краткосрочни плащания“ от 30.12.2024 г., с приложена справка за деклариран
осигурителен доход за ищеца, касаеща периода м. 01 – м. 06.2023 г. и справка за
регистрирани трудови договори за ищеца. Данните от тези писмени доказателства сочат, че
за ищеца са налице регистрирани действащи трудови договори, по които същият е страна,
без данни за прекратяването им, за осигурителен доход в размер от 2600 лева, касаещ период
на подаване на данните м.02.2023 г. – м. 07.2023 г., както и за декларирано недвижимо
имущество – собствено жилище. Наред с това, съдът съобрази отразените данни от ищеца в
приетото по делото искане за сключване на договор за кредит № 5033375 от 25.01.2023 г.,
което е останало неоспорено по делото от ищеца като съдържание и като изготвяне, и в
което е посочено, че същият живее в собствено жилище, с брой членове на домакинството –
2, че работи по безсрочен трудов договор, с посочен приход от заплата 2600 лева.
Предвид изложеното, съдът, вземайки предвид данните от тези писмени материали, с
оглед и липсата на дата на сключване на представения договор за правна защита и
съдействие към която да бъде извършена преценката, намира, че в случая не се установява
материална затрудненост на ищеца съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 ЗАдв условие за заплащане от насрещната страна на предоставена безплатна
адвокатска помощ е наличието на соченото основание по чл. 38, ал. 1 ЗАдв за оказването й,
каквото в случая не се установи. С оглед на това, не е налице хипотезата на чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2 ЗАдв и ответникът не дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за
осъществената правна помощ на ищеца в настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД по
предявения от Ц. М. Б., с ЕГН: ********** и адрес: /адрес/ срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, договор за потребителски
кредит № 802314 от 25.01.2023 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на Ц. М. Б., с ЕГН: ********** и адрес:
/адрес/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 91,66 лева, представляваща
недължимо платена сума – въз основа на недействителния договор потребителски кредит
под формата на неустойка по договора, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.05.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на Ц. М. Б., с ЕГН: ********** и адрес:
/адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 420 лева, представляваща сторени
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12