Р Е
Ш Е Н
И Е
№ .………. / 26.11.2020
г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и първи октомври през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА
ГЮРОВА
секретар Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер 10786 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 85518 от 05.04.2019 г., постановено по гр.д.
№ 28662/2017 г. на
СРС, 118 състав,
е осъдeна П.НА
Р.Б.да заплати на А.А.Д. на основание чл. 26 ЗОДОВ, вр. чл. 6 § 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, сумата 4500
лева - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 12 814,81 лева - обезщетение
за имуществени вреди - разходи за ремонт и възстановяване на лек автомобил
„Ауди А6“, с рег.№ ********, вследствие провеждането на ДП № 820/2011г. по
описа на 04 РУ - СДВР, пр.пр.№ 17705/2011г. по описа на СРП извън разумния
срок, заедно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на
исковата молба - 05.05.2017г. до окончателното изплащане, както и да заплати на
основание чл.10, ал.З ЗОДОВ разноски в производството в размер на 340 лева.
Решението
е обжалвано от ответника П.НА Р.Б.(ПРБ), като в срока по чл.259 от ГПК са
подадени две въззивни жалби- една от изрично упълномощен от главния прокурор
юрисконсулт към ПРБ, и втора- от прокурор при СРП.Оплакванията по тях се
отнасят до процесуални нарушения от първоинстанционния съд относно дадената
едва с решението правна квалификация на иска като такъв по чл.2б от ЗОДОВ, за
разлика от дадената такава с доклада по чл.146 от ПК- по чл.49 от ЗЗД, с което
правото на защита на ПРБ било нарушено и делото не било разгледано по
специалния процесуален ред с участие на прокурор от съответната териториална
прокуратура съгласно т.5 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, до недостатъчно
мотиви относно отговорността на ПРБ в случая за сочените от ищеца неимуществени
и имуществени вреди, оплакване за необоснованост при преценка на събраните по
делото доказателства на изводите на първоинстанционния съд, че е налице
неоснователно забавяне на наказателното производството по смисъла на чл.6, ал.1
от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) предвид и спиране на наказателното производство и
задължението на органите на МВР, а не на ПРБ, да открие извършителя, оплакване
за извода за наличие на противоправност в отказите на ПРБ да върне
иззетия като веществено доказателство автомобил предвид приобщаването му към
доказателства в по-късен момент от образуване на досъдебното производство и
потвърждаване на отказите за връщането
му от горестоящ прокурор и от съд / до последния такъв отказ/ . Оспорва се и
събраните по делото доказателства да установяват претърпени от ищеца неимуществени
и имуществени вреди, евентуално за
нарушаване на принципа на справедливост на обезщетението по чл.52 от ЗЗД при
несъобразяване на всички доказани и недоказани по делото относими факти относно
ниската степен на увреждане, за липсата на доказателства за състоянието на
автомобила при предаването му на МВР и при приобщаването му към доказателствата
по наказателното производство, за липсата на основание за отговорност на ПРБ за
начина на съхранение на автомобила, доколкото същият се е съхранявал от МВР и
на паркинг на МВР. Моли да се отмени
решението и иска да се отхвърли като неоснователен, евентуално да се намали
размера на обезщетението. Претендират се разноски за защита от юрисконсулт.
