РЕШЕНИЕ
№ 15951
гр. София, 04.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110109205 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба от „Креди Йес” ООД
срещу Р. Н. Г. след развило се заповедно производство по ч. гр. дело № 33306/2021 г.
по описа на СРС.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание по: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 535 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 2082,43 лева главница по договор за
потребителски паричен заем № 171589/28.09.2019 г. за периода от 28.11.2019 г. до
28.07.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.05.2021 г. до
окончателното погасяване, за обезпечаването на която сума е издаден запис на заповед
от 28.05.2019 г.; 2/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. с чл. 535 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 292,49 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., за обезпечаването на
която сума е издаден запис на заповед от 28.05.2019 г. и 3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.
535 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1177,84 лева, представляваща неустойка по чл.
8 от договора за заем за периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 13.05.2021 г. до окончателното погасяване, за обезпечаването на
която сума е издаден запис на заповед от 28.05.2019 г.
Ищецът „Креди Йес” ООД e подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение срещу Р. Н. Г. за следните суми: главница в размер на 3 552,76
BGN /три хиляди петстотин петдесет и два лева и 76 стотинки/, представляваща част от
задължение по запис на заповед от 28.05.2019г., предявен за плащане на 29.05.2019 г.,
ведно със законна лихва от 13.05.2021г. до изплащане на вземането, държавна такса в
размер на 71,06 BGN /седемдесет и един лева и 06 стотинки/, адвокатско
възнаграждение в размер на 478,00 BGN /четиристотин седемдесет и осем лева/.
След указание до заявителя, последният е предявил установителен иск за
1
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът „Креди Йес” ООД твърди да е поемател по запис на заповед, издаден от
ответника Р. Н. Г. на 28.05.2019 г. Твърди се, че ценната книга е издадена като
обезпечение на сключен между страните договор за паричен заем № 171589/28.05.2019
г. Договорът бил сключен при общи условия. По силата на договора на ответницата
била предоставена в заем сумата от 3000 лева, бил уговорен ГПР в размер на 47,995 %
и месечен лихвен процент от 3,340 %. Било уговорено погасяването да се извърши с 14
месечни вноски, първата от които на 28.06.2019 г. и дата на последно плащане –
28.07.2020 г. Размерът на погасителната вноска бил уговорен на 271,59 лева, а общата
сума за плащане – 3802,21 лева. Заемната сума била получена от ответницата, като
съгласно чл. 4 от договора, подписването му имал силата на разписка. В чл. 6 от
договора бил уговорен начинът на обезпечаване на дължимите суми, като в случая бил
издаден процесния запис на заповед от 28.05.2019 г. Твърди се още, че съгласно чл. 8
от договора за заем, ако представеното обезпечение не отговаряло на условията,
посочени в чл. 10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем (както било в
конкретния случай), то заемателят дължи на заемодателя и неустойка в размер на
1895,79 лева, която се изплащала разсрочено. Страните се договорили тази неустойка
да бъде заплатена от заемателя в негово улеснение разсрочено, като общата сума от
1895,79 лева бъде разпределена по равно към погасителните вноски по договор за заем
(1895.79 : 14 = 13 вноски от по 135.41 лв. и последна 14 вноска в размер на 135.46 лв.).
Към първоначално договорената погасителна вноска от 271.59 лв. била добавена и
сумата от 135.41 лв., представляваща частично плащане на гореописаното задължение
за неустойка, в резултат на което общо дължимата погасителна вноска възлизала на
сумата от 407.00 лв. В тази връзка страните подписали и погасителен план към договор
за заем № 171589 от 28.05.2019г., съгласно който дължимата от Р. Г. погасителна
вноска е в размер на 407.00 лева. В погасителния план бил описан и точен падеж на
всяка от месечните вноски. Така общият размер на задължението на Р. Г. по
горецитирания договор за заем е възлизало на сумата от общо 5698.00 лева. Твърди се,
че по приложения погасителен план заемателката е направила изцяло заплащане на пет
погасителни вноски и шеста частично в размер на 110.24 лв., след което не е
извършвано погасяване на задължението.
Моли съда да установи съществуването на вземането така, както е заявено в
заповедното производство, ведно със законната лихва върху, считано от подаването на
заявлението до погасяването, като се има предвид допълнително изложеното в
исковата молба относно каузата, въз основа на която е издадена ценната книга.
Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва изцяло предявения иск. Счита, че
процесният договор за паричен заем е сключен при наличие на неравноправни клаузи,
поради което е нищожен и не поражда задължения за страните. Сочи, че договорните
клаузи не са индивидуално уговорени, като потребителят не е имал възможност да
влияе на тяхното съдържание. Счита, че липсва ясно разписана методика как е
формиран процентът на ГПР. Счита, че уговореният размер на договорна лихва е
прекомерен и противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва. Счита, че уговорената в договора неустойка също е нищожна и не
поражда валидно правоотношение между страните.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 10.05.2023 г.,
приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание от 29.06.2023 г. без
възражения от страните, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните
2
са отделени фактите: че между „Креди Йес“ ООД и Р. Н. Г. е възникнало облигационно
отношение по процесния договор за паричен заем, както и че запис на заповед от
28.05.2018 г. е издаден като обезпечение на задълженията по договора.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Отделените като безспорни между страните факти се установяват и от събраните
по делото доказателства. От приетия по делото договор за паричен заем №
171589/28.05.2019 г. към искане № 95665 се установява, че ответницата Р. Н. Г., в
качеството й на заемател, получила от ищцовото дружество „Креди Йес“ ООД, в
качеството му на заемодател, сумата от 3000 лева заемна сума. Заемателят се
задължила да върне паричната сума на 14 месечни вноски от по 271,59 лева. В
договора е уговорен годишен процент на разходите 47,995 %, годишен лихвен процент
39,96 %, лихвен процент на месец 3,330% и общо задължение по кредита 3802,21 лева.
От приложения към договора погасителен план се установява, че към месечната вноска
е добавена сумата от още 135,41 лева, представляваща неустойка по чл. 8 от договора,
като общо дължимата вноска се равнява на 407 лева. Съгласно приложения към
договора погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на 28.07.2020
г.
В договора за кредит е отбелязано /чл. 4, ал. 2/, че е подписан при Общи условия,
които са част от договора, с които заемателят се е запознал и съгласил безусловно.
Отбелязано е, че заемателят е получил екземпляр от същите /чл. 13/. Представени са
Общи условия на „Креди Йес“ ООД към процесния договор за паричен заем,
подписани на всяка страница от кредитора и ответника. Приет по делото е и
Стандартен европейски формуляр, подписан от ответницата.
С подписването на договора ответницата е удостоверила получаването на
заемната сума /чл. 4, ал. 1/, като този факт не се оспорва от нея.
От приложения към ч. гр. дело № 695/21 г. по описа на РС Петрич запис на
заповед се установява, че на 28.05.2019 г. ответницата, в качеството й на издател и
платец по ценната книга, безусловно и неотменяемо се е задължила да заплати на
„Креди Йес“ ООД сумата от 5698 лева. Записът на заповед е бил предявен за плащане
на на Р. Г. на 29.05.2019 г.
Други писмени доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски
– страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на
ответника, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем
(кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представения по делото договор е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
3
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
На следващо място следва да се посочи, че ищецът установи наличието на
каузално правоотношение, въз основа на което е издаден процесният запис на заповед.
Същият е издаден в деня на сключването на договора за паричен заем, като в чл. 6, ал.
4 от договора е предвидено договорът да бъде обезпечен с ценна книга, издадена в
полза на заемодателя.
Преди да се даде отговор за дължимостта на претендираните суми за главница,
договорна лихва и неустойка, следва да се обсъдят направените от ответника
възражения за неравноправност на клаузите от процесния договор, за което съдът
следи и служебно. Доколкото възраженията на ответника се отнасят пряко до въпроса
налице ли е неравноправност в клаузите за заплащане на неустойка и възнаградителна
лихва, съдът намира, че най-напред следва да бъдат разгледани исковете на ищеца,
касаещи заплащането на посочените суми:
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 535 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД :
Предявен е иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от 1177,84 лева, представляваща неустойка по чл. 8 от договора за
заем за периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 13.05.2021 г. до окончателното погасяване, за обезпечаването на която сума е
издаден запис на заповед от 28.05.2019 г.
В чл. 8 от договора е предвидено, че неустойката се дължи, ако в тридневен срок
от сключването на договора заемателят не представи договореното в чл. 6 обезпечение
или ако същото не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ. Чл.
