Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 29.07.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл.
с. МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от младши съдия Илиева гражданско дело № 8716 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 545026 от 26.11.2018 г. по гр.дело № 60142/2014
г. Софийският районен съд, II ГО, 79-ти състав, е изнесъл на публична продан на
основание чл. 348 от ГПК, недивижимия имот, допуснат до делба между
съделителите Е.Ц.Г. и В.Д.И. при квоти 3/4 ид. части за Е.Ц.Г. и 1/4 ид. част
за В.Д.И., а именно: апартамент № 10, находящ се в гр. София, Столична община,
район „Триадица“, ул. „********на трети надпартерен етаж, състоящ се от две
стаи, директен хол, кухня, баня, клозет, антре и балкон, с площ от 82 кв.
метра, при съседи описани в диспозитива на решението, заедно с прилежащите
таванско помещение № 1, избено помещение № 19, както и 5/100 идеални части от
общите части на сградата и дворното място, съставляващо урегулиран поземлен
имот № XI-11 от квартал 307 по плана на гр. София, местност „Зони Г-Центъра“, с
площ от 355 кв. метра; отхвърлили е искането на В.Д.И. с правно основание чл.
344, ал. 2 от ГПК, за разпределяне съвместното ползване на недвижимия имот –
апартамент № 10; отхвърлил е предявения от В.Д.И. срещу Е.Ц.Г. иск по чл. 346
от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на 100 евро месечно като
обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената ѝ 1/4 ид. част от
делбения имот за периода от 04.12.2017 г. до 12.07.2018 г.; отхвърлил е
предявеното от В.Д.И. срещу Е.Ц.Г. искане по чл. 344, ал. 2 от ГПК за заплащане
на 100 евро месечно като обезщетение за лишаване от ползването на собствената
ѝ 1/4 ид. част от делбения имот до окончателното извършване на делбата.
С решението, на основание чл. 355, ал. 1 от ГПК е
осъдил Е.Ц.Г. да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 5997,60 лева –
държавна такса за решението за извършване на делбата, а В.Д.И. е осъдена да
заплати сумата от 2056,82 лева – държавна такса.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
жалба, озаглавена частна жалба от съделителя В.Д.И. представлявана от своя
законен представител и баща Д.Х.И. чрез адв. Е.Н., в която обжалва решението в
частта, с която са отхвърлени искането за разпределяне на съвместно ползване на
имота по чл. 344, ал. 2 от ГПК, иска с правно основание чл. 346 от ГПК, във
връзка с чл. 31, ал. 2 от ЗС и претенцията по чл. 344, ал. 2 от ГПК за осъждане
на Е.Ц.Г. да заплаща на жалбоподателката по 100 евро на месец до окончателното
извършване на делбата. Излага, че от приетите по делото доказателства се
установява законността на претенцията, тъй като ответникът е изгонил доверителката
и нейния баща от имота и държи ключа от него. По иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС
сочи, че безспорно се установява, че само ответникът е ползвал имота лично,
поради което дължи обезщетение, тъй като е поканен да плаща обезщетение с
покана от 07.12.2017 г. Ето защо излага, че искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС, както
и искането по чл. 344, ал. 2 от ГПК са основателни, а решението на съда, с
което исковете са отхвърлени е неправилно и следва да се отмени. Освен това
прави оплакване, че съдът необосновано е посочил, че датата, до която се
претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС е 12.07.2018 г., когато е проведено първото съдебно заседание във втора
фаза на делбата, преди да бъде изслушано заключението на вещото лице, поради
което я оспорва. Определението по чл. 344, ал. 2 ГПК счита за неправилно, тъй
като съдът основава извода си на решението за допускане на делбата, а не
нейното извършване. Прави искане определенията да бъдат отменени.