Въззиваемата
страна – ищец А.А.Д. оспорва въззивната
жалба на ответника ПРБ - и двете отделно подадени такива, с и жалби жалбата с два
писмени отговора в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, с възраженията, че не е налице сочената от
жалбоподателя неправилност и необоснованост на решението, че искът е правилно
квалифициран по чл.2б от ЗОДОВ с решението съобразно изложените от ищеца
фактически твърдения и взетото отношение по същите такива и от ответната страна
с отговора на исковата молба, че правилно не е съобразен периода на спиране на
досъдебното производство при определяне на общата продължителност на същото в
контекстна на чл. 6 § 1 от КЗПЧОС и липсата на фактическа и правна сложност на
разследването за престъпление по чл.345а, ал.1 от НК, че правилно е съобразена
ролята на прокурора по ръководство и надзор на дейността на разследващите
органи съгласно чл.196 от НПК и противоправността на отказите на прокурора
автомобилът да й бъде върнат, че е доказано претърпените от нея негативни
емоции и неудобства по подаване на множество молби и жалби по повод исканията й
за връщане на автомобила и необосновани откази по тях, и такива от липсата на
автомобила, че са събрани достатъчно доказателства установяващи изправността на
автомобила към момента на предаването му на полицейски орган- за периодичен
технически преглед, за застраховка, и такива за лошото му състояние при
получаването обратно от ищцата след 5 години и средствата нужни за привеждането
му в движение според приетата в производството по обезпечаване на
доказателствата експертиза, които имуществени вреди също са в причинна връзка с
продължителността на воденото досъдебно производство. Моли решението да се
потвърди изцяло.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има
съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с
исковата молба претенция. В мотивите на обжалвания съдебен акт са
изложени фактически и правни изводи, формирани въз основа на преценка на
събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, които ясни
и последователни, както и са съответни на постановения диспозитив. Според
трайната съдебна практика в решения на ВКС по правилното приложение на
процесуалния закон, дори и в мотивите на съдебния акт да не са обсъдени всички
подробно изложени доводи и възражения на страните, съответно и всички събрани
по делото доказателства, такава непълнота не води до нищожност на решението, а
до неговата необоснованост. Налице са в случая достатъчно мотиви, от които да
се проследи как е формирана решаващата воля на първоинстанционния съд по неоснователност
на иска. Недостатъците на мотивите поради тяхната непълнота, въззивният съд, в
съответствие със съдебната практика, намира, че не води и до неговата
недопустимост или нищожност. Съгласието или не съгласието на страната с
изложените мотиви също не е равнозначно на липса на мотиви. Решението би било
нищожно само при пълна неразбираемост на мотивите, каквато несъмнено в случая
не е налице (ср. решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г., г. к.,
І г. о. на ВКС).
Не се установява недопустимост на решението поради дадена едва с него
правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.2б от ЗОДОВ, а не по
чл.49 от ЗЗД, както е прието с доклада на съда по чл.146 от ГПК. Неправилно
посочената първоначално правна квалификация на предявения иск като такъв по
чл.49 от ЗЗД е поправена с обжалваното решение, но това не означава, че е
разгледан непредявен иск, нито че правото на защита на ответника в процеса е
нарушено. Първоинстанционният съд се е произнесъл по спорното материално право,
очертано в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като ответникът
с отговора на исковата молба е взел изрично
отношение към фактите, включени във фактическия състав на чл.2б от ЗОДОВ. Следва да се има предвид, че нормата на чл.2б от ЗОДОВ включва
елементите от правото на обезщетение по общата норма на чл.49 от ЗЗД, но
при специалната предпоставка нарушението
да е относимо към нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото в случая ПРБ е единствен
ответник по иска, осъщественото в процеса пред СРС процесуално представителство
в откритото съдебно заседание от упълномощен от главния прокурор юрисконсулт
при ПРБ, не е ненадлежно такова според
т.15 от ТР № 3/2005 г. по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, и не е налице
нарушение на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото участието на прокурор в случая не
е било задължително. Упражнено е в настоящия процес и правото на
представителство от прокурор при съответната териториална прокуратура, съгласно
т.5 от същото ТР 3/2005 г. на на ОСГК на
ВКС.
Предявеният
от А.Д. иск за обезщетение за претърпени от нея неимуществени и имуществени
вреди от продължителното задържане на собствения й автомобил в досъдебно производство,
като същата има положението на лицето, от което по наказателното дело е иззет
предмет като веществено доказателствено средство, и от необоснованата продължителност на същото досъдебно
производство, е с правна квалификация именно по чл.2б от ЗОДОВ, която се
извежда от изложените от ищцата твърдения с исковата молба ( в този смисъл Решение №
210 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3053/2014 г., III г. о. ). Независимо то
факта, че автомобилът е иззет не лично от нея, а от трето лице, това трето лице
не е заявило собствени права върху автомобила, и само ищцата А.Д. е заявявала
многократно в хода на досъдебното производство искане по чл. 111, ал. 2 от НПК,
и само за нея са събрани доказателства, че се легитимира като собственик
съгласно договор и регистрационен талон за същото МПС.
