Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 13.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4533 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
13.11.2018 год., постановено по гр.дело №12664/2018 год. по описа на СРС, ГО,
76 с-в /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на
последната цифра от номера на първоинстанционното дело, която е посочена като 7/,
изменено в частта за разноските с определение от 11.01.2019 год., е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Х.Г.Г.
искове с правно основание чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 116.07 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от 14.12.2014 год. до м.април 2017 год., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №87426/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 76 с-в – 14.12.2017 год. върху сумата от 1 122.34 лв., до 27.12.2017
год., след това върху сумата от 1 118.17 лв. до 03.01.2018 год., а след
това върху сумата от 1 116.17 лв. до окончателното изплащане и сумата от 220 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 год. до 29.11.2017 год.,
като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и
ответникът Х.Г.Г. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 712.52 лв. /съобразно
уважената част от исковете и направена компенсация/, както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 47.88 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Х.Г.Г.. Жалбоподателят
поддържа, че решението е недопустимо в частта му, в която били признати
вземания на ищеца за стойност на услугата дялово разпределение и обезщетение за
забава върху него. Тази услуга се предоставяла от третото лице-помагач, поради
което именно последното било кредитор на тези вземания. По делото не било
доказано, че ответникът е собственик на процесния имот и че дължи
претендираните суми. Осъществените от ответника плащания не представлявали
признание на тези обстоятелства, тъй като законът изрично предоставял
възможност на трето лице да погаси чужд дълг. Неправилно първоинстанционният
съд бил кредитирал заключенията по съдебно-техническата експертиза и
съдебно-счетоводната експертиза. Част от извършените от ответника плащания не
били осчетоводени от ищеца и не били взети предвид от вещото лице при изготвяне
на съдебно-счетоводната експертиза. В този смисъл счетоводството на ищеца не
било водено редовно. Не било ясно по какъв начин бил определен размера на
вземането за стойността на услугата дялово разпределение. А и видно било от представените
платежни нареждания, че това вземане било изцяло заплатено. Липсвали данни, че
ответникът бил изпаднал в забава – предвид чл. 33, ал 1 от Общите условия на
ищеца. Неправилен бил изводът на СРС, че извършените плащания представлявали
признание на цялото вземане, поради което ответникът бил изпаднал в забава за
незаплатената част от главницата. Ищецът трябвало да докаже конкретното
количество доставена топлинна енергия и годността на средството за търговско
измерване, което в случая не бил сторил. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу определението
на СРС от 11.01.2019 год., постановено по горепосоченото дело, е подадена в
законоустановения срок частна жалба от Х.Г.Г., който поддържа, че
юрисконсултското възнаграждение за исковото производство е прекомерно. Действително
ищецът бил представляван от юрисконсулт и с оглед изхода от делото му се
дължало възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Според чл. 25, ал. 1 НЗПП, за
представителство по дела с определен материален интерес възнаграждението било в
размер от 100 до 300 лв. Посочената разпоредба, както и чл. 26 НЗПП не съдържали
правила, по които се определя възнаграждението. То можело да се увеличи при
провеждане на повече съдебни заседания или ако материалният интерес по делото е
над 10 000 лв. – чл. 25, ал. 2 НЗПП, поради което следвало да се приеме,
че размерът на възнаграждението следва да се определи от съда при съобразяване
на фактическата и правна сложност на делото. В случая делото не се отличавало с
висока фактическа и правна сложност, като същото се било развило в едно съдебно
заседание. В случая намирала приложение нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК в
редакцията й към 24.01.2017 год.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по същата.
По подадената въззивна
жалба:
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни правни норми.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя за частична недопустимост на обжалваното решение,
тъй като въпросът дали ищецът е кредитор на претендираните вземания за
стойността на услугата дялово разпределение и за обезщетение за забава в размер
на законната лихва е свързан с активната му материална легитимация /т.е. е
такъв по съществото на спора/.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответникът е собственик на процесния апартамент №192,
находящ се в гр.София, ж.к.“********. Това обстоятелства се установява от
съвкупната преценка на доказателствата по делото – списък на етажните
собственици, неразделна част от протокол за проведено Общо събрание на етажните
собственици на процесната сграда от 22.11.2000 год. и жалба с вх.№Г-24432 от
17.102.2017 год., които са подписани от ответника, като авторството им не е
било оспорено и надлежно опровергано в процеса /чл. 180 ГПК/. Посочените
документи обективират извънсъдебното признание на ответника, че е титуляр на
права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита клиентска партида
с абонатен №244225, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед
всички обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговаря на истината. Следователно
ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през
исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че делът на ответника отопление, сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба
/през процесния период в имота имало 3 бр. радиатори с монтирани на тях
електронни уреди за дялово разпределение, като била ползвана топлинна енергия
за отопление само в една стая, а отчетите на уредите били извършвани
дистанционно; имало монтиран 1 бр. водомер за топла вода, а лирата в банята
била демонтирана/. Ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи, а общият
топломер в абонатната станция е преминавал през метрологични проверки на всеки
две години /виж приложение № 1 към заключението/. Т.е., доказана е по несъмнен
и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в
определено количество за исковия период – въз основа на извършен реален отчет
на уредите. В този смисъл СГС счита, че при
определяне на дължимите
суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възражението на жалбоподателя, че
дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно.