В срока за отговор на жалбата, такъв е постъпил от въззиваемата
страна Е.Ц.Г. чрез адв. М.А., в който оспорва изцяло жалбата като счита решението
на първата съдебна инстанция за правилно и обосновано. Излага, че от събраните
по делото доказателства безспорно се установява, че върху съсобествения имот е
учредено вещно право на ползване в полза на трето лице за целия имот, което е
противопоставимо на В.Д.И. и претенцията ѝ е неоснователна. Освен това
твърди, че не е отказвал достъп до имота, защото не го е ползвал поради правата
на трети лице върху него и лошото му състояние. Не оспорва, че е получил покана
за заплащане на обезщетение, но в същата не се съдържа искане за предоставяне
на ползване на имота. Излага доводи, че имотът не е годен за обитаване, тъй
като е с прекъснато електро и водоснабдяване поради нужда от неотложен ремонт,
за който ищцата отказва да поеме разходите. Излага, че имотът е необитаем и
право на достъп до него има лицето с ограничено вещно право на ползване. Прави
искане решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12
от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено
следното:
Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК вр.
чл. 34 ЗС във фазата по извършване на делбата.
Производството пред въззивната инстанция има за
предмет заявените от ищцата претенции по сметки на основание чл. 346 ГПК вр.
чл. 31, ал. 2 ЗС и определението на съда, постановено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. Първоинстанционното решение в частта по определения способ за извършване
на делбата не е обжалвано и е влязло в законна сила на основание чл. 296, т. 2
от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. В тази връзка следва да се посочи, че частната
въззивна жалба, въз основан на която е образувано производството пред
настоящата инстанция, има характер на въззивна жалба срещу решението в частта
по иска с правно основание чл. 346 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС за
заплащане на 100 евро месечно за перидода от 04.12.2017 г. до 12.07.2018 г., а
в останалата част, в която е насочена срещу определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК, има характер на частна жалба.
По реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК съдът може да
постанови кой от съделителите от кои от делбените имоти ще се ползува до
окончателното извършване на делбата или какви суми ще следва да бъдат заплащани
между съделителите срещу ползуването, като по този начин се извършва
привременно разпределение на ползуването на имотите, предмет на делбата, до
приключване на делбеното производство. Така определените суми, които следва да
бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК, уреждат
отношенията им по повод ползуването само по време на висящността на делбеното
производство и имат характер на привременна мярка досежно ползуването.
Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК, има действие и
значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка
може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното
приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден
да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползуването на имота,
следователно, винаги и само занапред във времето, т.е. - от момента на влизане
на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК акт в сила. От друга страна,
претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал.
2 от ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от съда за период от
време, предхождащ делбеното производство или следващ предявяването на иска за
делба, но предхождащ влизането в сила на определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК
(включително, когато то е инкорпорирано в решението по допускане на делбата).
Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС обаче е
допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 от ГПК - във
втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с иска за
делба. Правната квалификация на отправено до съда искане за присъждане на
обезщетение се основава на изложените при предявяването му факти и
обстоятелства. Ако искането касае обезщетение за ползване за минал период от
време, то е налице самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане
на обезщетение за ползване на имота за този период, т.е. - претенция по
сметките между съделителите, която следва да се разгледа по реда на чл. 346 от ГПК. Ако обаче в делбеното производство се претендира от съсобственика
заплащане на суми срещу ползването на имота от другите съсобственици занапред
до окончателното извършване на делбата, следва да се приеме, че е налице искане
за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 от ГПК. Възможно е един
съделител да предяви още преди постановяване на решението по допускане на
делбата, както искане за постановяване занапред на привременни мерки по чл.
344, ал. 2 от ГПК, така и претенция за обезщетение за изминал период от време
по чл. 31, ал. 2 от ЗС. За да постанови процесуално допустими съдебни актове,
съдът следва да разгледа тези искания и да се произнесе по тях съобразно
посочените императивни процесуални норми - по искането за привременни мерки -
най-рано с решението си по допускането на делбата (което има характера на
определение в тази част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал. 2 и
ал. 3 от ГПК, като в него съдът не необходимо да сочи периода, за който се
постановяват привременните мерки), а по материалноправната претенция за
обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС - най-рано с решението си по чл. 346 от ГПК
(аргум. и от чл. 351 от ГПК, като в него съдът следва да посочи изминалия
период от време, за който се присъжда обезщетението (така и Определение №
308 от 24.04.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на IV ГО на ВКС).