При
произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищцата твърди, че е собственик на лек автомобил, марка
„Ауди А6“, с рег.№ ********, рама № WAUZZZ4BZXN067614, двигател № ARJ000724.
Твърди, че на 24.02.2011 г. автомобилът, заедно с контактния ключ и
свидетелството за регистрация, е предаден с протокол за доброволно предаване и
задържан от органите на МВР, във връзка със сигнал за интервенция върху номера
на рамата на автомобила. Твърди, че от този момент нататък, в продължение на
повече от пет години, била лишена от ползването му, поради неправомерни и
необосновани действия и бездействия на ответника. На 07.04.2011 г. било
образувано досъдебно производство по пр.пр. № 17705/2011 г. по описа на
Софийска районна прокуратура, ДП № 820/2011 г. по описа на 4 РПУ при СДВР срещу
неизвестен извършител за интервенция върху номера на рамата. На 09.06.2011 г.
срокът на разследване е бил продължен с четири месеца, считано от 08.06.2011 г.
След изтичане и на този срок, на 20.09.2011 г. с постановление на Софийска
районна прокуратура, досъдебното производство е спряно. След спиране на
производството незабавно подала молба за връщане на лекия автомобил, на
основание чл.111 ал.2 от НПК. С Постановление от 16.12.2011г., наблюдаващият
прокурор оставил без разглеждане молбата й, поради това, че автомобилът няма
качеството на „веществено доказателство“. Обжалвала отказа пред СГП, като с
постановление от № 253/2012г. жалбата й е оставена без разглеждане. Обжалвала и
това постановление на СГП, но същото било потвърдено с Постановление №
956/24.04.2012 г. на САП. С последното обаче прокурорът констатирал, че
автомобилът не е бил приобщен с валиден акт като веществено доказателство,
поради което се задържа неправомерно. Прокурорските постановления обжалвала и
пред съд, като в определение от 22.03.2012 г. по н.ч.д.5521/2012 г. по описа на
СРС, НО-5 състав, съдът е констатирал, че МПС не е приобщено като веществено
доказателство и се задържа неправомерно, но потвърдил постановлението, с което
се оставя без разглеждане молбата за връщане на автомобила. Отправила и
нотариална покана от 05.04.2012 г. до СДВР за връщане на автомобила, връчена на
09.04.2012 г., но такова не последвало. Впоследствие, досъдебното производство
било възобновено, като с протокол за оглед от 20.09.2012г., автомобилът бил
приобщен като веществено доказателство по делото. След това, с постановление от
12.10.2012г., производството отново било спряно поради неоткриване на извършителят.
След тази дата не са извършвани никакви процесуално-следствени действия. На
21.12.2015г. отново подала молба за връщане., като с постановление от
28.12.2015г. СРП отново постановил отказ. Той бил обжалван, като с определение
от 19.03.2016г. по нчд № 4517/2016г. на СРС, 110 състав, отказът на
прокуратурата бил отменен и било постановено връщане на автомобила. Реално
автомобилът бил върнат на ищцата в края на месец април 2016г. на паркинга на
жандармерията в кв. Горубляне. Поддържа, че задържането на автомобила е неправомерно
за периода преди приобщаването му като веществено доказателство, а и след това,
тъй като за дълъг период от време не са извършвани никакви следствени действия
с него или изобщо по досъдебното производство. Самото производство е продължило
необосновано дълго време, а и все още не е приключено, като поддържа, че е
нарушено правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС и ответникът следва да бъде осъден да я обезщети за
претърпените вреди. Твърди още, че към момента на задържането на автомобила той
е бил в отлично техническо състояние, но поради принудителния престой на открит
паркинг в продължение на повече от пет години, при връщането му били
констатирани много повреди: лаковото покритие - повредено на места, гумите и
всички гумени съединения - напукани, а на места - пробити и изядени от гризачи,
вратите били „залепнали“ за рамките и не се отваряли, автомобилът бил „легнал“
на тревата, тъй като амортисьорите се били повредили, а акумулаторът, който
поддържа автомобила в нормална стойка, бил напълно увреден. Увредени били също
задната чистачка /перо и рамо/, мигачите на предните калници, тегличът
/комплект/ частично липсвал, частично бил счупен. Маслата във всички системи,