Ведно е от заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че стойността на топлинната енергия за
периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. възлиза на 1 343.08 лв.
/определена в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ на 1 593.08 лв.,
намалена със заплатените от ответницата преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение суми в общ размер на 250 лв. – през
м.октомври и м.ноември 2017 год./, а стойността на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2015 год. до м.април 2017 год. – на 70.01 лв.
Несъмнено е по
делото също така, че на 14.12.2017 год. ответникът е заплатил на ищеца сумата
от 51.66 лв. /по общата фактура от м.юли 2017 год./, на 27.12.2017 год. – сумата
от 2.13 лв. /стойност на услугата дялово разпределение за 2017 год./, а на 03.01.2018
год. – сума в общ размер от 4.17 лв. /стойност на услугата дялово разпределение
за 2017 год./. Следователно същият дължи стойността на доставената топлинна
енергия и стойността на услугата дялово разпределение за периода от 14.12.2014
год. до м.април 2017 год. в общ размер на 1 116.07 лв. /с оглед счетеното
за основателно своевременно предявеното възражение за погасителна давност на
ответника – чл. 120 ЗЗД/, до който и размер релевираните главни претенции
законосъобразно са били уважени от СРС, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до датата на осъществените в хода на процеса плащания, респ. до
окончателното изплащане.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което
обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция –
изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността
за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 02.01.2001
год. между етажните собственици на процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача.
Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз
основа на въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото – заключенията
по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза,
въззивният съд счита, че услугата дялово разпределение е била реално
осъществена, а нейната стойност за исковия период възлиза на 70.01 лв.
Следващият спорен
във въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответникът е в забава
по отношение на задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия и на стойността на услугата дялово разпределение.
Ищецът претендира
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 год.
до 29.11.2017 год., т.е. твърди, че ответникът е в забава от 16.09.2015 год.
Съгласно действалите към този момент Общи условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача
– чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до
възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато
начислените прогнозни месечни вноски
са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение.
Според чл. 36,
ал. 2 от Общите условия, редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
тази услуга, и се обявява по подходящ начин клиентите.
Следователно и
доколкото страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, то
следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания
случая по делото е установено, че ответникът е в забава по отношение на
задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и на
стойността на услугата дялово разпределение, доколкото за тези обстоятелства са
налице негови признания, обективирани чрез подадената от него жалба до ищеца с
вх.№Г-24432 от 17.10.2017 год., осъществените от него плащания, доколкото в
преводните нареждания като основания за преводите са посочени конкретни данъчни
фактури /издавани през исковия период/, както и в подаденото от него възражение
по чл. 414 ГПК, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд
счита, че отговарят на истината. В този смисъл акцесорната претенция се явява
установена в своето основание за исковия период, а нейният размер от 220 лв. е
определен от СРС при правилно приложение на нормата на чл. 162 ГПК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част.
С оглед изхода от
настоящия спор жалбоподателят няма право на разноски.
По подадената частна
жалба:
С
първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК съразмерната част от направените от ищеца разноски за
държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение в
общ размер на 712.75 лв.
На 12.12.2018
год. ответникът е подал молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските за държавна такса, както и за
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство до минималния размер,
предвиден в чл. 25, ал. 1 НЗПП.
С обжалваното
определение първоинстанционният съд е изменил решението в частта за разноските,
като на практика го е отменил за разликата над 712.52 лв. до размера от 712.75
лв., като е приел, че при дължими държавна такса в размер на 73.92 лв.,
възнаграждения за вещи лица в размер на 550 лв. и юрисконсултско възнаграждение
от 300 лв., ищецът има право съразмерно на 712.52 лв. /т.е. допусната е грешка при
изчисленията от 0.23 лв./, както и че производството се е усложнило с оглед
процесуалното поведение на ответника /предвид релевираните от него многобройни
доводи/.
Настоящият
съдебен състав констатира, че иначе формираната изрична воля на СРС в мотивите
на определението от 11.01.2019 год. за частична неоснователност на искането на
ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК не е намерила съответен израз в диспозитива на
съдебния акт – т.е. налице е очевидна фактическа грешка, като компетентен да я
отстрани по реда на чл. 247 ГПК е първоинстанционният съд. При това положение
следва да се приеме, че настоящото производство в частта му по подадената от
ответника частна жалба следва да се прекрати и да се върне на СРС съд за
провеждането на производство по реда на чл. 247 ГПК.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение /включително и в частта му с характер на
определение, което не прегражда по-нататъшното развитие на делото/ не подлежи
на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.11.2018 год., постановено по гр.дело
№12664/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
ПРЕКРАТЯВА
производството
по в.гр.дело №4533/2019 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, в частта му
по подадената от ответника Х.Г. Г. частна жалба с вх. 5019056 от 05.02.2019 год.
срещу определението от 11.01.2019 год., постановено по гр.дело №12664/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 76 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 76 с-в, за
провеждане на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.
След приключване на производството по чл. 247 ГПК, делото да се върне на
СГС.
Решението /включително
и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/