Ето защо първоинстанционният съд е процедирал
законосъобразно като е отделил претенцията, предявена по реда на чл. 346 от ГПК
във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС за периода от 04.12.2017 г. (когато в първа фаза
на делбата е заявено искането за заплащане на обезщетение с молбата с вх. №
5185541 от 08.12.2017 г. подадена по реда на чл. 62, ал. 2 от ГПК по пощата) до
датата на първото съдебно заседание във втора фаза на делбата – 12.07.2018 г.,
поради което решението е допустимо, а доводите във връзка с началната дата на
периода, наведени в жалбата са неоснователни. Разгледано по същество, решението
е правилно по следните съображения:
С влязло в сила решение № 265451 от 10.11.2017 г. по
допускане на делбата първоинстанционният съд е допуснал извършване на делба
между съделителите Е.Ц.Г. и В.Д.И. при квоти 3/4 ид. части за Е.Ц.Г. и 1/4 ид.
част за В.Д.И., на недвижим имот, представляващ: апартамент № 10, находящ се в
гр. София, Столична община, район „Триадица“, ул. „********на трети надпартерен
етаж, състоящ се от две стаи, директен хол, кухня, баня, клозет, антре и
балкон, с площ от 82 кв. метра, при съседи описани в диспозитива на решението,
заедно с прилежащите таванско помещение № 1, избено помещение № 19, както и
5/100 идеални части от общите части на сградата и дворното място, съставляващо
урегулиран поземлен имот № XI-11 от квартал 307 по плана на гр. София,,
местност „Зона Г-Центъра“, с площ от 355 кв. метра.
С молбата с вх. № 5185541 от 08.12.2017 г. ищцата В.Д.И.
чрез своя баща е заявила претенция за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС за лишаване от ползването общата съсобствена вещ, за сумата в размер на
по 100 евро за период от 04.12.2017 г. до 12.07.2018 г., както и претенция по
чл. 344 от ГПК за разпределяне на ползването съобразно правата на
съсобствениците, евентуално за заплащане на обезщетение в размер на посочената
сума на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК.
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Според ал.
2 когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те
дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на
писменото поискване. Правото да си служи с общата вещ е ограничено от
правата на останалите съсобственици. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС
обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само
от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият
съсобственик да доказва, че не е допускан до същата. Достатъчно е неползващият
вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да
възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик.
При наличие на описаните предпоставки, ползващият съсобственик дължи
обезщетение, равняващо се на средния пазарен наем на вещта за съответния
период. По делото безспорно се установява съсобствеността между страните върху
имота при посочените в решението по първа фаза на делбата квоти за исковия
период. Не е спорно и се установява по делото, че с нотариална покана от
01.12.2017 г. на помощник нотариус С.С.при Д.С., нотариус с район на действие
СРС, рег. № 267 на НК с рег. № 16485/2017 г., том 5, № 79, връчена на адресата Е.Ц.Г.
по реда на чл. 46, ал. 1 от ГПК, ищцата В.Д.И. е поканила ответника да ѝ
заплаща обезщетение за имота, който е възпрепятствана да ползва, поради което и
втората предпоставка е налице. Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че
поканата не съдържа искане за предоставяне на ползването изрично. За да
възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика,
който чрез лично ползуване лишава другите съсобственици от възможността да
ползуват и те общата вещ, законът изисква само едно условие - писмено
поискване. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е равнозначно на поканата
по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава.
От този момент той дължи заплащането на обезщетение. Законът не поставя
изискване относно съдържанието на поканата, поради което няма основание по пътя
на едно разширително тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити от
поканата освен същата да е писмена и да е достигнала до своя адресат
-ползуващия имота съсобственик (така и Решение № 112 от 02.07.2013 г. по гр.
дело № 1011/2013 г. на II ГО на ВКС). Нотариалната покана, съдържаща
изявлението на съсобственик, че не е допускан да ползва общия имот, не са му
предоставени ключове и е препятстван достъпа му до обекта, съставлява надлежно
отправено „писмено поискване“ по смисъла на закона.