спирачната течност, антифризът, акумулаторът, били станали също напълно негодни
за употреба. Автомобилът не е бил в състояние да се движи на собствен ход и бил
превозен с автовоз и закаран в сервиз, където при оглед се установили още
повреди - изцяло повредени били въздушните възглавници - предна лява и предна
дясна, спирачните маркучи - предни и задни, заден ляв амортисьор, маншони каре
- външни и вътрешни, копче за фаровете, помпа високо налягане, задна чистачка
/комплект/, мигачи предни калници, капачки за джанти, ДПФ филтър, теглич комплект,
сирена аларма и памет модул на седалката на водача, който модул е свързан с
цялата електронна система и ел. инсталация на автомобила и без него автомобилът
не може да работи. Стойността на разходите необходими за възстановяване на
автомобила от преди задържането му оценява на 12 814.81 лева, за която сума
предявява иск за имуществени вреди. Твърди, че от необосновано дълго
продължилото производство и незаконното задържане на автомобила преживяла
неимуществени вреди, изразяващи се отрицателни емоции - огорчение, неизвестност
дали автомобилът ще бъде върнат, в какво състояние ще бъде, ако това се случи,
уронване на авторитета й, непрекъснато и без резултатно подаване на молби и
справки в различните звена на прокуратурата, протакане. За обезщетяване на неимуществените
вреди, претендира обезщетение в размер на 4500 лева. Претендира и законната
лихва върху сумите от датата на депозиране на исковата молба - 05.05.2017г. до
окончателното изплащане.
Ответникът ПРБ оспорва да са налице основания за ангажиране
отговорността на ответника. Възразява, че прокуратурата се е произнасяла
своевременно по исканията на ищцата, а наказателното производство не е забавено
неоснователно - извършени са своевременно и без забавяне необходимите
следствени действия, след което производството е спряно, поради неразкриване на
автора на престъпното деяние, че за времето от образуване на производството, до
приобщаване на автомобила като веществено доказателство ПРБ не е легитимирана
да отговаря, като за този период, вредите са
резултат от дейност на служители на МВР, които са задържали вещта
незаконосъобразно. Оспорва да е нарушено правото на ищцата по чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС. Оспорва размера на претендираните имуществени и неимуществени вреди,
прави и възражение за съпричиняване, тъй като ищцата поради бездействие за
дълъг период от време не се е възползвала от процесуалната възможност да
обжалва пред съд отказа на прокурора от 12.10.2012г. за връщане на вещта.
Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на събраните и неоспорени приетите по
делото писмени доказателства и свидетелски показания, относно наличие на
предпоставките за ангажиране отговорността на ПРБ за вреди по смисъла на чл.2б
от ЗОДОВ поради надхвърляне на предвидените в чл. 234 НПК срокове по дело за
престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК, което не разкрива фактическа или правна
сложност, а прокурорът не е направил необходимото в правомощията си по чл. 196 НПК да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите следствени
действия като периодите на спиране на досъдебното производство не се отразяват
върху общата продължителност на същото, че съдът в настоящия процес може сам да
преценява наличието на противоправност в действията/бездействията на прокурора
по приобщаване на автомобила като веществено доказателство и отказът да бъде
върнат на ищцата, че е доказано претърпяване
от ищцата на неимуществени вреди
от това и продължителност от 5 год на досъдебното производство поради действия
и бездействия на прокурор и определено справедливо обезщетение за тях от
4500лв., също и имуществени
вреди-последните равни на средствата, необходими за привеждане на автомобила в
движение, без намаляване с коефициент за овехтяване.
Изложените от първоинстанционния съд с решението
фактически и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща изцяло
към мотивите на първоинстанционното решение в обжалваните части, които приема
като свои мотиви. Във въззивното производство не са ангажирани нови
доказателства, поради което не се налага промяна във фактическите и правни
изводи, направени от първоинстанционния съд в обжалваното решението.
