РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 01.03.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен
състав, в публичното заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА
МИХАЙЛОВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Цветанка
Павлова, като разгледа докладваното от съдията
Михайлова в. гр. дело № 749 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното.
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 148/26.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 224/2017 г. по описа на РС
– гр. Самоков, е признато за установено на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД съществуването на вземания на „О.б.” АД срещу Д.В.Д., М.И.И. и Н.Д. за солидарно заплащане на следните суми: сумата
8374.59 лв., представляваща дължима просрочена главница по договор за банков
кредит № ../………….. г., сключен между „О.б.” АД като кредитор, от една страна, и
от друга – А. Н. Д. като кредитополучател и ответника Д.В.Д. като солидарен съдлъжник, и по анекс № ./…………… г. към този договор,
сключен между ищеца „О.б.” АД и ответниците Д.В.Д., М.И.И. и Н.Д.Д., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 15.04.2016 г. – датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 225/2016 г. на РС
– гр. Самоков – до окончателното й изплащане; сумата
1378.55 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва по кредита за периода от 29.07.2014 г. до 02.06.2015 г., включително;
сумата 768.01 лв., представляваща договорна лихва за забава върху просрочената
главница за периода от 29.08.2014 г. до 14.04.2016 г., включително; сумата 199.18
лв., представляваща неустойка по чл. 4 /5/ т. 2 от договора за банков кредит от
29.07.2008 г., дължима за периода от 13.08.2014 г. до 14.04.2016 г.,
включително, както и сумата 950.41 лв., представляваща общ размер на разноски
за внесена държавна такса, за нотариална такса и за юрисконсултско
възнаграждение по ч. гр. д. № 225/2016 г. по описа на РС – гр. Самоков, за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение по посоченото частно гражданско дело.
С
решението ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноските в исковото производство.
Така постановеното решение
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответниците с доводи за неправилност поради допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Въззивниците М.И.И. и Н.Д.Д. оспорват да са страна
по процесното материално правоотношение, тъй като още
преди да подпишат анекса към договора за кредит се били отказали от
наследството на своя наследодател А. Н. Д. Възражението за това считат да са
навели своевременно, макар не в срока по чл. 131 ГПК, тъй като по същество то
представлявало правен довод. Оспорват вземането, предмет на заповедта, да е
изискуемо, тъй като твърдят, че ищецът не ги е уведомил изрично за това, че е
обявил кредита за предсрочно изискуем. Връчените покани за доброволно
изпълнение не можели да се приравнят на известяване за това, че кредиторът е
обявил задълженията за предсрочно изискуеми. Въззивникът
Д.В.Д. се позовава на нищожност на клаузата на чл. 4 ал. 4 от договора за
кредит с довод да е неравноправна. Поддържа се, че в частта относно
произнасянето по дължимостта на разноските в заповедното
производство решението е недопустимо.
Въззиваемата страна „О.б.”
АД е подала в срок отговор на въззивните жалби, в която поддържа становище за тяхната неоснователност.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество - неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и отчасти допустимо.
Съдът, като съобрази правните доводи на
страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна.
Районният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Установява се, че на 29.07.2008 г. между „О.б.“ АД и А.Н. Д. и Д.В.Д. е сключен договор за банков кредит, предназначен за
текущи нужди и рефинансиране, по силата на
който банката се е задължила да предостави на кредитополучателите А.
Н. Д. и Д.В.Д. паричен кредит в размер на
сумата от 13
000 лв. срещу насрещната парична престация
– заплащане на годишна възнаградителна лихва в размер
на 11,06%, като
уговореният между страните срок за погасяване на задълженията по договора е бил
на 29.07.2018
година. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора при просрочие на погасителна вноска неиздължената изискуема
част от кредита се олихвява със законната лихва до окончателното изплащане на
просрочената сума. В тези случаи съгласно чл. 4, ал. 4 договореният лихвен
процент се увеличава с надбавка в размер на 5 % и така увеличеният договорен
лихвен процент се прилага за периода на просрочието. Възражението
на въззивника за неравноправност на тази клауза е
неоснователно, тъй като в случая не се касае за едностранно увеличение на
лихвения процент от страна на банката при неясни и неопределени в договора
условия, а е налице съгласие между договорящите за
размера на наказателната лихва при просрочие. В чл. 4
/5/ т. 2 от договора страните са уговорили, че дължимите лихви, включително
лихвите за просрочие, се начисляват от банката при
база 360/360 и са дължими от кредитополучателя
ежемесечно в деня на олихвяване на банката, като при неплащането им в този срок
кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер законната лихва върху
просрочената сума. Ответникът Д.В.Д. се е задължил да отговаря като солидарен съдлъжник с кредитополучателя А. Н. Д. за изпълнение на
задълженията по погасяване на кредита, включително лихви, такси, комисионни и
разноски.
Установява
се от удостоверение за наследници изх. № ……../……… г., издадено от община С., че
на 27.10.2013 г. А. Н. Д. е починала и след смъртта си е оставила като наследници
по закон ответниците Д.В.Д. (съпруг), както и децата си М.И.И. и Н.Д.Д..