Както
правилно е приел и първоинстанционният съд, обаче, по делото не се установява,
че ответникът си служи с общата вещ и че възпрепятства другия съсобственик да
прави това съобразно правата си. Употребеният в ал. 1 на чл. 31 от ЗС термин ”си служи” е синоним на
използвания в ал. 2 „се използва лично” (така ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Правото да си служи с общата вещ е ограничено от правата на останалите
съсобственици, дотолкова доколкото това право съществува. В конкретния случай,
правото да си служи с общата вещ не съществува в патримониума на
съсобствениците, защото от нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане № 191, том XXVIII, дело № 4958/1985 г. на
нотариус И.при СРС, се установява, че при първото прехвърляне на недвижимия
имот от С.Г.Н.на дъщеря ѝ А.В.Н., първата е запазила правото на ползване
върху имота за себе си и за съпруга си В.А.Н. безвъзмездно и пожизнено. Учреденото
и съществуващо право на ползване по чл. 56 ЗС изключва приложението на чл. 31,
ал. 2 ЗС, дори когато ограниченото вещно право се упражнява от ползвателя чрез
съсобственик, притежаващ „голата“ собственост. Тъй като правото по чл. 31, ал.
2 ЗС има две страни: веднъж като коректив на недобросъвестното упражняване на
права от страна на един съсобственик в увреда на правата на останалите, и втори
път като израз на общата забрана за неоснователно обогатяване на едно лице за
сметка на друго, при преценка дали се дължи обезщетение следва да се вземе
предвид дали претендиращата страна действително притежава материалното право да
ползва своята част от общата вещ, респективно дали ползването от страна на
ответника е без правно основание. В конкретния случай по делото е установено,
че както ищцата, така и ответникът в качеството им на съсобственици притежават
единствено голата собственост върху имота, т.е. нито едната, нито другата страна
разполага с правомощието ползване, поради което не може да претендира
обезщетение за лишаване от възможността да ползва съсобствената вещ съобразно
дела си в съсобствеността, тъй като по делото не се установява правото на
ползване да е погасено. Без значение е в конкретния случай, че правото на
собственост за идеални части от имота е преминало по силата на наследствени
правоприемство след смъртта на А.В.Н. в патримониума на нейните наследници
майка и баща С.Г.Н.и В.А.Н., а след смъртта на В.А.Н. в полза на неговата
преживяла съпруга С.Г.Н.и другата дъщеря – Е.В.Д., която е майка на ищцата В.Д.И..
Съществуващото неделимо и противопоставимо на съсобственика право на ползване е
констатирано и в нотариалния акт за прехвърляне на собствеността на недвижим
имот срещу издръжка и гледане № 185, том I, рег. № 3900, дело № 151 от
06.06.2014 г., по силата на който С.Г.Н.е прехвърлила 3/4 ид. части от
недвижимия имот на ответника Е.Ц.Г.. Ето защо претенцията по чл. 31, ал. 2 от
ЗС за заплащане на сумата от по 100 евро месечно за периода от 04.12.2017 г. до
12.07.2018 г. е неоснователна и като такава правилно е била отхвърлена. С оглед
изложеното решението в обжалваната част е правилно и като такова следва да се
потвърди.
Искането за заплащане на обезщетението за лишаване
от ползването, касаещо периода до постановяване на решението по извършване на
делбата представлява искане по чл. 344, ал. 2 от ГПК и в този смисъл и за този
период е правилно квалифицирано и разгледано с оглед специалните правила на
делбеното производство. Тъй като, обаче претенцията по чл. 344, ал. 2 от ГПК,
представлява частен случай на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, изводите на съда, че
обезщетение не се дължи по изложените по горе мотиви са правилни, поради което
решението, което в тази част има характер на определение, следва да се
потвърди, при липса на доказателства, установяващи погасяване правото на
ползване, уредено в полза на трето лице към влизане в сила на решението за
извършаване на делбата чрез публична продан.