6 предвижда сумата по договора да бъде обезпечена с две обезпечения – гарант/и
отговарящ/и на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ и едно от останалите посочени
обезпечения в разпоредбата. Видно от данни по делото е избрано четвъртото от тях –
ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В случая потребителят е санкциониран
за непредставяне на другото предвидено обезпечение – гарант, отговарящ на условията
по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ОУ. Посочената разпоредба предвижда, че следва да се осигури
поръчителство на едно иди две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4
пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогаесии договори
за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции е класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстваш документ за размера на
получавания от тях доход и др.
Съдът намира, че уговорената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 1895,79
лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение
на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна
лихва. Процесната клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договора въвежда възникването
на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение
(задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо
4
такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С оглед на това следва да се
посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от това неизпълнение. Предоставянето й от заемателя в
процесния случай създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите
нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който
кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3
вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на
договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и
съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Следва да се посочи освен това, че за заемателя е обективно невъзможно в
предвидения тридневен срок да се снабди с посочената информация за всекиго от
поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата
информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което
заемателят следва да ангажира всеки един от поръчителите да се снабди лично с тази
информация, което допълнително препятства възможността да се изпълни
договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора. Не на
последно място, видно от експертното заключение и приетия погасителен план, още
със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща
заедно с всяка погасителна вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е
предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в
договора, поради което е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
5
непредоставяне на обезпечение.
Поради изложеното, предявеният иск за установяване дължимост на договорна
неустойка следва да се отхвърли като неоснователен.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. с чл. 535 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
Предявен е иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от 292,49 лева, представляваща договорна лихва за периода от
28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., за обезпечаването на която сума е издаден запис на
заповед от 28.05.2019 г.
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията
на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно: че между страните е възникнало облигационно отношение по
договор за заем, по силата на което за заемателя е възникнало задължението за
връщане на възнаградителна лихва в претендирания размер.
Установи се по делото, че заемателят се е задължил да върне заемната сума и да
плати възнаграждение на заемателя под форманата на месечна лихва в размер на 3,33
% от заемната сума /чл. 3 от договора/, като ГЛП се равнява на 39,96 %.
Заплащането на възнаградителна лихва не представлява обезщетение за виновно
неизпълнение на парично задължение, т.е. няма санкционна функция, а по своята
същност е цена за ползвания финансов ресурс („граждански плод”), докато
наказателната лихва по своето естество представлява санкция за забавеното
изпълнение на задължението на кредитополучателя.
В случая е видно от съдържанието на договора, че между страните е била
договорена възнаградителна лихва, чието уговаряне е допустимо от закона.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит
(приета с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г.), годишният процент на разходите по
договор за потребителски кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Същевременно нито законов нормативен акт (закона за задълженията и договорите,
закона за потребителския кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет на
основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, е предвиден максимален размер, до който може да бъде
уговаряна възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това, същият
се явява ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Тъй като по дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова,
което е установено и постановено със закон, в случай, че уговореният в договор за
потребителски кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и
годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както
повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите
нрави, независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от
трикратния размер на законната лихва. Ето защо следва да се приеме, че релативният
критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала на уговорки,
предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния размер на
законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за коректив до приемането
на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато законът не съдържаше никаква
разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на процесния договор, обаче,
нормативният текст на чл. 19 ал. 4 ЗПК вече е бил налице и именно той, а не съдебната
практика, която вече не може да бъде считана за актуална, е определял крайния предел,
до който размерът на възнаградителната лихва като част от ГПР, е допустим от
6
гледище на закона и морала. Този краен размер в случая не е прекрачен. За да
възприеме като законов критерий максималният размер на ГПР, законодателят е отчел,
че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи (като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други
разноски) и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба от икономически по-силната страна
спрямо по-слабата, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се
зачете като непротиворечащо на добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага
изводът, че договореният ГПР в случая от 47,995 % не надвишава 50 % на годишна
база и поради това се явява договорен в рамките на допустимата от закона и морала
граница. В този смисъл е напр. Решение от 28.06.2022 г. по възз. гр. дело № 1970/2021
г. по описа на СГС.
Установи се от приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна
експертиза, че с платената сума от 1523,18 лева в периода от 27.09.2022 г. до
30.01.2023 г. заемателят е погасил дължимата възнаградителна лихва от 292,49 лева.