На
13.06.2014 г. между банката и ответниците Д.В.Д., М.И.И. и Н.Д.Д. е сключен анекс № .
към договора за банков кредит от ………… г., в който страните са приели за
установено в отношенията между тях, че непогасените задължения по договора от
2008 г. са в размер 8756.87 лв., от които 7436.35 лв. - редовна главница; 1055.65
лв. – просрочена главница; 256.91 лв. – просрочени лихви по редовна главница, и
7.96 лв. – просрочени лихви по просрочена главница. Посочено е, че анексът се
сключва между ищеца и ответниците като наследници по
закон на починалия кредитополучател, като ответникът Д. Д. е и солидарен съдлъжник по първоначалния договор за банков кредит. С чл.
1 /1/ от анекса страните са се съгласили, че дългът
по кредита в общ размер 8492.00 лв., представляващ редовна главница в размер
7436.35 лв. и просрочена главница в размер 1055.65 лв., ще се издължава с краен
срок на погасяване 29.07.2020 г. на 74 бр. месечни анюитетни
вноски.
Съгласно
заключението на вещото лице по основната и допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, изслушана в проиводството пред районния съд, общият размер на извършените плащания от ответниците по процесния договор
за банков кредит и анекс към него е 117.41 лв., от които 49.31 лв. са платени с
банково бордеро от 30.06.2014 г., а 68.10 лв. са платени с банково бордеро от 09.07.2014
година. С тези суми е погасена частично само първата вноска съгласно
погасителен план, договорен в анекс № 1/13.06.2014 година. Предсрочната
изискуемост на кредита е обявена на 03.06.2015 година.
С
нотариални покани, връчени редовно на всеки от ответниците,
ищецът е поканил последните да му заплатят сумите, описани в заявлението и
заповедта по чл. 417 ГПК, поради настъпилата предсрочна изисуемост
на всички задължения по договора за кредит и анекса към него.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният
съд приема за неоснователни въззивните
жалби
на ответниците поради следните правни съображения.
Предмет на установителния
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК представлява предявеното чрез
заявлението по чл. 417 ГПК притезание, ведно с
неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви, т.е. съдът е длъжен да се
произнесе съобразно заявения по чл. 417 ГПК размер и вид на предявеното
материално право в заповедното производство, като този иск се счита за предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК – арг.
чл. 422, ал. 1 ГПК.
По своята същност
сключеният между договор за банков кредит
и анекс към него представлява абсолютна
търговска сделка, като той разкрива характеристиките на потребителски договор,
тъй като кредитополучателите са потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП и чл. 5, ал. 2 ЗПК (отм.), но действащ към момента на пораждане на процесното кредитно правоотношение.
Въззивникът Д.В.Д. е поел солидарно задължение по смисъла на чл. 121 ЗЗД, наред с другия солидарен длъжник А. Н. Д., за връщане на сумите по
кредита.
Както бе изяснено, въззивниците М.И.И. и Н.Д.Д. с подписването на анекс № 1 са поели затъжения
солидарно да отговорят с Д.В.Д. по процесното кредитно правоотношение – арг.
чл. 121, ал. 1 ЗЗД, който предписва, че солидарна отговорност между двама и
повече длъжници се поражда освен в изрично предвидените
от закона случаи и когато е уговорена. В този смисъл неоснователен се явява
поддържаният и във въззивната жалба правен довод на
ответника
Д.В.Д., че той е поел като поръчител персонално обезпечение на дълга на кредитополучателя, в който случай – в
отлика от отговорността на солидарните длъжници по
чл. 121 и сл. ЗЗД, се поражда солидарна отговорност, която притежава акцесорен характер. Обстоятелството, че въззивникът Д.В.Д. притежава качеството съдлъжник,
а не поръчител, се установява и от подписания от него договор, в който е уговорено, че той е поел солидарна отговорност
като "солидарен длъжник".
Допълнителен аргумент в
подкрепа правния извод, че въззвиниците
са солидарно отговорни, освен мотивите на районния съд, към които на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща, е и нормативното правило, уредено в разпоредбата на
чл. 304 ТЗ, която предписва, че лицата, които при сключване на търговска сделка
поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници,
ако от сделката не следва друго. Следователно, след като въззивниците са поели такова общо
задължение с кредитополучателя и от договора за кредит и последващия го анекс не следва друго,
то е налице солидарна отговорност по смисъла на чл. 121 ЗЗД. Наистина, по своята
правна същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение, тъй като
кредиторът може да иска от всеки един от длъжниците
осъществяване на една и съща по предмет престация,
като те отговарят с цялото си имущество – арг. чл.
133 ЗЗД. По този начин се обезпечава риска от неплатежоспособността на някой от
тях, респ. кредиторът се гарантира, че интересът му ще бъде охранен.