В допълнение и по повод оплакванията с въззивните жалби
на ответника ПРБ, възивният съд намира следното:
По претенцията за неимуществени вреди:
Правото на ищеца на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ във
връзка с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС произтича от факта, че е отнет (иззет) негов
собствен автомобил, който се задържа по висящо досъдебно производство като веществено
доказателство, като фактическото отнемане на установеното владение от трето
лице – Юлиян Филипов, е без значение за това право на собственика, доколкото
това трето лице се счита държател на веща по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС,
тъй като държи вещта за собственика й, и това трето лице не е заявило
самостоятелно собственически права върху вещта. Не се установява в досъдебното
производство да е възникнал спор за право по смисъла на чл. 113 от НПК между
ищцата и друго лице.
Срокът за извършване на разследването по чл. 234 от НПК е двумесечен, а при фактическа или
правна сложност административният ръководител на прокуратурата може да го
продължи с не повече от 4 месеца, а в изключителни случаи и с повече - от
административния ръководител на по-горестоящата прокуратура/от оправомощен от
него прокурор. От фактическа страна е видно, че от доброволното предаване на
автомобила на 24.02.2011 г. , което е станало обаче по повод извършване на
проверка от полицейските органи по сигнал за кражба, до връщането му на
собственика А.Д. на 21.04.2016 г. /по данни от съдебното заседание по делото по
чл.162 от ГПК № 18231/2016 г. на СРС/, са изминали повече от 5 години, респ. от
образуване на досъдебното производство на 07.04.2011 г. до връщане на автомобила
на А.Д. са изминали 5 г. и 2 седмици, и съответно от първото искане на А.Д. до
прокурора за връщане на автомобила на 06.12.2011г. до връщането му, са изминали
малко над 4 г. и 5 месеца.
Досъдебното производство няма данни да е приключило
нито към подаване на настоящата искова молба, нито към приключване на устните
прения и пред въззивния съд. Съдът намира, че в случая спирането на наказателното производство на основание чл. 244, ал.
1, т. 2 НПК на 28.09.2015 г. не се отразява върху преценката за общата
продължителност на същото по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Макар да не текат
срокове по време на спирането на производството, висящността на делото е
продължила, като иззетото веществено доказателство не е върнато на правоимащото
лице – собственика, до 21.04.2016 г.,
което е над разумните срокове. Задължение на прокурора по чл.196 от НПК е разследващите
органи да осигурят провеждането на досъдебното производство съобразно принципа,
регламентиран в чл. 22, ал. 2 от НПК, който е основополагащ и гарантиращ
разглеждането и решаването на делата в разумен срок. Ето защо независимо от
спирането, фактическа висящност на досъдебното производство обосновава извод за
нарушено правото на разглеждане му в разумен срок, предвид и факта, че е
образувано за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК, което не разкрива фактическа
или правна сложност, а прокурорът не е направил необходимото, за да обезпечи
своевременно извършване на необходимите следствени действия.
От фактическа страна е установено още, че с автомобила
са били извършени необходимите следствени действия още към 12.10.2012 г. /
според постановление за отказ за връщане от същата дата на прокурор при СРП/ и
неговото връщане от прокурора е нямало да затрудни разкриването на обективната
истина, като освен този отказ, ищцата е получила общо три отказа и в иницирани от
нея преди и след това производства по чл. 111, ал. 2 от НПК, поради което
следва да се приеме, че отказите на прокуратурата са и незаконни, същите пряко засягат
гражданско право на ищцата като собственик да се ползва от лекия си автомобил, независимо от факта, че първите два
са били и потвърдени, вкл. и от съд, по повод жалби от ищцата. Не са били налице и предпоставките на чл. 113
от НПК за отказите за връщане на вещта, доколкото в нито едни момент не се
установи от събраните доказателства друго лице да е заявило собственически
права върху вещта пред прокурора. Изложеното налага извод, че правото на ищеца
на разглеждането и решаването на наказателното производство в разумен срок и
обусловеното то това продължително задържане на иззетия като веществено
доказателство автомобил, е нарушено от действия/бездействия на прокурора във
висящото досъдебно производство.
