РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б въззивен
състав, в публичното заседание на единадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 3175 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20285469 от 30.12.2020 г., постановено по
ГД № 45768 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), 143 с-в „И.т.“ ЕООД и Н.П.К. са осъдени да заплатят солидарно
на С.Д.Ц. сумата от 2700,00 евро, представляваща незаплатен наем за месец ноември
2015 г. и за месец декември 2015 г., дължими по Договор за наем от 25.02.2015
г., както и сумата от 304,71 евро, представляваща мораторна лихва за забава
върху наемната цена за месец ноември 2015 г. в размер на 1350 евро, дължима за
периода 06.11.2015 г. до 09.07.2018 г., и сумата от 293,33 евро, представляваща
мораторна лихва за забава върху наемната цена за месец декември 2015 г. в
размер на 1350 евро, за периода от 06.12.2015 г. до 09.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба –
11.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сторените от ищеца
в производството пред първата инстанция разноски в размер на 2558,48 лв.
Решението на СРС е обжалвано от ответника Н.П.К., чрез
назначения ѝ особен представител адв. Е.К.-Г. в частта, с която Н. М. е
осъдена да заплати процесните суми солидарно с „И.т.“ ЕООД. Въззивникът поддържа,
че решението на първоинстанционния съд е неправилно. Твърди се, че в процесния
договор страните не са изразили изрична воля за солидарно задължаване на Н. М.
за заплащане на задължението за наем, а същата е положила подпис единствено в
качеството си на управител на „И.т.“ ЕООД. Жалбоподателят счита, че неправилно
първоинстанционният съд е тълкувал уговорките в чл. 5 и чл. 14 б. „д“ от процесния
договор, като е приел, че от тези разпоредби се извежда волята на страните за
солидарно задължаване на „И.т.“ ЕООД и Н.П.К.. В жалбата се сочи, че процесният
договор за наем е неравноправен, като в тази връзка се излагат съображения, че в
договора са посочени единствено задълженията на наемателя, липсва отразяване на
правата и задълженията на наемодателя. Ето защо отправя искане до СГС като
въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част
и отхвърляне на иска срещу Н.П.К..
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия С.Д.Ц., чрез адв. С.Х., с който се застъпва
становище за неоснователност на същата, респективно за правилност на обжалвания
съдебен акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
При произнасянето си по правилността на решението в
обжалваните части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както
обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е основателна,
респективно обжалваното решение е неправилно в обжалваната част, по следните
съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно
и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 232, ал. 2, вр.
с чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение
на иска с правна квалификация по чл. 232, ал. 2, вр. с чл. 228, вр. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД:
Основателността на претенцията по чл. 232, ал. 2, вр.
с чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е обусловена от кумулативното наличие на
следните предпоставки (юридически факти), а именно: наличието на валидна облигационна
връзка между ищеца и ответника, породена от сключен между същите договор за
наем; правата и задълженията на страните по договора; ищецът да е изправна
страна по договора, т. е. да е изпълнил точно, съобразно уговореното – в
качеството си на наемодател да е изпълнил задължението си да предостави за
ползване процесния имот на ответника; размерът на задължението за заплащане на
наемната цена, както и че същото е изискуемо.
Относно наличието на тези факти страните не спорят, а
и същите се установяват от приобщените в производството пред първата инстанция
писмени доказателства.
В тежест на ответника е да установи, че е изпълнил
задължението си за заплащане на наемната цена. В случая обаче същият не твърди
и не представя доказателства за такива факти.
Основният спорен за делото въпрос е дали ответникът Н.П.К.
има качеството на лице, което е солидарно задължено с „И.т.“ ЕООД за заплащане
на наемната цена по процесния договор. В тежест на ищецът е било да установи
при условията на пълно и главно доказване, че е уговорено солидарно заплащане
на наемната цена.
Съгласно разпоредбата на чл. 121 от ЗЗД солидарността
между две и повече лица може да следва от закона или когато бъде уговорена
между страните.
В настоящия случай се твърди от ищеца, че „И.т.“ ЕООД
и Н.П.К., че дължат солидарно задължението за заплащане на наем по процесния
договор.
От приетия и неоспорен от ответниците като писмено
доказателство Договор за наем, сключен на 25.02.2015 г. се установява, че ищецът
С.Д.Ц. като наемодател е предоставил, а ответникът „И.т.“ ЕООД като наемател е
приел за ползване следния недвижим имот: Магазин, находящ се в гр. София,
Столична община, район „Средец“, ул. „Леге“, със застроена площ от 25,90 кв. м.,
при съседи: от изток – калкан с жилищна сграда откъм ул. „Съборна“, от запад –
ул. „Леге“, от север и от юг – магазини. Договорът е сключен за срок от 3
години и е влязъл в сила от 01.03.2015 г. Уговорена е наемна цена в размер на
1350 евро месечно, платима до 5-то число на текущия месец, за първата една година
от наемния срок, който започва да тече от 01.03.2015 г. до 28.02.2016 г.
Съгласно чл. 5 от договора, поместен в част IV „Права и задължения на страните“ наемателят се
задължава, лично и като управител, редовно и в срок, да заплаща наемната цена
на наетия имот. В чл. 14 от договора, поместен в част VI „Заключителни разпоредби“ са посочени условията, при
които същият се прекратява. В б. „д“ на същия член е посочено, че наемателят
лично и като управител се задължава да плаща наемната цена.
Съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД при тълкуването
на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните.
Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една
да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора обичаите в практиката и добросъвестността.