Вещото лице е посочило, че за осчетоводената от заемодателя платена сума след
образуване на делото е посочено единствено „съдебно плащане“, като е дало два
варианта как следва да се отнесат тези съдебни плащания към задължението по
договора. И в двата варианта е посочено, че с тези плащания се погасява
възнаградителната лихва. Страните не са възразили срещу изготвеното заключение,
респ. заемодателят не е представил други доказателства, от които да се установява, че с
така посочените съдебни плащания са погасени други суми. Ето защо, плащането на
възнаградителната лихва следва да бъде съобразено от съда на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК
и искът бъде отхвърлен поради погасяване на задължението.
По установителния иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535
ТЗ вр с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
Предявен е иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от 2082,43 лева главница по договор за потребителски паричен заем
№ 171589/28.09.2019 г. за периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 13.05.2021 г. до окончателното погасяване, за обезпечаването на
която сума е издаден запис на заповед от 28.05.2019 г.
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи
наличието на въведената кауза /възникнало между страните облигационно отношение
по договор за паричен заем от 28.05.2019 г./ и връзката й с издадения запис на заповед;
че между „Креди Йес“ ООД и ответника е възникнало облигационно отношение по
договор за заем, по силата на което за заемателя е възникнало задължението за
връщане на заетата сума в претендирания размер.
Установи се по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем, обезпечен с процесния запис на заповед.
Не се спори освен това, че размерът на заемната сума е 3000 лева, а падежът за
изпълнение на последната вноска е настъпил на 28.07.2020 г. /преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/.
По делото е прието заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, от което се установява, че в периода до подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /до 13.05.2021 г./ за погасяване на
7
сумите по заема при кредитора е постъпила сума в общ размер от 2191,15 лева, с която
са погасени суми по пера, както следва: 917,57 лева – главница; 509,72 лева –
възнаградителна лихва; 717,95 лева – неустойка; 5,91 лева наказателна лихва и 40 лева
застраховка. Отразено е в експертното заключение, че в периода от 27.09.2022 г. до
30.01.2023 г. са платена сума по договора от още 1523,18 лева, за която кредиторът е
представлява съдебно плащане. Вещото лице е представило два варианта по
отношение на това как е отнесено погасяването на сумата, представляваща „съдебно
плащане“. И в двата варианта на първо място е отчетено, че кредиторът е погасил
549,06 лева разноски /това е размерът на разноските направени в заповедното
производство/. И в двата варианта със сумата от 1523,18 лева е посочено, че е
заплатена и възнаградителната лихва от 292,49 лева. С остатъка от 681,63 лева е
посочено от вещото лице, че в първия вариант е погасена част от главницата, а във
втория вариант – част от дължимата неустойка. Тъй като съдът достигна до извод за
недействителност на предвидената в договора неустойка, то би било
незаконосъобразно кредиторът да отчита извършеното плащане като такова, с което се
погасява неустоечно задължение. Същевременно, съдът в исковото производство се
произнася по задължението на страните за заплащане на съдебните разноски,
включително и за заповедното производство. Ето защо, отчитането на платена сума за
съдебни разноски, преди дължимостта им да е установена със съдебното решение,
също е неправилно.
Налага се извод, че с платената сума от 1523,18 лева в периода от 27.09.2022 г.
до 30.01.2023 г. заемателят е погасил дължимата възнаградителна лихва от 292,49 лева,
както и главница в размер на 1230,69 лева.
Съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК, при плащания по договори, съдържащи клаузи,
които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита. От разясненията, дадени в т. 47 от
Решение от 30.06.2022 г. по дело C‑170/21 на Съда на ЕС се налага извод, че що се
отнася до принципа на равностойност, то е обърнато внимание, че съгласно
действащото национално законодателство, посочено в преюдициалното запитване, а
именно член 19, ал. 6 ЗПК предвижда служебно прихващане в случаите, когато дадена
клауза е нищожна по силата на член 19, ал. 5 ЗПК, що се отнася до плащанията,
извършени по силата на клауза, надвишаваща определения в член 19, ал. 4 ЗПК праг на
годишния процент на разходите по кредита. По арг. от разясненията, дадени и по
поставения четвърти въпрос в Определение от 17.01.2023 г. по дело C‑379/21 на Съда
на ЕС, се налага извод, че когато от материалите по делото може да се направи извод за
наличието на плащания, извършени по силата на неравноправна клауза, както и какъв е
техният размер, съдът може служебно да извърши прихващане между тези плащания и
остатъка от дължимо вземане, дължимо по договора за кредит. Извършеното в
настоящия случай плащане на неустойка в установения от вещото лице по ССчЕ
размер до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за която
съдът достигна до извод, че е неравноправна клауза в договора, е в размер на 717,95
лева. Така заплатената сума съобразно горното правило следва да се отнесе за
погасяване на изискуемата главница. Поради неравноправния характер на клаузата за
неустойка, кредиторът не е следвало да осчетоводява плащанията като погасяване на
същата.