Искането по чл. 344, ал. 2 от ГПК за разпределяне на
ползването върху съсобствения имот, направено с молбата от 08.12.2017 г. също е
било правилно отхвърлено от първата съдебна инстанция. На първо място решението
за извършаване на делбата от 26.11.2018 г. е влязло в сила на основание чл.
296, т. 2 от ГПК. На второ място, от заключението на вещото лице, по допусната
и приета по делото съдебно-техническа експертиза, на което съдът дава вяра като
компетентно изготвено и безпристрастно, което не е оспорено от страните в срока
по чл. 200, ал. 3 от ГПК, се установява, че разпределяне на ползването на имота
между двамата съделителите съобразно правата им е невъзможно. Ето защо искането
правилно е било отхвърлено, а решението на първоинстанционния съд, имащо характер на определение
в частта, с която като съдът се е произнесъл по привременните мерки по чл. 344,
ал. 2 от ГПК, е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението по извършване
на делбата не е обжалвано и е влязло в законна сила.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на жалбоподателя не се дължат.
Насрещната страна е
заявила искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № 788253 от 05.03.2017 г.,
платени в брой според отбелязването в договора, който служи и за разписка за тяхното заплащане, съобразно
указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС. Ето защо сумата следва да бъде присъдена, независимо че страната,
която носи отговорност за разноските е малолетно лице (така Определение № 177/28.03.2016
г. по дело №589/2015 на II ТО на ВКС).
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 545026 от 26.11.2018 г. на Софийския
районен съд, II ГО, 79-ти състав, постановено по гр.дело № 60142/2014 год. в частта, в която искът по иск по чл. 346 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС за
осъждане на ответника Е.Ц.Г. да заплати на В.Д.И. чрез баща ѝ Д.Х.И., по
100 евро месечно като обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената
ѝ 1/4 ид. част от делбения имот, представляващ апартамент № 10, находящ
се в гр. София, Столична община, район „Триадица“, ул. „********на трети
надпартерен етаж, състоящ се от две стаи, директен хол, кухня, баня, клозет,
антре и балкон, с площ от 82 кв. метра, при съседи описани в диспозитива на решението,
заедно с прилежащите таванско помещение № 1, избено помещение № 19, както и
5/100 идеални части от общите части на сградата и дворното място, съставляващо
урегулиран поземлен имот № XI-11 от квартал 307 по плана на гр. София,,
местност „Зона Г-Центъра“, с площ от 355 кв. метра за периода от 04.12.2017 г. до 12.07.2018 г., е
отхвърлен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 545026 от 26.11.2018 г. на Софийския
районен съд, II ГО, 79-ти състав, постановено по гр.дело № 60142/2014 год. в частта, в която има
характер на определение по чл. 344, ал. 2 от ГПК, с което са отхвърлени исканията
на В.Д.И. за разпределяне на съвместно ползване на
делбения имот, представляващ апартамент № 10, находящ се в гр. София, Столична
община, район „Триадица“, ул. „********на трети надпартерен етаж, състоящ се от
две стаи, директен хол, кухня, баня, клозет, антре и балкон, с площ от 82 кв.
метра, при съседи описани в диспозитива на решението, заедно с прилежащите
таванско помещение № 1, избено помещение № 19, както и 5/100 идеални части от
общите части на сградата и дворното място, съставляващо урегулиран поземлен
имот № XI-11 от квартал 307 по плана на гр. София,, местност „Зона Г-Центъра“,
с площ от 355 кв. метра, както и за заплащане на 100 евро месечно като
обезщетение за лишаване от ползването на собствената ѝ 1/4 идеална част
от имота до окончателното извършване на делбата.
ОСЪЖДА В.Д.И., ЕГН **********, представлявана от законния
си представител – баща ѝ Д.Х.И., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на Е.Ц.Г., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
сумата от 500 лева – разноски за втора инстанция.
Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта,
с която имотът е изнесен на публична продан.
Решението в частта, по иска
по чл. 346 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС, не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. В
останалата част, решението, обективиращо произнасяне на съда по реда на чл.
344, ал. 2 от ГПК по привременните мерки, има характер на определение, което не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 274, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.