С оглед на изложеното, доказана е първата от
предвидените кумулативно дадени предпоставки от фактическия състав на иска по
чл. 2б от ЗОДОВ - допуснато от прокурора нарушение на право по чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС.
Установено е и претърпяване то ищцата на неимуществени
вреди от това. Както вече беше посочено, налице е неоправдано дълга
продължителност на досъдебното производство, която е налице и дори от момента на неговото образуване до
връщане на вещта / 5 г. и 2 месеца/, както и от първото искане на собственика
за връщане на вещта до връщането й - 4 г. и 5 месеца. Установи се от събраните
по делото писмени доказателства и гласни такива, че ищцата е подавала множество
молби и жалби до прокурор, горестоящ прокурор, съд, инициирала е и производство
по чл.162 от ГПК за обезпечаване на доказателство, че тези действия са й причинили
безпокойство и физически ангажименти, че същата не е могла да се запознае с
материалите по досъдебното производство, нито е била уведомявана да актовете по
него, извън тези по нейните искания за връщане на вещта, което довело същата до окаяно състояние
според свидетеля К., предвид факта, че самата ищца е юрист/адвокат/. В същия
този период ищцата не се установи да е имала друг автомобил, при което липсата
на процесния също я лишава от възможността да го ползва за собствени
нужди. Подаването на множество молби и
жалби до прокурор и съд само по себе си причинява неудобства, стрес и негативни
преживявания, за установяване наличието на които ищецът не и необходимо да
провежда нарочно доказване по смисъла на чл.154 от ГПК, доколкото проявлението
на които се презумира поради опитните правила и нормалната житейска логика, а в
случая такива са и доказани от показанията на свидетеля К., която не може да
се счита заинтересована, и при липсата на други ангажирани по делото
доказателства, които да ги разколебават или опровергават. Постановленията на
прокурора, съдържащи отказ за връщане на лекия автомобил и определенията на
наказателния съд, които ги потвърждават, нямат действие при решаването на
въпроса за тяхната законосъобразност от гражданския съд, доколкото липсва
правна норма, която да предвижда, че тези актове на органите на наказателното
производство са задължителни за него ( в този смисъл Решение № 210 от
15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3053/2014 г., III г. о.). Ето защо
определеният размер на обезщетение от 4500лв. се явява справедлив, съобразен със
събрантите доказателства по делото и с с чл.52 от ЗЗД и съдебната практика на
съдилищата, вкл. и на СГС, по аналогични случаи, за обезщетяване на претърпените от ищцата гореописани неимуществени
вреди от нарушаване правото на разглеждане на дело в разумен срок- дори и
срокът от 4 г. и 5 месеца в случая е такъв, и свързаното с това неколкократно
отказване от прокурор да й бъде върнат собствения й автомобил, които откази се
явяват и незаконосъобразни в случая.
По претенцията за имуществени вреди:
Неоснователни са оплакванията на ответника ПРБ, че не
е установено състоянието на автомобила при неговото доброволно предаване или
при приобщаването му към доказателствения материал по досъдебното производство.