За възникване на договорно солидарно задължение не е
необходимо това да се формулира в специална клауза в договора. Достатъчно е
смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат
една и съща престация на един кредитор и той може да иска изпълнението й от
всеки от тях заедно или поотделно (така Решение № 584 от 17.07.2008 г. на ВКС
по т. д. № 227/2008 г., ТК).
В случая страни по процесния договор за наем са С.Д.Ц.
– в качеството на наемодател, и „И.т.“ ЕООД – в качеството на наемател. Изрично
е посочено, че наемателят „И.т.“ ЕООД се представлява от управителя на дружеството
Н.П.К.. Последната обаче не е страна по договора в лично качество. На следващо
място, настоящият въззивен състав намира, че от използваните в чл. 5 и чл. 14,
б. „д“ от договора текстови формулировки не може да се направи извод, че
управителят Н. М. се е задължила солидарно с наемателя за заплащане на наемната
цена. Вярно е, че изрично е посочено в цитираните клаузи от процесния договор,
че наемателят се задължава лично и в качеството на управител, но наемател,
както бе посочено вече, е „И.т.“ ЕООД, а не физическото лице Н. М.. Последната
е подписала договора единствено в качеството си на управител. Следва да се
посочи и че така формулирана клаузата на чл. 14 б. „д“ от договора, а именно
„Договорът се прекратява при наемателят лично и като управител се задължава да
плаща наемната цена.“, няма смисъл. Пораждат се и съмнения у въззивния съд
относно причината текстът на б. „д“ на чл. 14 от договора да бъде поставен
именно на това място – дали това се дължи на техническа грешка или недобросъвестно
е поместена на място, където не е логично да бъде търсена подобна уговорка.
Казаното дава основание на настоящия въззивен състав
да достигне до извод, че въззивникът Н. М. не се е задължила солидарно с „И.т.“
ЕООД за заплащане на наемната цена. В случая липсва и законова разпоредба,
която да урежда солидарност.
По отношение
на иска с правна квалификация по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
От този извод на въззивният съд следва и такъв за неоснователност
на претенцията за заплащане на обезщетение за забавено плащане спрямо ответника
Н. М., тъй като основателността на същата е обусловена от наличието на главен
дълг. След като ответникът Н. М. не е солидарно задължена за заплащане на
наемната цена, същата не дължи и обезщетение за забавено изпълнение върху
същата.
Във връзка с наведеното от жалбоподателя оплакване за
наличие на неравноправност за пълнота следва да се отбележи предвид възприетото
от въззивния съд, че ответникът Н. М. не е обвързана от процесния договор в
лично качество, не е необходимо да се изследва нищожност на клаузи от същия
поради тяхната неравноправност по смисъла на Закона за защита на потребителите.
Ето защо обжалваното решение е неправилно в
обжалваната част и като такова следва да се отмени.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора на въззиваемия и ищец в производството пред първата инстанция
не се дължат разноски за въззивното производство. Разноски не се дължат и на въззивника,
тъй като същият се представлява от назначеният му особен представител адв. Е.К.-Г.,
за която е внесен депозит от въззиваемия и ищец в производството пред първата
инстанция. Съгласно разясненията, дадени с т. 7 от Тълкувателно решение №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС дължимата държавна такса по жалбата и разноските
следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната
страна, съобразно изхода на делото, с оглед на което на основание чл. 78, ал. 6
от ГПК въззиваемият и ищец в производството пред първата инстанция следва да
бъде осъден да заплати държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция в
размер на 129,01 лв.
С оглед цената на
иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ от ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 20285469 от 30.12.2020
г., постановено по ГД № 45768 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 143
с-в в частта, с която Н.П.К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район
„Илинден“, ж. к. „********е осъдена да заплати солидарно с „И.т.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Стрелбище“, ул. „********на С.Д.Ц.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. „********“, бл********, сумата от 2700,00
евро, представляваща незаплатен наем за месец ноември 2015 г. и за месец декември
2015 г., дължими по Договор за наем от 25.02.2015 г., както и сумата от 304,71
евро, представляваща мораторна лихва за забава върху наемната цена за месец
ноември 2015 г. в размер на 1350 евро, дължима за периода 06.11.2015 г. до
09.07.2018 г., и сумата от 293,33 евро, представляваща мораторна лихва за
забава върху наемната цена за месец декември 2015 г. в размер на 1350 евро, за
периода от 06.12.2015 г. до 09.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на предявяване на исковата молба – 11.07.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сторените от ищеца в производството пред първата инстанция разноски в размер на
2558,48 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.Д.Ц., ЕГН ********** срещу Н.П.К., ЕГН ********** искове с
правно основание по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, с които се иска Н.П.К., ЕГН ********** да бъде осъдена да
заплати солидарно с „И.т.“ ЕООД, ЕИК ******** сумата от 2700,00 евро,
представляваща незаплатен наем за месец ноември 2015 г. и за месец декември
2015 г., дължими по Договор за наем от 25.02.2015 г., както и сумата от 304,71
евро, представляваща мораторна лихва за забава върху наемната цена за месец
ноември 2015 г. в размер на 1350 евро, дължима за периода 06.11.2015 г. до
09.07.2018 г., и сумата от 293,33 евро, представляваща мораторна лихва за
забава върху наемната цена за месец декември 2015 г. в размер на 1350 евро, за
периода от 06.12.2015 г. до 09.07.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба – 11.07.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА С.Д.Ц., ЕГН ********** да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 129,01 лв. – държавна такса за въззивно
обжалване.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.