Общо дължимата главница към момента на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е в размер на 2082,43 лева /в този смисъл
заключението по ССчЕ/. Съдът посочи по-горе, че платената сума от 717,95 лева
кредиторът неправилно е осчетоводил като такава за погасяване на неустойка, като
същата следва да се отнесе като такава за погасяване на дължимата главница. Така към
момента на депозиране на заявлението дължимата главница е в размер на сумата от
8
1364,48 лева /разликата от 2082,43 лв. и 717,95 лв./. В периода от 27.09.2022 г. до
30.01.2023 г. ответницата е заплатила сумата от още 1523,18 лева, като съдът посочи
по-горе, че с нея е погасена дължимата възнаградителна лихва от 292,49 лева, както и
главница в размер на 1230,69 лева. Налага се извод, че остатъчната като непогасена
главница е в размер на сумата от 133,79 лева /разликата от 1364,48 лв. и 1230,69 лв./.
Ответницата, носеща тежестта на доказване, не представи доказателства за
погасяване на посочената сума, поради което предявеният иск за главница следва да
бъде уважен до посочения размер от 133,79 лева, като бъде отхвърлен за горницата до
пълния предявен размер като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква и за двете
страни.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
488,42 лева, включваща заплатена държавна такса, адвокатско възнаграждение и
възнаграждение за вещо лице, пропорционално на уважената част от предявените
искове. За изчисляване размера на дължимите разноски съдът взема предвид сбора от
сумата, за която достигна извод за дължимост на главница, както и частта от сумата,
платена от ответницата след завеждане на делото /1523,18 лева/.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възникват и за ответницата,
като в полза на последната следва да бъде присъдена сумата от 426,89 лева,
пропорционално на отхвърлената част от исковете.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство
дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство
съобразно изхода от спора. В заповедното производство заявителят претендира
разноски в общ размер от 549,06 лева, като в полза на последния следва да се присъди
сумата от 256,08 лева, пропорционално на уважената част от предявените искове, като
в тежест на ответницата е и отговорността за разноски, пропорционално на частта от
сумата, платена след завеждане на делото /1523,18 лева/.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ вр с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че Р. Н. Г., ЕГН
********** дължи на „Креди Йес” ООД, ЕИК ********* сумата от 133,79 лева,
представляваща главница по договор за потребителски паричен заем №
171589/28.09.2019 г. за периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 13.05.2021 г. до окончателното погасяване, за обезпечаването на
която сума е издаден запис на заповед от 28.05.2019 г. и за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 02.07.2021 г. по ч. гр.
дело № 33306/2021 г. по описа на СРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния
предявен размер от 2082,43 лева като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Креди Йес” ООД, ЕИК ********* срещу Р. Н. Г.,
ЕГН ********** искове по:
- чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. с чл. 535 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240,
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че Р. Н. Г., ЕГН ********** дължи
на „Креди Йес” ООД, ЕИК ********* сумата от 292,49 лева, представляваща
9
договорна лихва по договор за потребителски паричен заем № 171589/28.09.2019 г. за
периода от 28.11.2019 г. до 28.07.2020 г., за обезпечаването на която сума е издаден
запис на заповед от 28.05.2019 г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК от 02.07.2021 г. по ч. гр. дело № 33306/2021 г. по
описа на СРС;
- чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 535 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че Р. Н. Г., ЕГН ********** дължи на „Креди Йес” ООД, ЕИК *********
сумата от 1177,84 лева, представляваща неустойка по чл. 8 от договор за
потребителски паричен заем № 171589/28.09.2019 г. за периода от 28.11.2019 г. до
28.07.2020 г., за обезпечаването на която сума е издаден запис на заповед от 28.05.2019
г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК от 02.07.2021 г. по ч. гр. дело № 33306/2021 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Р. Н. Г., ЕГН ********** да заплати на
„Креди Йес” ООД, ЕИК ********* сумата от 488,42 лева разноски в исковото
производство и сумата от 256,08 лева разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК „Креди Йес” ООД, ЕИК ********* да
заплати на Р. Н. Г., ЕГН ********** сумата от 426,89 лева разноски в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10