Доколкото поисканото доказателство от ищеца и допуснато от съда- представяне от
ответника по реда на чл.192 от ГПК на пр.пр.17705/2011 г., не е било събрано
поради бездействие на ответника до приключване на устните прения пред първата
инстанция (преписката
е постъпила в СРС след това), не е поискано приобщаването й към доказателствения
материал пред въззиния съд, то съдът, съгласно чл.161 от ГПК, следва да цени
това процесуално поведение на ответника,
като приеме, че фактът на изправност на автомобила и неговото добро състояние
към 24.02.2011 г. - датата на неговото доброволно предаване, вкл. и към 07.04.2011г. - датата на
образуване на досъдебното производство, кактто и към 20.09.2012 г. - датата на
приобщаването му към доказателствения материал, е доказана. Независимо от това,
по делото са и събрани неоспорени доказателства, от които също се установява
изправността и доброто състояние на автомобила преди 24.02.2011 г., и които са
съставени и удостоверяват такова състояние в момент, сравнително близо до тази
дата, а именно : протокол за периодичен преглед за техническа изправност на ППС
от 06.10.2010 г., застрахователна полица и протокол за оглед от застраховател,
двата от 18.11.2010 г. Установено е още
в производството по чл.162 от ГПК- по обезпечаване на доказателства, инициирано
също от А.Д., в което е участвала и ПРБ като страна, какво е било състоянието
на автомобила към връщането му на собственика в края на м.04.2016 г. , и вредите
по него, поради които същият не е можел да се движи на собствен ход, също и
необходимите средства за неговото възстановяване в добро състояние съгласно
изискванията на ЗДвП, възлизащи на сумата от 12 814,81 лева, без да се прилага
коефициент на овехтяване. Приетата в производството по чл.162 от ГПК съдебно
техническа експертиза, не е била оспорена от насрещната страна в това
производство ПРБ, и настоящият съд следва да
я кредитира. Поради липсата на оплаквания с въззивната жалба относно
приетия от първоинстанционния съд размер за обезщетяването на имуществена вреда
без прилагане на коефициент на овехтяване, въззивният съд следва да приеме, че
така посочената сума от 12 814,81 лева е дължима от ответника ПРБ за
обезщетяване на причинените на собствения на ищцата автомобил вреди поради
продължителното му невръщане на ищцата и продължителността на досъдебното
производство, надхвърлящо разумния срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Не може да се изключи
отговорността на ПРБ за обезщетяване на така причинените имуществени вреди
поради факта, че автомобилът е бил първоначално отнет от орган на МВР, и в
последствие съхраняван на паркинг на МВР, доколкото от момента на образуване на
досъдебното производство с акт на прокурор от 07.04.2011 г. , в задълженията на
последния именно е упражняване на ръководство и надзор върху органите на
досъдебното производство, вкл. и по опазване на веществените доказателства
съгласно чл. 110, ал. 2 НПК, както и да обезпечи извършване на
разследването в разумни срокове и да върне вещта на собственика й, когато това
няма да попречи за разкриване на обективната истина. Вместо това, прокурорът, първо,
не е обезпечил надлежното приобщаване на вече отнетия, макар и доброволно,
автомобил, към доказателствения материал при образуване на досъдебното
производство, а е направил това едва след повече от 1 година, отказвал е
връщането на вещта, поискана с нарочни молби от собственика й, в продължило
общо 4 г. и 5 месеца, без да има данни
за извършвани други, последващи процесуални действия по разследване на
престъплението по чл. 345а, ал. 1 НК след спиране на досъдебното производство, при
което отговорността на прокурора, респ. на възложителя ПРБ, в случая е на
самостоятелно основание за неупражнен надзор върху органите по разследване,
вкл. и на задължението да пазят вещта, както и на основание неспазване
изискването за провеждане на разследването в разумен срок и свързаното с това
необосновано отказване автомобила да бъде върнат на собственика при липсата на
пречка за това по смисъла на чл.113 от НПК.
Налице е вреда за ищцата, защото е безспорно по
делото, че са констатирани увреждания на собствения й автомобил, задържан за
нуждите на разследването като веществено
доказателство (повече от 4 г. и 5 месеца дори), през което време
продължителният му престой на паркинг на едно място, влиянието на атмосферните
условия и неполагане на дължимата грижа към чуждата собственост, са довели до
установените повреди по автомобила, за отстраняване на които ПРБ дължи сумата
от 12 814,81 лева на ищцата като собственик.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции, решението следва да се потвърди изцяло, вкл. и относно произтичащата
от това отговорност за разноските, за които и няма оплаквания от ответника в
производство по чл.248 от ГПК.
По разноските за въззивната инстанция :
Поради отхвърляне на жалбата на ответника, същият няма право на разноски.
Ищцата не е заявила искане за разноски за тази инстанция
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 85518 от 05.04.2019 г., постановено по гр.д. № 28662/2017 г. на
СРС, 118 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Прокуратурата на
Република България за разноски по чл.78, ал.3 от ГПК за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните и при условията на чл.280, ал.2 и /или ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.