За да бъде поето солидарно,
акцесорно задължение по договор за поръчителство, то
трябва от съдържанието на постигнатото съгласие между страните категорично да
се изведе волята за поръчителстване. Задължението на поръчителя също се предпоставя от съществуването на главното задължение, но е
винаги акцесорно на главното задължение, за разлика и
от встъпването в чужд дълг, и от солидарната задълженост.
Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг,
респ. солидарният длъжник по чл. 121 ЗЗД, дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и
първоначалният длъжник и солидарно с него.
От предметното съдържание на процесния договор и допълнително съглашение, вкл. и чрез тяхното тълкуване по правилата на чл.
20 ЗЗД, въззивният съд не може да достигне до правния
извод, че ответникът Д.В.Д. е поел задължение като поръчител по изложените по-горе съображения.
Неоснователен се явява и
подържаният пред настоящата съдебна инстанция правен довод, че за обявяването
на процесния кредит за предсрочно изискуем длъжниците не били уведомени, тъй като изпратените им
нотариални покани били по същество покани за доброволно изпълнение. Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (т.
18 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК). Независимо от
обстоятелството, че документът е озаглавен „покана за доброволно изпълнение до
поръчител“, от съдържанието му недвусмислено се обосновава извод за това, че
банката е приела
договор
за банков кредит № ../………. г. и анекс № ./…………. г. за предсрочно изискуем
поради неизпълнението на задълженията на адресатите за заплащане в срок на
месечните вноски, като е посочила конкретните размери на просрочена главница,
просрочена лихва върху редовна главница, наказателна лихва върху просрочена
главница и неустойка върху просрочените лихви до датата на изготвяне на
поканите. Определящ за естеството на документа е не начинът, по който той е
озаглавен, а същността на съдържащото се в него изявление.
Неоснователно
е и възражението на въззвниците М.И.И. и Н.Д.Д., основано на
твърдението, че същите не са страна по материалното правоотношение с ищеца
поради извършен отказ от наследството на А.Н. Д., тъй като същото е било
несвоевременно наведено и затова преклудирано. Във
връзка с изложеното във въззивната жалба следва да се
отбележи, че „доводът“ е извод относно факт или субективно право, за разлика от
твърдението.
Въз основа на така приетите
за установени правнорелевантни факти и изяснените
правни доводи настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че
предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на
паричните притезания, удостоверени в заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 225/2016 г. по описа на
РС
– гр. Самоков, са основателни и следва да бъдат уважени в пълния
предявен размер.
С оглед на обстоятелството,
че правният извод, до който въззивната инстанция
достига съответства в тази част на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, решението на РС
– гр. Самоков следва да бъде потвърдено като правилно в обсъжданата част.
Вземането
за разноските в заповедното производство не се включва предмета на делото по установителния
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което решението следва да се обезсили (и производството по делото да се прекрати) в частта, в която е призната за установена дължимостта на суми за разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.
С оглед изхода на спора на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноските по делото пред настоящата инстанция, а
именно сумата от 300 лева - юрисконсултско
възнаграждение, както и сумата от 794, 41 лв. – разноски в заповедното
производство.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 148/26.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 224/2017 г. по описа на РС
– гр. Самоков, в частта, в която е признато за
установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД съществуването на вземания на „О.б.” АД
срещу Д.В.Д., М.И.И. и Н.Д.Д.
за солидарно заплащане на следните суми: сумата 8374.59 лв., представляваща
дължима просрочена главница по договор за банков кредит № ../………… г., сключен
между „О.б.” АД като кредитор, от една страна, и от друга – А. Н. Д. като
кредитополучател и ответника Д.В.Д. като солидарен съдлъжник,
и по анекс № ./……….. г. към този договор, сключен между ищеца „О.б.” АД и ответниците Д.В.Д., М.И.И. и Н.Д.Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
15.04.2016 г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 225/2016 г. на РС – гр. Самоков
– до окончателното й изплащане; сумата 1378.55 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита за периода от 29.07.2014
г. до 02.06.2015 г., включително; сумата 768.01 лв., представляваща договорна
лихва за забава върху просрочената главница за периода от 29.08.2014 г. до
14.04.2016 г., включително; сумата 199.18 лв., представляваща неустойка по чл.
4 /5/ т. 2 от договора за банков кредит от 29.07.2008 г., дължима за периода от
13.08.2014 г. до 14.04.2016 г., включително, както и сумата 156. 00 лв. за нотариална
такса, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по посоченото
частно гражданско дело; както и в частта, в която ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца разноските в исковото производство.
ОБЕЗСИЛВА решение № 148/26.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 224/2017 г. по описа на РС
– гр. Самоков, в частта, в която е призната за
установена дължимостта на суми за разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ОСЪЖДА Д.В.Д., ЕГН: **********,
М.И.И., ЕГН: **********, и Н.Д.Д.,
ЕГН: **********, да заплатят на „О.б.” АД, ЕИК: ………., сумата от 794, 41 лв. –
разноски в заповедното производство (ч. гр. д. №
225/2016 г. на РС – гр. Самоков), както и сумата от 300 (триста) лева – разноски за въззивното
производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: